О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София, 22.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Чаначева ч.т.д. № 3157/2018 г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Г. П. Д. против определение № 3255/24.10.2018 г. по ч.гр.д. № 4600/2018 г. на Апелативен съд София.
Ответникът по частната касационна жалба- „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. М. Д. излага становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение от 19.07.2018 г. по гр.д. № 9437/2014 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска по чл.422 ГПК. За да постанови този резултат, решаващият състав е констатирал, че производството по гр.д. № 9437/2014 г. на СГС е образувано по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Юробанк България“ АД срещу частния касатор за установяване на съществуването на вземане на банката по запис на заповед, за които на 08.11.2012 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 49371/2012 г. на СРС. Констатирал е още, че срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от длъжника на 27.01.2014 г., а поканата за доброволно изпълнение с приложената към нея заповед по чл. 417 ГПК е връчена по разпореждане на ЧСИ чрез залепване по реда на чл. 47 ГПК на 12.02.2013 г. Редовността на това връчване се установявала от влязлото в сила определение № 9547/26.04.2018 г. по ч.гр.д. № 3735/2018 г. на СГС, с което възраженията на длъжника по реда на чл. 423 ГПК за нередовност на връчването били приети за неоснователни. Съдът е посочил, че тъй като това определение е влязло в сила, то същите не следва да бъдат преразгледани. Приел е обаче, че дори и да се преразгледат, възраженията са неоснователни, поради това, че несъществените пропуски в оформяне на съобщението не влияят на надлежността на връчването и че събраните по делото данни установяват редовност на съобщенията. Направен е извод, че възражението срещу заповедта за изпълнение е просрочено, което прави производство по чл. 422 ГПК недопустимо.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът е посочил, че в определението на съда липсвали мотиви относно неговите оплаквания в противоречие с посочена съдебна практика. Изложени са доводи свързани с оплакванията на страната за неправилност на определението и несъгласие с изложените мотиви, така квалифицирани и от него, като са развити неговите разбирания с оглед защитната му теза в производството. Касаторът е поставил въпросите: 1. „Следва ли длъжникът да доказва, че живее на посочения от него адрес?“, 2. „Може ли съдът служебно да заменя свидетели, призовани по искане на страна?“, 3. „Допустимо ли е съд да приеме за доказан факт, докато тече производство по оспорване на доказателствата, свързани с този факт?“, 4. „Когато възражението по чл. 423 ГПК не е прието, следва ли съдът да обсъди редовността на възражението по чл. 414 ГПК и влияе ли преценката на съда, неприел възражението по чл. 423 ГПК, на съда, разглеждащ възражението по чл. 414 ГПК?“, 5. „След като СГС е приел, че е сезиран с допустим иск, и е провел 3-4-5 съдебни заседания, може ли без мотиви и указания сам да пререши въпроса по допустимостта на иска?“. Страната е поддържала по тези въпроси основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК / чийто текст е възпроизведен/, като по отношение на пети въпрос се твърди кумулативното наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 305/11.01.2013 г. по гр.д. № 674/2012 на II г.о. на ВКС и решение № 341/06.12.2011 г. по гр.д. № 252/2011 на II г.о. на ВКС. Като основание по посочените въпроси се поддържа и очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът е поддържал наличието на редица процесуални нарушения, свързани с връчването на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ ведно със заповедта за изпълнение, с оглед на което извел свое разбиране, че срокът му за възражение срещу заповедта не бил изтекъл и възражението произвело правно действие. Считал, че с доклада по гр.д. № 9437/2014 г. исковете на банката по чл. 422 ГПК били приети за допустими, поради което в разрез със закона СГС ревизирал допустимостта на производството, като неправилно изменил доклада и приел, че същото е недопустимо и като такова – подлежащо на прекратяване. Твърдял е, че в противоречие с възприетото в практиката на касационната инстанция, въззивният съд разширил предмета на доказване и приел за пръв път недоказани факти.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания – правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.
Въпросите от едно до три не удовлетворяват предпоставките на така обоснованата дефинитивност за правен въпрос, тъй като не са свързани с крайните изводи на съда, нито с неговото процедиране. Решаващият въззивен състав не е провеждал производство по събиране на доказателства /в каквато посока са въпроси 1-3 вкл./, тъй като е приел, че сочените оплаквания се квалифицират по чл.423,ал.1,т.1 ГПК поради което редът за защита е чрез подаване на заявление по текста, съобразно т.6 на ТРОСГТК4/14г. като този ред е бил реализиран и приключил с влязло в сила определение № 9547/26.04.2018 г. по ч.гр.д. № 3735/2018 г. на СГС, ГО, IV-Д въззивен състав, с което са разгледани всички, наведени и в частната касационната жалба, твърдения за опорочена процедура по връчване на книжа. Съставът, както бе посочено по-горе е изложил и допълнителни мотиви, разглеждащи установените по спора факти в контекста на правната уредба на връчването на книжа по реда на чл. 47 ГПК и на средствата за защита на длъжника в заповедното производство. От четвъртият въпрос може да бъде изведен релевантен, с оглед така изложените мотиви на състава, но в случая частният касатор не е обвързал този въпрос с допълнителен критерий, като лаконично е заявил че неговото разбиране е, че двете възражения били независими едно от друго. Още повече, че в случая е налице и формирана практика на ВКС, споделена и от настоящия състав, /определение № 328/07.05.2013 г. по ч.т.д. № 1959/2013 г. на ВКС, I т.о./, с която е разгледано съотношението на възражението по чл. 414 ГПК и това по чл. 423 ГПК. Възприетото тълкуване е, че чл. 423 ГПК предоставя извънредна защита на длъжника в заповедното производство, като при приемане на възражението, същото има характер на възражение по чл. 414 ГПК, което означава, че неприемането на възражението по чл. 423 ГПК изключва приемането на възражение по чл. 414 ГПК /в каквато посока са аргументите на защитата на частния касатор/. Допуснатите от длъжника грешки относно реда на защитата му са ирелевантни и не могат да бъдат основание да се приеме друг начален момент от значение за течението на срока за депозиране на възражение по чл.423, ал.1 ГПК, различен от установения в закона. Т.е. с оглед тази практика не е налице и общо поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК
Петият формулиран въпрос е хипотетичен, поставен чрез въвеждане на твърдения на страната, като не е свързан с решаващите мотиви на състава, поради което не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Този извод произтича и от развитите с оглед въпроса оплаквания. В предмета на частното производство не е изследвана принципната допустимост на изменение на доклада по делото, който съгл. чл. 140 вр. чл. 252 вр. чл. 253 ГПК има характер на определение, подлежащо на изменение от същия съд вследствие изменение на обстоятелствата.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като според създадената практика на ВКС по приложението на тази правна норма очевидно неправилен би бил съдебен акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща /изменена или отменена/ правна норма, или когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи се касае за особено тежък порок на атакувания пред ВКС съдебен акт, който може да се констатира без извършване на проверка за правилност на акта, като във всички останали случаи е налице неправилност на акта по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която се установява едва след допускане на частната касационна жалба до разглеждане по същество. С оглед така определената дефинитивност на основанието страната не обосновава наличието му.
Приложното поле на касационното обжалване в останалата част от изложението е обосновано само с твърдения, че обжалваното определение противоречи на цитирана в него задължителна практика на ВКС, а това твърдение предполага въпросите да бъдат изведени и формулирани служебно от касационната инстанция. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че с оглед принципа на диспозитивното начало ВКС може само да уточни и конкретизира правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда от касатора и от сочените от него факти и обстоятелства, свързани с олакванията му за неправилност на акта.
При този изход на спора за насрещната страна е възникнало правото на разноски – юрисконсултско възнаграждение. Същото е поискано своевременно с отговора на частната касационна жалба и възлиза съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ на 300 лв.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3255/24.10.2018 г. по ч.гр.д. № 4600/2018 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА Г. П. Д. от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на „Юробанк България“ АД, [населено място], направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 300 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: