7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
София, 05.05.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2255/15г.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] и С. Иванова Х. от [населено място], подадена от пълномощника им – адв. Е. В. и касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника на дружеството – юрк. А. Т. против решение №320 от 19. 02. 2015г. по гр.д. №2400/14г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на [фирма], [населено място] и С. Иванова Х. от [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, против въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено решение № 326/24.02.2014г. по т.д. 2629/10г. на СГС за осъждане на касаторите да заплатят на [фирма],гр. София сума в размер на 8688.79лв. по запис на заповед от 27.02.2009г. и в частта, с която е отменено същото решение и са осъдени касаторите да заплатят сумата 13417.63лв. по запис на заповед от 27.02.2009г.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са възпроизвели текстово нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Развили са оплакването, застъпено и в касационната им жалба за неправилност на изводите на съда във връзка с твърдяно противоречие в мотивите на състава, свързано с извода, че ищецът не е упражнил правото си да направи задължението предсрочно изискуемо, поради което страната е развила разбиране, че в противоречие с това съдът присъдил частично суми. Подробно е развита и защитната теза на касаторите за неправилност на изводите на съда във връзка с установените факти по спора, като е разгледана и неправилност на позоваването на състава на САС на решение на ВКС, постановено по чл.290 ГПСК, третирано от касаторите като неотносимо към спора, свързано с кореспондирането на ценната книга с договореното между страните по каузалното правоотношение задължение, признато за дължимо с обжалвания съдебен акт. Страната е поставила въпросите – „ Когато падежът за изпълнение на задължението по каузалната сделка е с по-късна дата от датата на падежа на ценната книга, но кредиторът по каузалното правоотношение не е упражнил преди или едновременно с предявяване на ефекта за плащане, правото си да обяви вземането за предсрочно изискуемо в пълния му размер, ползват ли се с привилегията на настъпила изискуемост към по-ранната дата на падежа на ценната книга отделните задължения, формиращи размера на вземането по каузалната сделка.” 2/ „ Има ли записът на заповед обезпечителна функция по отношение конкретно каузално правоотношение, когато падежът за изпълнение на задължението по каузалното правоотношение е с по-късна дата, а към момента на по-ранната дата на падежа на ценната книга, кредиторът не е обявил вземането си по каузалното правоотношение за предсрочно изискуемо в цялост”. Поддържано е, че тези въпроси били решени в отклонение от задължителна за съдилищата практика на ВКС- изброени решения по чл.290 ГПК и също така и в хипотеза на чл.280, ал.1, т.2 ГПК в противоречие с решение на П.. Освен това е посочено, че с оглед спецификата на конкретния спор за установено следва да се счита и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед „прецизиране на съдебния подход” към аналогични случаи.Поставен е и процесуалноправен въпрос – относно последиците от разпределението на доказателствената тежест- който според страната бил решен в противоречие с изброени решения на ВКС. Касаторите, след като са изложили оплакванията си за неправилност на акта са посочили, че е налице нарушение по чл.146, ал.2 ГПК, като са поддържали, че нито една от двете инстанции не е разпределила доказателствената тежест. Този извод е направен съобразно оплакването, че съдът посочил в мотивите си, че договор №132/07-ЛА, по който конкретните суми били отнесени не бил представен по делото, а последиците от непредставянето му били в тежест на ответника по спора, като за доказване на твърдяния „факт” не била разпределена и доказателствената тежест.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. От поставените въпроси може да бъде изведен релевантен, дотолкова доколкото се основават на доводи, обсъждани в мотивите на акта. За да уважи частично иска по представения втори запис на заповед, въззивният съд е приел във връзка със соченото каузално правоотношение, за което е поддържано, че е обезпечено с този менителничен ефект, че поради липсата на съвпадение на падежите на ценната книга и договора, от който произтичат задълженията, дължимостта обхваща единствено задълженията, чийто падеж е настъпил към момента на падежа на ефекта, тъй като ищецът не е направил цялото вземане по договора предсрочно изискуемо към момента на този падеж. С оглед изслушаните експертизи и представените по делото доказателства, съдът е мотивирал, че към датата на падежа на процесния запис на заповед, ищецът не е имал изискуеми падежирали вземания към ответника произтичащи от Договор 2, с изключение на вземането за неустойка по т.7-3 от договора, дължима поради неизпълнение на задължението на настоящия касатор по т.5.1. от договора, като нейният общ размер е 8688.79лв., която сума е присъдена. С оглед тези мотиви, както вече бе изложено, може да бъде приета релевантност на поставените въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторите са поддържали, допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочили са две конкретни решения на ВКС, обобщени от тях като практика, с която нееднозначно се определя приложно поле на случаите, при които може да се иска изпълнение въз основа на запис на заповед по отношение конкретни задължения с настъпил падеж към датата на падежа на ценната книга. С цитираната практика, действително е прието, че записът на заповед установява изискуемост на вземането към датата на падежа, посочен в ценната книга. Ако ефекта обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение към същият момент, чиято изискуемост е настъпила. Точно това е приел и въззивния съд- че към момента на изискуемост на задължението по ефекта, единственото задължение, което е било изискуемо е това произтичащо от т.5.1 на договор № 2, чието обезпечаване с процесния запис на заповед е уговорено в т. 7.1 на същия договор и чиято изискуемост е преценена като настъпила. Правилността на тези изводи е извън предмета на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство, както и доводите за неправилността им не обосновават търсеното от касаторите противоречие, тъй като в така посочените решаващи изводи такова противоречие не е налице, а само то може да обоснове наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това касаторите са поддържали общо основанието, като не са изложили конкретни доводи, свързани с конкретни отклонения на решаващите мотиви на въззивния съд от така приетото с цитираната задължителна за съдилищата практика. Същото е относимо и към съдържащото аналогични мотиви решение на П., съобразно което ВКС, в едно от приложените и обсъдени по-горе решения е допуснал касационно обжалване. Наличието на това решение на ВКС, обаче, третиращо същите правни въпроси, изключва наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, мотивирано от касатора с оглед решението на П..
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ поддържано от касаторите, предполага обосноваване, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Доводите, свързани с оплаквания за неправилност на решението се квалифицират по чл.281 ГПК и са без правно значение в производството по чл.288 ГПК.
Общо поставения процесуалноправен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е изведен от решаващите изводи на състава обосновани от негово неправилно процедиране, а от оплакването на страната относно неправилност на решението, с оглед неприемането от състава за релевантни твърденията на страната, че формирания финансов рабат е бил начислен в счетоводството на ищеца и не бил отчетен, по начина, по който тя е поддържала.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до разглеждане по чл.290 ГПК.
По касационната жалба на [фирма], [населено място] :
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,касаторът е поддържал наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Поставил e въпроса – „ Попълването от страна на кредитора на бланков запис на заповед в полето „падеж” съгласно уговорките на страните и предявяването му за плащане на издателя, съответно авалиста, преди падежа на договор за обезпечаване, на който договор е издаден записа на заповед, може ли да се счете за недвусмислено обективиране на волята на кредитора да обяви вземането си за предсрочно изискуемо, съответно за покана за плащане към издателя, съответно авалиста”. Поддържал е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е твърдял, че разрешението на този въпрос е в противоречие с разрешението дадено с решение №829 /05г. на ВКС. Поставен е и въпросът – „ В случай, че в хода на заведено дело до приключване на устните състезания по обявено за предсрочно изискуемо вземане по договор, настъпи договорения между страните падеж на вземането съгласно същия договор, следва ли да се прилага разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК и да се вземе за релевантно по делото настъпилата по силата на договора изискуемост на вземането”. По този въпрос също е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочено противоречие с приетото с изброени и разгледани накратко актове на ВКС. Поддържано по същият въпрос е и основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, като е твърдяно, че той е бил разрешен и в противоречие с практиката на съдилищата.
Поставеният първи въпрос се основава на твърдения въведени за първи път в касационното производство, които в хода на разглеждане на делото пред инстанциите не са били заявени и съответно обсъждани, нито е съществувал спор между страните относно факта на попълване на падежа от издателя на записа на заповед, както и относно уговорения падеж на ценната книга.Фактически твърдения, свързани с попълване на бланков запис на заповед без вписан падеж, който кредиторът е следвало да попълни впоследствие липсват по спора. Поради заявеното за първи път в касационното производство оплакване се налага извод, че същото не може да бъде свързано с решаващите изводи на съда и следователно е ирелевантно за установяване на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В производството страната е поддържала само това, че чрез предявяване за плащане на записа на заповед, преди настъпване падежа на задължението по каузалната сделка, се доказвало, че тя е направила вземането си по договора с ответника предсрочно изискуемо, мотивирано още и с възможността да упражни това право, поради твърдяно неизпълнение от страна на съконтрахента й на задължението за минимален месечен оборот. Дори обаче, както и във връзка с изводите на съда относно недоказване на предсрочната изискуемост на задължението по каузалното правоотношение, да се изведе релевантен въпрос от така поставения, то страната обосновава единствено наличие на общо основание. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е поддържал, че с решение №829 /05г. на ВКС, ТК било прието, че предявяването на записа на заповед по своята същност било покана за изпълнение, като издателят бил длъжен да удостовери върху записа за заповед предявяването. Това решение, като съдържащо казуална практика на ВКС е неотносимо към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а следва да се отнесе към основанието по т.2 на текста. С оглед това се налага и установяването на фактически идентитет с разглеждания случай, какъвто не е налице, тъй като съставът на ВКС, І т.о. е разглеждал молба по чл.чл.625 ТЗ, като активната материалноправна легитимация на кредитора е произтичала от задължение, породено от запис на заповед. Поставеният от страната въпрос изобщо не е разглеждан с този акт, а изведената в курсив в изложението част от мотивите на съда е изцяло споделена и от състава на възивният съд, който не е приемал нещо различно.
По вторият поставен въпрос страната не е съобразила, че претендираното вземане не произтича от договора между страните, а от запис на заповед, обезпечаващ конкретни задължения по каузалното правоотношение, изцяло както бе посочено и по-горе отчетени от съда, като падежирали към момента на предявяване на ценната книга, като въззивният състав изрично е приел, че размерът на задължението на издателя по ефекта пряко се определя от задължението му по каузалното правоотношение и че за реализиране на вземане по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение – изискуемо към датата на падежа, респ. предявяване на плащане на записа на заповед. В този връзка, съставът на въззивният съд се е позовал на разрешенията дадени с решение № 249/02г. на ВКС, І т.о., с които е съобразил извода. Съобразно тези мотиви на съда, въпросът не е релевантен, с оглед това, че претенцията е била съобразявана към настъпилия преди предявяване на иска падеж на ценната книга, от която произтича и чиято връзка с каузалното правоотношение следва да бъде разгледана, дотолкова, доколкото се обезпечава вземане падежирало към момента на падежа на ценната книга. Или така формулираният въпрос е основан на твърдения на касатора, а не на установените и приети от съда факти, очертаващи фактическата обстановка и е поставен в контекста на оплакването на страната за неправилност на акта. С оглед определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1 /09г., следователно, той не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, общо поддържаното противоречие със сочени от страната актове на ВКС и съдилищата не обосновава и допълнителен критерий, тъй като е изведено от твърденията на страната, обосновала го с неправилност на фактическите изводи на САС, но не и с доводи за разрешаване на релевантните правни въпроси в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС. Посочените решения, касаят не само различни, с оглед различието във фактическо съдържание на всеки отделен случай, правни въпроси, но и част от тях са постановени по различни искове, неотносими към случая, а и страната не е навела конкретни доводи, свързани с това в какво се изразява твърдяното противоречие, като общото оплакване за неправилност на решението, поради разбирането на касатора за изводи по фактите, различни от твърдяните от него, не обосновават наличие на основанието.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №320 от 19. 02. 2015г. по гр.д. №2400/14г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: