9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 31.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №71/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] и касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №195 от 25.07.2016г. по гр.д.649/15г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касационните жалби –„А.П.Мьолнер- Мерск А/С”, действащо под търговско наименование „Мерск Л.”, [населено място], Дания, чрез пълномощника си – адв. Ж. Я. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.`1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Т. Рачева е поставил процесуално правен въпрос – „ Може ли решението да е основано на заключение на вещо лице, което е работило по документи, изключени от доказателствата по делото от първоинстанционния съд и това изключване не е оспорено във въззивната жалба”. По този въпрос е поддържано противоречие с ТР ОСГТК №1 /13г.- поради нарушаване правомощията на въззивната инстанция, изразяващо се в постановяване на решение въз основа на заключение на вещо лице, използвало изключени от първата инстанция документи, както и противоречие с Решение № 362/10г. на ВКС, ІІ т.о., с оглед мотивите му, свързани със задължението да бъдат представени оригинали на документите при поискване. Поставен е въпросът :”Каква е доказателствената сила на съобщения между небългарски банки в системата SWTFT и може ли да се счете, че има плащане без да има заверена сметка на получателя”. Поддържано е противоречие с решение №50/09г. на ВКС, ІІ т.о. и две определения на същия съд, с които, според касатора, било прието, че електронната разпечатка на платежно нареждане представлява неподписан документ и не се ползва с формална доказателствена сила. Страната е поддържала, че ако не се приеме наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то налице било основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизведен. Поставен е въпросът – „ Може ли банков превод на сума без посочено основание между трети за процеса лица да служи като доказателство за плащане противопоставено на ответника.” Страната е направила оплакване за неправилност на изводите на съда в тази насока, като е изложила разбиране, че посоченото от състава решение на ВКС №150/12г. в подкрепа на мотивите му, че при възражение, че извършеното плащане не е по спорното правоотношение, а по друго еднородно правоотношение между страните, оспорващата страна следва да установи наличието на такива, всъщност обосновавало извод за противоречие с тази практика, тъй като съдът не съобразил, че тя е приложима ако отношенията били между едни и същи страни. Поставен е въпросът „ Може ли частен документ, чиято истинност е оспорена от страна, чийто подпис не се съдържа в документа и изключен от доказателствата по делото от първоинстанционния съд, да бъде приет като доказателство от въззивния съд без оплакване във въззивната жалба по повод този документ.” Сочено е противоречие с ТР ОСГТК №1/13г. и решение на ВКС. Поставен е въпросът – „ Обусловено ли е правото на регрес т..е активната материално и процесуално правна легитимация на основния превозвач към подизпълнител, български превозвач, да търси обезщетение за вреди във връзка с превозвания товар от плащането на обезщетение от страна на основния превозвач към изпращача или собственика на товара.”По този въпрос страната лаконично е посочила основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да развие каквито и да било доводи по него. Поставени са още два процесуалноправни въпроса- „ Трябва ли въззивният съд да се мотивира защо не приема изводите на вещото лице” и „ Може ли въззивният съд да изненадва страните с правна квалификация на отношенията, за която няма наведени твърдения от страните и няма събрани доказателства, при положение че във въззивната жалба няма оплакване, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на спора.” Сочено е противоречие с изброени решения на ВКС. Поставени са и няколко обозначени от страната като материалноправни въпроси, по отношение на които е сочено наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, а именно – „ От българския закон или от договор между частноправни субекти се определя отговорността на автомобилен превозвач – българско юридическо лице за събития на територията на Република България” и „ Може ли договор да породи действие за трето лице, когато това не е предвидено изрично в закона”. Този въпрос е свързан с лаконичното оплакване, че съдът приложил разпоредбите на договор между ищеца и трето лице – спедитор към отношенията между ищеца и ответника, без да са изложени допълнителни пояснения за това оплакване. Поставен е и въпроса – „Спуканата гума случайно събитие ли е и носи ли отговорност превозвача по договор за превоз за него”. Поставени са и още два въпроса обосновани с лаконичното твърдение, че по отношение на тях било налице основанието по чл.280, ал.1, г.3 ГПК Други доводи не са развити.
Касаторът, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият поставен въпрос не е релевантен като съдържащ оплакване за неправилност на акта и фактически извод несъответен на мотивите на въззивния съд, който не е основавал решаващият си извод на заключение на вещо лице, изведено от документи, изключени от доказателствата по делото. Експертизата, изслушана от въззивния съд се е базирала на данни, събрани от нея с искане отправено от клона на С. банк до банката в [населено място] за снабдяване с необходимата документация и крайният експертен извод е формиран, с оглед така направената справка, а не е базиран на изброените от експертизата документи, представени пред първата инстанция и изключени от нея от доказателствения материал, които, след като не са били достатъчни за доказване на факта на плащане, което са обективирали са били проверявани по посочения ред.
Вторият поставен въпрос е релевантен, доколкото същият е обсъждан подробно от въззивния съд. Страната по този въпрос е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочила противоречие с две определения постановени по реда на чл.288 ГПК, които съобразно приетото със задължителна практика – т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г. не съставляват практика и не могат да обосноват наличие на поддържаното основание. Решение №50/09г. на ВКС, ІІ т.о., не съдържа произнасяне по поставения от касатора въпрос, нито в задължителната си за съдилищата тълкувателна част, нито в казуалната си част.
Третият поставен въпрос също е релевантен, но не е обоснован като допълнителен критерий. Съдът е приел, че трайната практика по въпроса, че е извършено плащане не по спорното правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните поставя в тежест на оспорваща страна да ги установи. В тази връзка е цитирано и посоченото от касатора решение №150/12г. на ВКС, ІV г.о. ,което, обаче, е изцяло ирелевантно към спорното правоотношение, тъй като касае приложимост на чл.77,ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД и дава отговор на различен от поставения от касатора въпрос, а именно – разписката издадена от кредитора при частично погасяване на дълг, удостоверява ли плащане по установено задължение, когато има твърдение за наличие и на друго еднородно вземане на кредитора от същия длъжник. Следователно, не се обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото се основава на твърдения на касатора, а не на установените факти по спора. Така представеното с молба от 21.01.2015г. разписка и освобождаване от отговорност / вероятно това е имала предвид страната, която не уточнила документа, а само го е обозначила като разписка/, за която страната е сочила, че била изключена от доказателствения материал не е била изключена от него. Това доказателство е било прието с протоколно определение на 28.01.2015г., като адв. Рачева е оспорила документа като съдържание и съответно е заявила, че го оспорва, с оглед това, че същият не доказва реалното обезщетяване от ищеца на третото лице за погиването на процесния товар. Страните са уточнили в същото съдебно заседание, че осъщественото плащане подлежи на доказване от ищеца. За да е релевантен поставеният въпрос, при така осъщественото процедиране на въззивната инстанция, страната следва да уточни връзката между този документ и решаващите изводи на състава, тъй като само от него не е изведен мотив за осъщественото плащане, базирано като извод на експертизите и банковите потвърждения. Съдът е коментирал доказателствената сила на документа като съдържащ неизгодни за автора му изявления, а в този смисъл касаторът не е поставил правен въпрос. Извън това, обсъжданият документ не е и изключен от доказателствения материал. С протоколно определение от 20.05.2015г. са изключени само материалите намиращи се от стр. 317 до стр.320 в делото на първостепенния съд, а обсъжданото доказателство е на страница 271.
Петият въпрос е релевантен, но същият не е обоснован с допълнителен критерий, тъй като лаконичното посочване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да обоснове извод за наличие на това основание, с оглед разяснената му дефинитивност с т.4 на ТРОСГТК №1 /09г.
Шестият въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК доколкото е общ и хипотетичен, а касатора не го е уточнил, с оглед значимостта му за спора. Същият е направил оплакване, че заключението на пожаро-.техническата експертиза обяснявало механизма на възникване на пожара, а възивният съд не бил мотивирал защо не приемал това заключение след като посочил, че спукването на гума е предвидимо и обичайно събитие. Този довод е вътрешно противоречив, тъй като тази част от изводите на съда не противоречат на приетото от експертизата, която изобщо не е обсъждала дали спукването на гума е обичайно събитие, за да се счете, че съдът е игнорирал заключението. Тъкмо обратното, съдът е възприел пожарната експертиза и я е обсъдил заедно с всички други доказателства, събрани в тази насока – гласни и писмени.
Седмият въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК доколкото не се поддържа от страната, че съдът е разгледал иск различен от предявения, както и липсва обосноваване, че състава не се е произнесъл съобразно всички заявени обстоятелства и факти в исковата молба, допълнителната искова молба и нейните уточнения.С оглед липсата на конкретни твърдения по отношение на това кои ненаведени твърдения е разгледал съдът и какво от заявените обстоятелства е игнорирал, както и не е обоснована връзката им с решаващите изводи на състава, то следва да се приеме, че страната не установява общо основание с този въпрос. Дори и при промяна на правната квалификация, когато съдът е разгледал заявените с исковата молба факти и петитум, довода се свързва единствено с оплакванията за неправилност на акта, които са ирелевантни за настоящата фаза на касационното производство.
Осмият поставен въпрос, определен от касатора като материалноправен е общ и необоснован с конкретен решаващ извод на съда, доколкото съдържа лаконично пояснение каквото не е било разгледано в сочения контекст от състава. Страната е твърдяла, че съдът бил приел, че се прилагали общи условия на трето лице, а всъщност съдът е разглеждал както поетите договорености между страните, базирани на договора, сключен между тях, така и приложимата спрямо отношенията им правна норма, поради което и въпросът не може да бъде определен като релевантен. Още повече, че е обоснован с решения, които доколкото изобщо съставляват практика / напр.решение № 171 /13г. третира евентуална недопустимост на акта,негов предмет/, изобщо не го разглеждат, дори и в казуалните им части.
Деветият поставен въпрос е неясен, доколкото е поставен в контекста на лаконичното оплакване на страната, че въззивният съд приложил разпоредбите на договор между ищеца и трето лице- спедитор към отношенията между ищеца и ответника. Това лаконично изявление не кореспондира с нито един направен от въззивният съд решаващ правен извод, като страната не е посочила други доводи. Следователно изложеното, не може да обоснове релевантност по смисъла на чл.280, абл.1 ГПК на въпроса.
Десетият въпрос също не е релевантен, доколкото изводите на въззивният съд обосноваващи отговорността на ответника, респективно основателността на иска не се изчерпват само с това, че пожарът е бил предизвикан от спукване на гума, като изрично е мотивирано и виновно поведение на водача. Правилността на тези изводи не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на производството, но дотолкова доколкото единственият съдържащ се във въпроса факт не е обусловил решаващите изводи на съда, то същият не води до извод за наличие на поддържаното общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Последните два въпроса, дори и да бъдат изведени като релевантни не са обосновани с допълнителен критерий, тъй като както вече бе отбелязано лаконичното посочване на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не обосновава довод за наличието на това основание.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, поради което решението па този подадена жалба не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на „ [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е посочил основанията по чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК. Поставил е въпросът – „ Каква е отговорността на превозвача – мултимодален транспортен оператор и на последващите превозвачи, които са ангажирани с части от превоза за вреди на товара при мултимодален транспорт и следва ли да намерят приложение разпоредбите на чл.120 КТМ и на чл.374 ТЗ? Издаването на един коносамент за извършване на комбиниран превоз, представлява ли издаване на „директен коносамент” по смисъла на чл.120, ал.1 КТМ.” Страната е разгледала своето разбиране по този въпрос, като е направила оплакване за неправилност на изводите на състава относно неприложимост към осъществения процесен превоз на нормите на чл.120 КТМ и чл.374 ТЗ. Посочено е, че липсата на съдебна практика и легална дефиниция на мултимодалния транспорт, обосновават извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е поставил въпросът- „ Как следва да бъде определено приложимото право към спора, ако в договора страните са избрали чужда право, чужд компетентен съд, но с отговора на исковата молба ответникът е дал съгласие само за разглеждане на спора пред български съд не и за приложение на българското право?.” Сочено е противоречие при разрешаване на въпросите с решение №2105/14 на САС като по този начин е обосновано основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Страната е поставила въпроса –„ Може ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, ако във въззивната жалба не са посочени и обосновани нарушения на първата инстанция по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК”. Развити са подробни оплаквания в тази насока относно допуснатата във втората инстанция експертиза относно установяване на извършено плащане от ищеца, като касаторът е поддържал, че съдът неправилно е допуснал такава експертиза, тъй като според него не били допуснати сочените нарушения на процесуалните правила от първостепенния съд. Направено е и оплакване за това, че вещото лице било излязло извън рамките на поставената задача, поради което и неправилно съдът е възприел тези негови обяснения. С тези оплаквания страната е посочила лаконично, че е налице отклонение от т.2 на ТРОСГТК№1/13г.и решение № 70/15 на ВКС, ІІІ г.о. Други доводи не са развити..
Първият поставен въпрос е релевантен, като налице е общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Страната се е позовала във връзка с този въпрос на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което изисква обосноваване от нея, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не са развитите оплаквания за неправилност на акта, нито разбирането на страната за приложимата към конкретния случай норма, тъй като единствено мотивираната непълнота или неяснота на конкретна приложима правна норма е релевантна за наличие на обсъжданото основание. Доколкото страната не е обосновала такава неяснота, то и не е установила соченото основание.
Вторият поставен въпрос е основан на обстоятелства, които не са поддържани от страните по договора в касационната жалба на [фирма] и отговора на ищеца по спора, както и на такива съставляващи твърдения на касатора. Въпросът за подсъдността, както и за приложимото право е бил поставян пред първостепенния съд от настоящият касатор – трето лице помагач на страната на ответника в производството, като същият е тълкувал изявлението в отговора на исковата молба като отказ от пророгационното споразумение,без страните да са се отказали писмено от него, и така е поискал прекратяване на производството, поради „неподведомственост”.С определение от 24.11.2014г., първостепенният съд е разгледал това възражение, като е приел, че клаузата на чл.23 от договора между страните определя подсъдност, различна от тази на общите правила по ГПК.Приел е още, че така определена, същата има обвързаност само между страните по договора, но не и спрямо трети лица, поради което и третото лице помагач не може да прави такова възражение. Мотивирано е, че по смисъла на чл.24 от Регламент ЕО №44/2001г. при пророгация на компетентност, възражение може да бъде повдигнато само от ответника по спора в сроковете по чл.119, ал.3 ГПК и тъй като такова не е направено, а ответникът е заявил изрично, че не възразява срещу избраната от ищеца подсъдност с отговора на исковата молба, то е оставено без уважение и искането. По реда на инстанционния контрол това определение е било потвърдено, като въззивният съд е приел възможност за третото лице да прави възражения за неподсъдност,в която връзка съставът е извършил преценка на неговата неоснователност, съобразявайки всички установени факти по спора. Нито ответникът по спора, нито третото лице помагач са разглеждали и са се позовавали на норми от британското право с отговора на исковата молба, нито са извеждали от тях неоснователността на иска, тъкмо обратното- те са разглеждали и поддържали приложение на българския процесуален и материалноправен закон. Поради което и от това процесуално поведение не може да бъде изведено твърдението на страната, че не е направен отказ от избраното приложимо право по отношение споровете между страните. С отговора на въззивната жалба / касаторът е бил помагач на въззиваемата страна в производството/ въпросът,относим към възможността български съд да разглежда спора по реда на българския закон не е бил поставян. Възивният съд, също е приел изрично в мотивите си относно приложимото право, непротивопоставянето на ответника като решаващо за избора, както на съд, така и на закон. С оглед това процедиране на съдилищата и тези мотиви, поставеният въпрос не е релевантен, тъй като е основан на твърденията на касатора,разгледани допълнително в контекста на оплакването му за неправилност на изводите на съда, а не на решаващите му мотиви.
Поставеният процесуалноправен въпрос също не е релевантен, тъй като е обоснован с оплакване на страната за неправилност на процедирането на съда, с оглед незаконосъобразното, според нея, допускане на доказателства по делото, мотивирано с липса на процесуалноправно нарушение на първата инстанция. За да бъде релевантен този въпрос, то е следвало касаторът да установи липсва на връзка между оплакванията в жалбата и действията на съда, а съставът е мотивирал своето процедиране именно с оплакванията за допуснати процесуални нарушения и поради това е допуснал доказателства за установяване на спорният факт на плащането по обезщетяване вредите от погиване на товара. Още повече, че експертиза, съдът може да допусне и служебно, когато са необходими специални знания. Правилността на това процедиране не е предмет на настоящата фаза на производството, както неправилно счита касатора, подробно изложил доводите си за такава неправилност, която съставлява оплакване но чл.281 ГПК, а не обосноваване на довод по чл.280, ал.1 ГПК
Съобразно изложеното от страните по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т1-3 ГПК и решението на Варненски апелативен съд, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №195 от 25.07.2016г. по гр.д.649/15г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: