6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
[населено място], 06.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№995/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. А. Т. и А. М. Т. против решение №2 от 04.01.2018г. по в.т.д.№ 66/17г. на Апелативен съд Велико Търново ,с което е потвърдено решение №72 от 18.11.16г. по т.д.№39/16г. по описа на Ловешки окръжен съд,с което е уважен предявеният от „Обединена българска банка“АД срещу касаторите иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК,като е признато съществуването на вземане на банката от същите,в качеството им на поръчители на „М+Н“ООД по договори за овърдрафт и поръчителство от 10.07.2008г. и допълнителни споразумения към тях, в размер на 23 500 евро,909,07 евро договорна лихва, 1471,72 евро наказателна лихва и 136 евро такса за управление, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 и сл. ГПК.
В касационните жалби са изложени оплаквания за наличието на основанията за отмяна на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК – необоснованост и неправилност,поради противоречието му с материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Съображенията на касаторите се свеждат до доводи за неправилно приложение на чл.147 ал.1 ЗЗД при определянето на началния момент , от който е започнал да тезе предвиденият в разпоредбата преклузивен срок за предявяване на претенцията срещу тях и- поради това несъобразяване на факта,че към датата на подаване на заявлението по чл.411 ГПК преклузията е била настъпила, както и за неотчитане от съда при произнасянето му,че в хода на производството кредитополучателят изцяло е погасил задължението си.
Ответникът по касация „Обединена българска банка“АД в депозирания писмен отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол,а по същество – за неоснователност на наведените в нея основания за отмяната му.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при изпълнени изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При извършване преценката и произнасянето си по наличието на предпоставките на чл.280 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното,положително за ищцовата страна, решение въззивният съд е приел положителния установителен иск за съществуване на вземане на банката срещу ответниците – физически лица , поръчители по договор за овърдрафт,сключен между „ОББ“АД и управляваното от ответника А. Т. търговско дружество „М+Н“ООД, за допустим,като предявен от легитимирана страна в рамките на срока по чл.422 ГПК. Приел е,че е налице валидно солидарно задължаване на поръчителите към банката , съгласно условията на договора за овърдрафт,сключен между нея и „М+Н“ООД,чийто краен срок за погасяване е 15.01.2016г. ; че след като кредитополучателят е погасявал месечните си задължения по договора, на 15.02.2015г. е настъпило неизпълнение с неплащането на съответната падежирала вноска; на 24.08.2015г. банката е отправила с нотариална покана до солидарните длъжници изявление за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем,която покана е връчена на дружеството при условията на чл.50 ал.4 ГПК на 30.10.2015г., на А. Т. – при условията на чл.47 ал.1 ГПК – на 15.10.2015г. и на М. Т. – по реда на чл.46 ал.1 ГПК – на 15.10.2015г.; на 03.12.2015г. кредиторът е подал заявление по чл.411 за издаване на заповед за незабавно изпълнение по извлечения от счетоводните му книги; въз основа на издадения с нея изпълнителен лист е образувано изпълнително дело за принудително събиране на вземането и в хода на исковото производство /след сезирането на въззивната инстанция/ цялото вземане е събрано по реда на принудителното изпълнение. Въз основа на тези безспорни факти ВТАС е направил извода, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила от момента на обявяването й на длъжниците,а не към твърдения от тях момент – изтичането на 90 дни от датата на забавата с първата неплатена вноска.Позовал се е изцяло на т.18 от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС,с която се приема,че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на волеизявлението на кредитора от неговия длъжник при условие на настъпили към този момент обективните факти,обуславящи настъпването й.Поради това съдът е заключил,че към момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение,с което е реализирано задължението на кредитора да предяви иск срещу главния длъжник – на 03.12.2015г., преклузивният шестмесечен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД не е бил изтекъл и поръчителите са останали задължени солидарно с него. Отново,съобразявайки задължителните постановки на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС / т.9 от него/, въззивният съд е намерил за неоснователно и другото защитно възражение на ответниците, основано на установените пред него обстоятелства за настъпило пълно погасяване на задължението в хода на исковия процес,посочвайки,че принудителното събиране на вземането не е основание да бъде отречено съществуването на вземането,което се установява към момента на подаването на заявлението по чл.411 ГПК.
За да обосноват искането си така постановеното въззивно решение да бъде допуснато до контрол за неговата законосъобразност от касационната инстанция касаторите /в идентични по съдържание писмени изложения по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/ са посочили като значим за изхода на делото въпросът „От кой момент тече срокът по чл.147 ЗЗД относно отговорността на поръчителя при наличие на договор,който урежда настъпването на предсрочната изискуемост и при наличие на признание от страна на кредитора за датата,от която е налице предсрочна изискуемост при условие,че тази дата е различна от датата на получаване на изявлението за предсрочна изискуемост от кредитополучателя?“. Като приложима към въпроса касаторите сочат допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Наличието й се обосновава с необходимост от изменение на създадена поради неточно тълкуване неправилна съдебна практика, водеща до неправилно прилагане на разпоредбата на чл.147 ЗЗД,тъй като с поставянето на изискване предсрочната изискуемост изрично да се обявява на длъжника се измества началото на срока по чл.147 ЗЗД,в който може да бъде ангажирана отговорността на поръчителя. От същите аргументи касаторите извеждат и твърдение за наличие на очевидна неправилност на въззивното решение,позовавайки се на приложимост на основанието за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Настоящият състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение намира за необосновани предвидените в закона и сочени от касаторите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му част.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до обжалване пред касационната инстанция е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на възприетата от него фактическа обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Формулираният от касаторите въпрос не изпълнява това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването. В решението на въззивния съд липсва произнасяне в контекста на зададения въпрос. Същият съдържа невярно твърдение за наличие на признание от страна на кредитора за датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост /според тезата на ответниците това е 15.05.2015г./.Такова признание обективно не се установява.В исковата молба банката е посочила единствено,че е обявила кредита за предсрочно изискуем с нотариалната покана от 25.08.2015г. /достигнала до знанието на длъжниците през м. октомври същата година/. Липсва изявление в друг смисъл,което да би било възприето като някакво признание в подкрепа на тезата на касаторите, и в текста на самата нотариална покана. Дали датата,в която изявлението на банката,че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем,е обективирано в поканата или датата, на която поръчителите са узнали за това изявление на кредитора, ще се приеме за обуславяща настъпването на предсрочната изискуемост, е въпрос,отговорът на който не би могъл да обуслови друг правен резултат, тъй като и в единия,и в другия случай преклузивният срок по чл.147 ЗЗД не би могъл да се приеме за изтекъл към датата на подаване на заявлението /03.12.2015г./. При изключване на тази част от въпроса отговорът на това от кой момент тече срокът по чл.147 ЗЗД относно отговорността на поръчителя е даден от самия законодател с посочената разпоредба и това е падежът на главното задължение.
Дори да би бил извлечен чрез преформулиране и конкретизиране съответен релевантен към решаващите изводи на апелативния съд въпрос,предвид застъпената от касаторите теза,че предсрочната изискуемост настъпва автоматично с изтичането на посочен в общите условия на банката 90-дневен срок,която теза е останала невъзприета от решаващия състав, касационният контрол не би могъл да бъде допуснат,поради отсъствие на сочената в допълнение предпоставка в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не може да бъде споделено становището на касаторите за наличие на „създадена поради неточно тълкуване съдебна практика,която води до нарушаване на прокламирания в чл.5 ГПК принцип за законност“. Не представлява такава задължителното тълкуване, дадено с т.18 на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд,за да формира решаващите си изводи,доколкото съдилищата са длъжни да прилагат това тълкуване, а извън компетентността на отделни състави на ВКС е да го ревизират. Според разясненията в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, неправилна, респ. обуславяща необходимост от преразглеждане на начина,по който с нея се прилага законът,с цел да бъде постигнато по-близко съответствие с духа му, би могла да бъде само практиката на съдилищата,създадена по приложението на съответната правна норма непосредствено след влизането й в сила и във връзка с осъществяването на правораздавателната им дейност. Разпоредбата на чл.147 ЗЗД е въведена от законодателя още с приемането на ЗЗД. Същата сочи, че началото, от което започва теченето на преклузивния шестмесечен срок, е падежът на задължението.Въпросът относно това кога настъпва падежът на цялото кредитно задължение при условията на предсрочна изискуемост, поради наличие на създадена към 2013г. противоречива практика, с цел преодоляването й и за постигане на точно и непротиворечиво прилагане на закона, е бил разрешен по задължителен за съдилищата начин с приемането на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС. При тълкуването,извършено в т.18 от това решение,в която се приема,че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаването от длъжника на волеизявлението на кредитора, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,независимо от наличието на постигната предварително уговорка,че предсрочната изискуемост на кредита настъпва при неплащане на една или определен брой вноски без уведомяване на длъжника, е съобразен смисълът, вложен в разпоредбата на чл.60 ал.2 от Закона за кредитните институции, където за възникване възможността да бъдат предприети от кредитора действия по реда на чл.418 и сл. ГПК е поставено изискване кредитът да бъде „обявен“ за предсрочно изискуем. Изменението на така създадената задължителна тълкувателна практика на ВКС може да бъде наложено единствено при промяна на законодателството или обществените условия, обуславяща несъответно на тях правоприлагане и то само с друго тълкувателно решение на съответната колегия/и на ВКС след обявяването на тази практика за загубила сила. Поради това критерият по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в случая, съобразно наведените аргументи, е неприложим.
Не е налице и предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на тази разпоредба, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК и не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Всякакви други доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на твърдения,възражения и доказателства и несъответствие с последните на крайните изводи, са релевантни само за проверката по същество и не могат да обосноват положително произнасяне във фазата по допускане на селекцията. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Отделни аргументи, обосноваващи по този начин приложимостта й, касаторите не са изложили, а простото препращане към предходно наведени доводи не биха могло да се прецени като осъществяващо някоя от изброените по-горе хипотези.
Изложеното налага да бъде постановен отказ да бъде допуснато до касационен контрол решението на Апелативен съд Велико Търново.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2 от 04.01.2018г. по в.т.д.№ 66/17г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.