ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 429
гр. София, 24.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 1889/2018 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Тексима Трейдинг“ ЕООД, [населено място], общ. Смолян, чрез пълномощника си адв. М. С. против определение № 386 от 14.06.2018 г. по в.ч.т.д.№ 277/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Ответникът по жалбата – „България-Катар селскостопанска компания“ ООД, [населено място], общ. Варна, чрез пълномощника си адв. Г. А. е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което определението не следва да се допусне до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд – Варна е потвърдил определение № 1275 от 12.04.2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е прекратено производството по т.д. № 43/2018 г. пред първоинстанционния съд. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че е налице съвпадение между страните и петитума на исковете, предявени с искова молба с вх. № 12852/03.05.2016 г., по която е образувано т.д. № 663/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, и искова молба с вх. № 896/10.01.2018 г., по която е образувано прекратеното т.д. № 43/2018 г., тъй като и по двете дела се иска да се прогласи нищожността на взетите решения по протокол от заседание на Общото събрание на съдружниците в „България-Катар селскостопанска компания“ ООД от 15.03.2016 г., подписан само от М. Ж. А.А. Ал-Т., като представляващ съдружника „Катар мениджмънт ейджънси“ ЕООД, на основание липсващи, невзети на заседанието на общото събрание на съдружниците, проведено на 15.03.2016 г. Относно втория обективно съединен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен с искова молба с вх. № 896/10.01.2018 г., за прогласяване на нищожността на решенията на общото събрание на съдружниците в „България-Катар селскостопанска компания“ ООД, проведено на 15.03.2016 г., обективирани в Констативен протокол рег. № 2110/2016, том 1, № 70 от 15.03.2016 г. на нотариус рег. № 214 на НК, въззивният съд e приел, че всички наведени от ищеца фактически твърдения за допуснати нарушения при организирането и провеждането на общото събрание, които ищецът квалифицира като нищожни, представляват оплакване за незаконосъобразни решения, срещу които защитата не е с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, а с иск по чл. 74 ТЗ. Сравнявайки диспозитива на решението по т.д. № 380/2016 на Окръжен съд – Варна, въззивната инстанция открива обективен и субективен идентитет между оставения със същото решение без уважение иск по чл. 74 ТЗ и втория обективно съединен иск, квалифициран по чл. 74 ТЗ, поради което е налице фактическият състав на чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството по него.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване, инкорпорирано в подадената частна касационна жалба, касаторът е поставил въпроса: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет на делото доводи на страните и доказателства, събрани пред него и пред първоинстанционния съд?“. Въпросът е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като касаторът твърди, че въззивният съд е „подминал мълчаливо” възраженията и доводите му за различието между предявените искове, без изобщо да ги обсъди. Поставеният процесуалноправен въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото е от значение за изхода на делото, доколкото е относим към всяко производство, при което страната поддържа нарушени процесуални правила от страна на съда, довели до постановяване на обжалвания правен резултат. Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по първия поставен въпрос е извел противоречие с Решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., ТК; Решение № 127 от 05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1321/2009 г., IV г.о., ГК; Решение № 68 от 24.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 78/2012 г., II т.о., ТК и Решение № 136 от 21.11.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1228/2016 г., II г.о., ГК. Такова противоречие, обаче, не е налице, доколкото поставеният въпрос не е решен от апелативния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. В частната жалба, с която е била сезирана въззивната инстанция, се навеждат доводи за липса на идентичност между делата поради различни фактически основания, различие във вида на търсената защита и че се касае за различни решения на общото събрание, обективирани в два отделни протокола. Решаващият състав, е анализирал трите искови молби, по които са образувани трите дела, като е обсъдил с подробни мотиви правната характеристика на предявените искове като е мотивирал идентичност на фактическите основания на исковете и разликата между нищожност и незаконосъобразност на решението на общото събрание, която разлика обуславя и вида на търсената защита. Извършвайки това, въззивната инстанция е обсъдила самостоятелно всички правнорелевантни доводи, изложени във въззивната жалба, осъществила е самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от касатора доводи и възражения, като по този начин е формирала и обосновала собствени фактически и правни изводи по предявената жалба. Поради тези съображения не се констатира твърдяното отклонение от задължителната съдебна практиката на ВКС (по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и разясненията по т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.), обуславящо допускане до касационно обжалване.
С поставения втори въпрос: „Кое индивидуализира основанието на иска – общите формулировки, сочещи квалификация /като „невзети решения“/, или конкретните фактически твърдения, които очертават спорното право /в случая – основанието за нищожност/?“, частният касатор поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният въпрос не е релевантен към спора, тъй като не е включен в предмета на спор и не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Този извод се налага от това че за първи път се въвеждат твърдения, които не са разглеждани от съдилищата. Касаторът, с уточняваща молба вх. № 2201/22.01.2018 г. на Окръжен съд – Варна е прецизирал основанието за нищожност на решенията като „неволеизявлени от легитимирания съдружник, т.е. липсващи /невзети/ решения“ (л. 63 от т.д. № 43/2018 на Окръжен съд – Варна)”. Същото основание на исковата молба се поддържа и в частната жалба срещу Определение № 1275 от 12.04.2018 г. на Окръжен съд – Варна, докато в частната касационна жалба се поддържа, че основанието на иска не са „невзети решения“, а „липса на волеизявление“. Съобразно правната уредба на ограниченото въззивно обжалване (чл. 278, ал. 4 ГПК вр. с чл. 269, изр. 2-ро ГПК) при решаването на материалноправния спор въззивният съд е ограничен от поддържаните в сезиращата го жалба оплаквания. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до фактическите констатации по спора и произнасянето по надлежно въведени възражения и доводи на страните, поддържани пред въззивния съд,поради което се налага извод,че в конкретния случай въззивната инстанция е осъществила своите контролни функции съобразно поддържаните от частния касатор оплаквания, като е квалифицирала исковете му, съответно на наведените от него фактически обстоятелства, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на процесното определение до касационно обжалване.
Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, частният касатор е извел от оплакване основано на общо твърдение, за липса на идентичност на споровете, с твърдение, че понятието „ невзети решения” било общо, за да се приеме като основание за предявяване на конкретни искове, с твърдение за общо неправилно интерпретиране на исковите молби и с твърдението, че сочения от ищеца порок на спора / дали бил относим към незаконосъобразност или към нищожност/ бил такъв по съществото му. Тези общи оплаквания, с оглед изложеното са неотносими към разглежданото основание.
С оглед изложеното определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите, направени и установени разноски в размер на 1800лв.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 386 от 14.06.2018 г. по ч.т.д.№ 277/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Тексима Трейдинг“ ЕООД, [населено място], общ. Смолян, да заплати на „България-Катар селскостопанска компания“ ООД, [населено място], общ. Варна, направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1800лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: