4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
[населено място], 12.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№924/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. П. Д.,в качеството й на законен представител на Б. Б. Н.,П. Б. Н. и Б. Б. Н. срещу определение №266/23.01.2018г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по т.д.№1716/2017г. по описа на Софийски апелативен съд,с което е изменено постановеното по делото решение №1604/10.07.2017г. в частта за разноските,като същите са осъдени да заплатят на „Бони холдинг“АД, Б. Б. Н.,Г. Б. Н. и Ю. П. Н. сумата 34 059,80 лв. разноски за държавна такса пред САС,при условие за издаването на изпълнителен лист в полза на взискателите само след доказателства,че са заплатили сумата в размер на 34 059,80 лв. по сметка на САС.
В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение на апелативния съд,поради допуснати съществени процесуални нарушения, противоречие със закона и необоснованост. Твърди се,че допуснатото от въззивния съд бездействие да даде своевременно указание за довнасяне на дължимата държавна такса от въззивниците и последващото определяне на размера на същата за довнасяне от тях едва със съдебното решение, както и възлагането й под условие в тежест на въззиваемите /частни жалбоподатели/ , е довело до неравнопоставеност на страните в производството,тъй като евентуално неизпълнение на своевременно указание за довнасяне на държавна такса би имало за последица връщане на въззивната жалба,респ. не би натоварило въззиваемите с отговорността за разноски. Позовавайки се на т.12 от ТР №6/06.11.13г. по тълк.д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС, частните жалбоподатгели считат,че след като са освободени от заплащане на държавна такса за всички инстанции,не следва да им се възлага такава за въззивното производство. Към частната жалба е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,което не следва да бъде взето предвид , поради неотносимостта му към реда за обжалване по чл.274 ал.2 ГПК.
Ответните по частната жалба страни „Бони холдинг“АД, Б. Б. Н.,Г. Б. Н. и Ю. П. Н. я оспорват и молят същата да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирани да обжалват лица срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите,поради което я намира за допустима.
Разгледана по същество,е неоснователна.
С предявената срещу „Бони холдинг“АД, Б. Б. Н., Г. Б. Н. и Ю. П. Н. искова молба, частните жалбоподатели /в качеството им на ищци/ са поискали да бъде признато за установено по отношение на ответниците,че всяка от тях е притежател на по 56 833 броя обикновени поименни акции /всяка с номинална стойност 10 лв./,представляващи по 14,68% от капитала на „Бони холдинг“АД. По направено с исковата молба искане за освобождаване от държавна такса първоинстанционният съд се е произнесъл с разпореждане, с което е приел,че ищците не разполагат с достатъчно средства да заплатят такава /без да сочи конкретния й размер/ и ги е освободил от внасянето й. Разгледал е предявените искове, определяйки правната им квалификация по чл.110 ал.1 ГПК вр. чл.124 ал.1 ГПК и ги е уважил. Към депозираната от ответниците „Бони холдинг“АД, Б. Б. Н., Г. Б. Н. и Ю. П. Н. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е приложен документ за внесена държавна такса за обжалването в размер на 40 лв.С тази такса въззивната жалба е администрирана и е образувано въззивно производство по описа на Софийски апелативен съд /т.д.№1716/17г./. С решението си въззивният съд е приел,че предявените срещу ответниците искове са за установяване на членствени акционерни права и като такива са недопустими,като повторно предявени срещу дружеството и срещу ненадлежни страни – ответниците – физически лица.Поради това е обезсилил постановения първоинстанционен акт и е прекратил производството. Същевременно,приемайки,че исковете са оценяеми,е осъдил въззивниците да внесат държавна такса за въззивното обжалване още 34 059,80 лв. /след като е приспаднал внесените от тях 40 лв./. Със своевременно депозирана молба по реда на чл.248 ГПК „Бони холдинг“АД, Б. Б. Н., Г. Б. Н. и Ю. П. Н. са поискали от въззивния съд да измени решението си в частта за разноските.Позовали са се на разпоредбите на чл.78 ГПК,предвиждащи задължение за понасяне на разноските в процеса от загубилата делото страна.Посочили са,че увеличавайки с решението държавната такса, без ищците да са посочили цената на иска и въпросът за нея да е бил повдиган в хода на процеса пред двете инстанции и, възлагайки същата изключително в тяхна тежест,практически съдът е нарушил принципни начала в процеса,тъй като ги е заставил да търпят негативните последици от съдебния акт,въпреки,че крайният изход на спора е благоприятен за тях, лишавайки ги от възможността да упражнят правото си да бъдат възмездени по реда на чл.78 ал.3 ГПК.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е споделил изложените в решението мотиви за оценяемост на исковете.Позовал се е на трайна съдебна практика,приемаща,че пропускът на съда да събере дължимата за образуването на делото държавна такса може да бъде саниран с крайния по делото съдебен акт чрез осъждането на страната да заплати следващата се сума и тя се дължи от страната,от която съдът е пропуснал да я събере. Същевременно е намерил липса на основания за дерогиране разпоредбите на чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК,според които ответникът има право да бъде възмезден за сторените от него разноски за производството,както при прекратяване на делото,така и при отхвърляне на иска срещу него. Тъй като в случая ищците са инициирали производство при недопустими искове,е приел,че с оглед правилата на чл.78 ГПК, същите следва да репарират разноските на противната страна,а фактът,че са освободени от държавна такса от първата инстанция,е намерен за неотносим към пораждането на тази им отговорност. Доколкото с определението си е възложил в тежест на ищците-въззиваеми разноски,които още не са понесени от противната страна,САС е осъдил същите да платят под условие и след извършването на плащането от страна на въззивниците.
Така постановеното определение на Софийски апелативен съд е правилно.
Няма спор в практиката на съдилищата,че когато страната остане задължена за разноски /включително държавна такса/ съдът на основание чл.77 ГПК има и правото, и задължението да постанови определение за принудителното им събиране, като произнасянето му в този смисъл може да стане и след приключването на делото до изтичането на давностния срок. Чл.70 ал.3 ГПК допуска,когато е налице затруднение цената на иска да бъде определена при предявяването на иска,това да стане и при решаването на делото,с оглед на което да бъде изискана допълнителна държавна такса , респ. да бъде върната надвнесена такава. Доколкото ищците не са посочили цената на исковете при завеждането на делото,съгласно задължението им по ал.1 на чл.70 ГПК и са били хипотетично освободени от първата инстанция от внасянето на държавна такса върху тях, а характерът на исковете /рефлектиращ и върху тяхната цена/ е определен едва с въззивното решение,следва да се приеме,че е налице именно хипотезата на чл.70 ал.3 ГПК. Депозираната от въззивниците въззивна жалба е била придружена от платежен документ за внесена държавна такса, макар и в размер, по-нисък от този на приетата за окончателна такава от апелативния съд, което е предпоставка да се приеме,че сезирането е редовно.При позволена от закона възможност държавната такса да бъде определена окончателно с решението по делото,не би могло да се говори за бездействие на съда,което още повече да се възлага в тежест на страната,спечелила делото,каквато е тезата на частните жалбоподатели.Не може да бъде споделен и доводът,че същите са поставени в неравностойно положение с обжалваното определение. Принцип, залегнал в разпоредбите на чл.78 ГПК, е, че страната,за която изходът от делото е благоприятен, има право да бъде възмездена за направените от нея разноски във връзка с неоснователно /недопустимо/ водения срещу нея процес.Доколкото в нейна тежест е възложена с решението допълнителна държавна такса,която подлежи и на принудително събиране от патримониума й,съгласно чл.77 ГПК /и в този смисъл извършването на разноските е сигурно/, именно тя би била поставена в условията на неравнопоставеност,ако тези разноски бъдат понесени изцяло от нея,въпреки недопустимостта на предявения срещу нея иск. Поради това и при спазване на посочения принцип,с оглед изхода на спора, в полза на тази страна следва да бъде постановено определение,с което след заплащането на допълнителната държавна такса по сметка на съда,тя да й бъде възстановена като разноски от страната,загубила делото. Ирелевантно за случая е, че ищците са освободени от държавна такса. Константна е практиката на Върховния касационен съд,че страната,която е освободена по реда на чл.83 ал.2 ГПК от такси и разноски за производството не заплаща такива по воденето на процеса,но на общо основание дължи на противната страна разноските,която тя е направила,в случай,че загуби делото срещу нея.
Определението на Софийски апелативен съд,като правилно и законосъобразно,следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №266/23.01.2018г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по т.д.№1716/2017г. по описа на Софийски апелативен съд,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.