6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
[населено място], 29.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на
четиринадесети май, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 481 по описа за две хиляди и осемнадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №2382/2017 г. по гр.д.№ 2471/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1449/06.03.2017 г. по гр.д. № 8715/2016 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са уважени предявените от В. М. А. против [фирма] искове, с правно основание чл.238 КЗ отм., за сумата от 28 000 лева – обезщетение по договор за застраховка от 02.11.2012 г., в обезщетяване на вреди от застрахователно събитие, настъпило на 19.11.2012 г., както и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, обезщетение за забава в издължаване на главницата, в размер на 5 583,63 лева – лихва за периода 28.07.2014 г. – 13.07.2016 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила – въззивният съд не се е произнесъл по изричния довод във въззивната жалба,за неизготвен от първоинстанционния съд доклад по делото, както и постановяване в противоречие с материалния закон – чл.20 ЗЗД, тъй като съдът не е съобразил, че сключеният договор е за доброволна по характер застраховка и за уредбата на правоотношението между страните важи договореното в т.40 от ОУ към договора за застраховка „Злополука„ , според която, при настъпил застрахователен риск пострадалото лице се освидетелства от застрахователно-медицинска комисия /ЗМК/ на застрахователя и именно същата определя процента трайно намалена работоспособност,настъпила в причинна връзка с конкретното застрахователно събитие. Отделно касаторът оспорва извода на съда за императивния характер на чл.113 ал.3 от Закона за здравето, поради противоречие с която съдът е приел за нищожна преждепосочената клауза от Общите условия.Твърди се и необоснованост на решението, но без надлежни доводи за същата.
Ответната страна – В. А. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос – относим към решаващите мотиви на въззивното решение, а на фактологични такива.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира неиздължен остатък от застрахователно обезщетение, за претърпени вреди от злополука – безспорно застрахован риск, настъпил в срока на действие на застрахователния договор, в общ размер 60 000 лева, предвид определянето му в процент от установена трайно намалена работоспособност,при частично заплатена от ответника – застраховател сума от 32 000 лева. За да не изплати остатъка от 28 000 лева същият се позовава на т.40 от ОУ, приложими за застраховка „Злополука„, според която обезщетението е определимо въз основа на определения процент трайно намалена работоспособност от Застрахователно-медицинска комисия /ЗМК/ на самия застраховател.Намира неприложимо влязлото в сила решение на ТЕЛК ,определящо различен процент трайно намалена работоспособност.Целият спор се концентрира до това, дали тази клауза на ОУ противоречи на чл.113 ал.3 от Закона за здравето, според която норма решенията на ТЕЛК и НЕЛК – органите на медицинската експертиза по смисъла на чл.103 от Закона за здравето, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. Първоинстанционният съд е приел, че т.40 от ОУ е нищожна и изводите му са споделени от въззивния съд. Поради липса на други спорни факти и обстоятелства и ограничаване на произнасянето до преценка на правните доводи на страните по приложението на закона, първоинстанционният съд е уведомил същите – с определение от 30.01.2017 г. – че на основание чл.376 ал.1 ГПК / тъй като са представени всички доказателства и не е необходимо изслушване на страните / делото ще бъде разгледано в закрито заседание,предоставяйки срок за писмени бележки на всяка от страните, вкл. възможност за реплика на всяка от тях спрямо становището на противната. В постъпилия допълнителен писмен отговор от ответника са поддържани идентични на предходните, правни доводи по спора.
Въззивната жалба действително съдържа довод за процесуално нарушение на първоинстанционния съд – липса на доклад и разпределение на доказателствената тежест.Доводът,обаче, е формален и не е обвързан с твърдение за неустановено, предвид посоченото нарушение, на релевантно за спора обстоятелство или непредставяне на доказателство, от значение за обосноваване на различен от настоящия правен резултат. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, споделяйки извода за нищожност на т.40 от приложимите Общи условия и заместването й от правилото на чл.113 ал.3 от Закона за здравето, въз основа на което определящ за размера на следващата се застрахователна сума е определеният от ТЕЛК и НЕЛК процент трайно намалена работоспособност – в случая 60 %, предпоставящ обезщетение от 60 000 лева, вместо определеният от комисията на застрахователя – 32 %, в съответствие с който същият е извършил плащане на обезщетение от 32 000 лева. Съдът е приел, че в настоящият случай няма данни определената трайно намалена работоспособност да е и съобразно съпътстващи, различни от увредата „сиптоматична епилепсия„ – състояние след черепно-мозъчна травма, в причинна връзка със злополуката, увреди.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/Следва ли въззивният съд, при постановяване на решението си, да извърши цялостна проверка на всички искания и възражения на страните и да изложи подробни правни изводи по отношение на тях и подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо и кои не кредитира ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с реш.№ 288 по гр.д.№ 1037/2012 г. на ІІІ г.о. и реш.№ 323 по гр.д.№ 1338/2009 г. на І г.о. на ВКС ; 2/ Предмет на договаряне ли е застрахователният договор за доброволна застраховка в неговата цялост, съгласно чл.9 ЗЗД и е ли разпоредбата на чл.113 ал.2 от Закона за здравето задължителна за застрахователя и неговия контрагент, като страни по договорно отношение за доброволна застраховка? ; 3/ Задължителни ли са експертните решения на ТЕЛК и НЕЛК ,като органи обслужващи социалното обществено осигуряване, за застрахователя – страна по договорно правоотношение, при определяне размера на застрахователното обезщетение при доброволни застраховки и какъв е характера на разпоредбата на чл.112 ал.2 от Закона за здравето – императивна или диспозитивна?; 4/Може ли един индивидуален административен акт, каквито са решенията на НЕЛК и ТЕЛК, да обвързват едно трето лице /застраховател/ по начин, по който да влияе на негово договорно правоотношение, въпреки че застрахователите не са сред заинтересованите от акта лица по Закона за здравето, легитимирани да обжалват акта и въпреки регламента на чл.448 КЗ, че „застрахователят определя и изплаща застрахователна сума”?; 5/ При доброволна застраховка, когато начинът на определяне на обезщетението е доброволно договорен между страните, длъжен ли е застрахователят да се съобрази с определения от ТЕЛК и НЕЛК процент на неработоспособност ? и 6/ Ако застрахователят следва да се съобразява с определения от ТЕЛК/НЕЛК процент неработоспособност, то как следва да се разграничи конкретният процент, дължащ се на застрахователно събитие, от процента определен за общите заболявания на застрахования, доколкото ТЕЛК и НЕЛК дават общ процент, без да диференцират различните заболявания и съответния процент за всяко от тях ? – всички въпроси – от втори до шести вкл. – са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика.В евентуалност е заявено и основание за допускане касационното обжалване по чл.280 ал.2 ГПК – „очевидна неправилност„ на въззивното решение, с твърдение за нарушение на чл.236 ал.2 ГПК, както и на чл.6 ал.2 ГПК – диспозитивното начало в процеса.
Първият от въпросите не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като правният резултат е предопределен от произнасяне единствено по недействителността на клаузата на т.40 от ОУ, възможност за доводи в подкрепа на който, респ. против, съдът е предоставил на всяка от страните. Както се посочи по-горе, доводът на ответника във въззивната жалба за процесуално нарушение ,е формален – не се съпътства от посочването на относими доводи или доказателства, които да са останали встрани от преценката на съда, но да са от естество да обосноват различен от настоящия правен резултат. Същият формален характер имат и доводите, в аспект на процесуално – но не съществено – процесуално нарушение на въззивния съд, в касационната жалба. Тъй като въпросът не кореспондира на процесуалното поведение на съда и не е от естество да предпостави различен правен резултат, същият не съставлява правен въпрос, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпроси от втори до пети включително / ако се абстрахираме от посочените във втори и трети въпроси правни норми на Закона за здравето, нямащи отношение към произнасянето на въззивния съд и приемем, че се касае за фактическа грешка в посочването на действително относимата правна норма – чл.113 ал.3 от Закона за здравето / , интерпретират в съдържанието си отделни аргументи от защитата на ответника, противопоставящ се на обвързаността си от влязлото в сила решение на ТЕЛК и по същество се концентрират до това приложима ли е същата при договорна уговорка за определяне на процента намалена работоспособност – от комисия на самия застраховател.Така конкретизиран въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но не е обоснован допълнителният такъв, сочен единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Не е посочена противоречива съдебна практика по тълкуването на чл.113 ал.3 от Закона за здравето, нито съдържанието на разпоредбата е неясно и противоречиво в смисъла за задължителния характер на решенията на ТЕЛК и НЕЛК спрямо всички органи, организации и лица. Не са обосновани и предпоставки за преодоляване на еднозначна, непротиворечива практика по приложението на нормата, явяваща се неправилна, с оглед изменение на обществените условия или промяна в законодателството. Абсурдно е за норма, указваща на задължителен характер на определени актове, на органи с изрично определена от закон компетентност, да се коментира възможен диспозитивен характер. Друг би бил въпроса, ако страната не би претендирала установяване на неработоспособността си чрез органите на медицинска експертиза по чл.103 от Закона за здравето, би ли могла да се съобрази с решението на ЗМК на застрахователя, респ. би ли имала основание да го оспорва, поради нищожност на т.40 от ОУ с чл.113 ал.3 от Закона за здравето,след като не е ползвала установения от същия ред, но не такъв е предмета на настоящия правен спор.
Шестият от въпросите предпоставя фактология, каквато в настоящия случай липсва. Няма позоваване на определена въз основа и на други, различни от увредата, в причинна връзка със злополуката – застрахован риск, увреди процент трайна неработоспособност, поради което и отговор на такъв въпрос не би предпоставил различен от настоящия правен резултат. Аналогично и по отношение на същия се явява необоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 ГПК, поради „очевидна неправилност” на въззивния акт. Същата е обоснована единствено с нарушения на чл.236 ал.2 ГПК и чл.6 ал.2 ГПК.Касационни доводи за липса или несъответни по съдържание на чл.236 ал.2 ГПК мотиви, респ. за нарушения на диспозитивното начало в процеса, поради излизане извън предмета на търсената защита, не са заявени,което е достатъчно формално основание за отхвърляне основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Допускането на касационното обжалване в тази хипотеза предпоставя и кореспондиращ на изводимата „ очевидна неправилност„ касационен довод, за проверка правилността на въззивното решение във фазата по чл.290 ГПК, на основанията по чл.281 т.3 ГПК . Отделно от това „очевидна неправилност„, с поддържаното от касатора съдържание, не е и установима.Както се посочи по-горе, единственият спор между страните, обусловил правният резултат, е по приложимостта на чл.113 ал.3 от Закона за здравето,респ. влязлото в сила решение на ТЕЛК ,за определяне на настъпила в резултат на застрахователния риск временна нетрудоспособност, в правоотношението между застрахован и застраховател. По този въпрос, безспорно включен в предмета на спора,и със съответни мотиви, обективно основани единствено на правната норма, въззивният съд се е произнесъл , с решаващи за правния резултат изводи.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2382/2017 г. по гр.д.№ 2471/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, да заплати на адвокат Б. К., [населено място] 1463, район „Т.„, [улица], ет.3, ап.15, адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: