5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 909
[населено място] , 30,11,2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1814/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №118/04.04.2016г. по в.т.д.№110/16г. на Пловдивски апелативен съд , с което е потвърдено решение №64 от 22.05.2015г. по т.д.№17/2013г. на Окръжен съд Пазарджик,с което по предявения от [фирма] Италия на основание чл.694 ал.1 от ТЗ отрицателен установителен иск е признато за несъществуващо предявеното от [фирма] в производството по несъстоятелност на [фирма] негово вземане за сумата 1 796 827,50 лв. ,представляващо неустойка по договор от 26.06.2008г.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон на решението на апелативния съд. Противно на изводите на въззивния съд касаторът твърди неприложимост на разпоредбата на чл.89 от ЗЗД,доколкото в настоящия случай не се твърди,нито се установява обективна невъзможност за изпълнение на договорното задължение на първия ответник и до такава последица не води промяната в субектите по концесионното правоотношение,настъпила вследствие отчуждаването на концесионните права на трето лице.Счита,че въззивният съд неправилно и без да съобрази цялостната воля на страните, съобразно останалите клаузи,е тълкувал текста на чл.2 ал.2 от договора от 26.06.08г.,продължавайки да поддържа тезата си,че той осъществява хипотезата на чл.23 ЗЗД.Сочи,че ПАС не е отчел комплексния юридически характер на договора,съдържащ в себе си елементи както на предварителен договор,така и на обещание за действие на трето лице,включени с цел изпълнение при различни хипотези – когато правата са в патримониума на бъдещия прехвърлител или те или част от тях са преминали в трето,но свързано с него лице.
Ответникът [фирма] Италия възразява срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на ПАС до касационно обжалване и оспорва по същество изложените в касационната му жалба доводи му за неправилност на същото.
Ответникът [фирма] не представя становище.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е приел,че тъй като преди изтичането на срока,в който първият ответник е имал правото и задължението да поиска да му бъдат прехвърлени правата по концесионния договор,вторият ответник е прехвърлил същите на трето,свързано с него лице,е станало невъзможно изпълнението на договора; последният е бил развален по право на основание чл.89 от ЗЗД,към който момент длъжникът /първият ответник/ не е бил в забава.От това съдът е заключил,че срещу неизпадналата в забава страна не би могло да се отправя възражение за неизпълнен договор.Не е споделил тезата на [фирма],че клаузата на чл.2 ал.2 от договора от 26.06.08г. представлява уговорка по чл.23 от ЗЗД,като е изтъкнал,че с нея това дружество само е поело отговорност за действията/бездействията на третото лице,без да е налице дадено от последното съгласие с поето обещание за прехвърляне. Съдът е разгледал и второто основно възражение на въззивника /макар и наведено едва във въззивното производство/,свързано със соченото от него като алтернативно основание за възникване отговорността за неустойката – това по чл.5 ал.2 от договора.Намерил го е за неоснователно,излагайки съображения,че посочената клауза не представлява различно основание за начисляване на неустойка,а отлагателно условие за търсенето на такава по чл.5 ал.1.По тези съображения въззивният съд е направил заключение,че решението на първата инстанция е законосъобразен отговор на повдигнатия пред него спор и го е потвърдил.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е поставил въпросите: Отчуждаването на обекта на предварителния договор от продавача в полза на трето лице без съгласието на купувача предпоставя ли разваляне на облигационното правоотношение по право /чл.89 ЗЗД/ или поради виновно неизпълнение /чл.87 ал.1 ЗЗД/?; Подлежи ли на тълкуване клаузата на чл.2 ал.2 от договора от 26.06.08г.,която не е неясна и по чието приложение липсва спор между контрагентите и следва ли да се тълкува във връзка с останалите клаузи от договора и целта,за която е сключен,като предмет на тълкуване изразената или предполагаемата воля на страните следва да е?; Когато със съгласието на приобретателя отчуждителят по предварителен договор се е разпоредил с неговия обект в полза на трето и свързано с него лице като е обещал изпълнението на последния,налице ли е невъзможност за изпълнение на задължението по предварителния договор,която да бъде основание за разваляне по чл.87 ал.2 ЗЗД?
Така поставените въпроси не отговарят на изискването за правни по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК и съобразно постановките на т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях,макар и свързан отчасти с констатацията на въззивния съд за извършено в срока за изпълнение на предварителния договор прехвърляне на дължимото по сделката от страна на втория ответник на трето лице и оттам – с направения извод за обективна невъзможност за изпълнение от страна на първия ответник – [фирма] и приложимост на разпоредбата на чл.89 ЗЗД,е ирелевантен.Целеният от касатора отговор на този въпрос,че отчуждаването на прехвърлимите по договора права в полза на трето лице би обусловило разваляне на договора поради виновно поведение на прехвърлителя, не би могъл да обоснове промяна на крайния резултат по спора, доколкото отговорността на кредитора в случая не е предмет на разглеждане.Не е налице и соченият като свързан с този въпрос допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 на същия член – противоречие с решение №383/29.01.16г. по гр.д.№2225/15г. на четвърто г.о. на ВКС,за което се твърди, че разрешението , дадено от въззивния съд, е в противоречие с приетото в него. Касационното обжалване на въззивното решение по това гражданско дело е допуснато в хипотеза на неизпълнение и на двете страни по договорна връзка по въпроса може ли всяка от тях да го развали.Даденото от състава на ВКС разрешение на този въпрос е,че при неизправност и на двете страни по облигационното правоотношение, при настъпила изискуемост на задълженията им,при липса на взаимна обусловеност на последните и при липса на готовност за изпълнение на задълженията в хода на процеса,всяка от тях може да развали договора едностранно.Очевидно е,че хипотезата,към която е относима така формираната задължителна практика, не се покрива с хипотезата по спора,очертан от страните по настоящото дело.Отговор,обвързващ със задължителна сила съдилищата,който да е в противоречие с решаващия извод на ПАС относно приложението на чл.89 ЗЗД не се съдържа в сочената от касатора съдебна практика. Въпрос,свързан с обективната невъзможност за изпълнение е коментиран само в казуалната част от решението на ВКС,при все че тази част не съдържа задължителни разрешения и не би могла да обуслови приложимост на критерия по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. При разрешаване на конкретния спор по същество съставът на ВКС е достигнал до същия извод в смисъла,в който е вложил в решението си и въззивният съд,а именно,че след като в срока за изпълнение на предварителния договор за покупко-продажба собствеността върху имота е прехвърлена на трети лица,изпълнението на същия е станало невъзможно. Поради липса на противоречие допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е неприложим към поставения от касатора въпрос.
Вторият от въпросите е поставен във връзка с изводите на съда,формирани по конкретна клауза от договора /чл.2 ал.2/,като отново се твърди противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС,касаеща въпроса за тълкуването на договорите. И този въпрос не осъществява общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК /респ. цитираната практика е неотносима/,доколкото въззивният съд не е приел посочената по-горе договорна клауза за неясна,не е извършил изолирано от останалите клаузи тълкуване на същата,а е изложил съображения за неотносимост на съдържанието й към хипотезата на чл.23 ЗЗД,на която се е позовал касаторът в защитата си. Доколкото интерпретацията на последния на значението на тази клауза не съвпада с възприетото от съда,това е въпрос по правилността на изводите на въззивната инстанция,но не може да обуслови общия критерий за допустимост на касационното обжалване.
Третият въпрос изобщо не е бил поставян за разглеждане от съдилищата – обстоятелства по разваляне на договора в хипотезата на чл.87 ал.2 ЗЗД не са били релевирани от страните.Освен това ищецът не само не е твърдял дружеството-приобретател да е изразявало съгласие с отчуждаването по време на действието на договора на концесионните права в полза на трето лице,но и изрично в исковата молба е сочил на липса на съгласие изобщо по съществените елементи на самия договор.От друга страна въпросът е формулиран на базата на съждение за наличие на обещание за изпълнение от третото лице в хипотезата на чл.23 от ЗЗД, каквото ищецът – ответник по касационната жалба изрично е оспорил.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №118/04.04.2016г. по в.т.д.№110/16г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] , [улица] да заплати на [фирма] Р..,гр. Н. пл.“М. .“№4, със съдебен адрес [населено място] [улица] адв.дружество „К. и В.“ сумата 37 000 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.