О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
[населено място], 21.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2026/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №54/14.03.2017г. по в.т.д.№701/16г. на Варненски апелативен съд , с което е потвърдено решение №83/29.07.2016г. по гр.д.№45/2014г. на Силистренски окръжен съд,с което на основание чл.135 ал.1 ЗЗД са обявени за недействителни по отношение кредиторите на несъстоятелността на [фирма] извършеното от това дружество с допълнително споразумение №7/10.03.10г. към договор за кредит от 29.08.05г. встъпване в задълженията на [фирма] към [фирма], както и сключения на 10.03.10г. между [фирма] и [фирма] договор за особен залог на търговско предприятие.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на съдебния акт,обоснована с твърдения,че по предявения иск не е конституирано като необходим другар дружеството- кредитополучател [фирма], както и с твърдения,че по вече проведения от синдика по отношение на тези сделки отменителен иск по чл.647 ал.1 т.1 ТЗ спорът между страните,произтичащ от същите правоотношения е разрешен със сила на пресъдено нещо.Наличието на специалните искове по чл.647 ТЗ,които според касатора изключват приложението на общия иск по чл.135 ЗЗД според него обуславя отделно основание за недопустимост на произнесеното от съда решение. Останалите оплаквания в касационната жалба са за неправилност поради необоснованост и материална незаконосъобразност на възприетите във въззивното решение разрешения на спорните въпроси.Претендира се обезсилване на въззивното и на потвърденото с него първоинстанционно решения с прекратяване на производството по предявените искове,евентуално – отмяна на решението на ВАпС и отхвърляне на исковете с решение по съществото на спора.
Синдикът на [фирма] е оспорил касационната жалба,излагайки съображения за допустимост и правилност на атакувания съдебен акт.
Третото лице – помагач [фирма] също е оспорил наличието на предпоставки за допускането на касационното обжалване на въззивното решение, а по същество е изложил доводи за неоснователност на релевираните основания за отмяна.
Останалите участници в производството – ответникът [фирма] и третото лице [фирма] не са заявили становища.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано да обжалва лице и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При извършената от ВАпС проверка по чл.269 ГПК на първоинстанционното решение във връзка и с изрично сочените от въззивника предпоставки за недопустимост на същото ВАпС не е констатирал наличие на такива,обуславящи обезсилване на съдебния акт. Установил е,че исковата молба е подадена в рамките на предвидения в чл.649 ал.1 ТЗ едногодишен срок.Като неоснователно е счетено възражението за неприложимост на общия П. иск по чл.135 ЗЗД при наличието на специалните отменителни искове по Търговския закон, предвид изрично възприетата от законодателя допустимост за предявяването му от синдика наред с отменителните искове в разпоредбата на чл.649 ал.1 ТЗ с изменението й от 2013г. Съобразени са различията между двете процесуалните средства за искова защита на кредиторите на несъстоятелността, с които е обусловена и липсата на основания за тяхното взаимно изключване. Като непрепятстващ процесуално възможността да бъде предявен иск по чл.135 ЗЗД от синдика е отчетен фактът,че вземането на [фирма] е включено в списъка на приетите вземания,като в негова полза е призната привилегия ,произтичаща от договора за особен залог.Доколкото с последното се създава непререшаемост по отношение на лицата по чл.694 ал.8 ТЗ на въпроса за съществуването на вземането и привилегиите и поради това се открива пътят за защита срещу тези сделки с твърдения за относителната им недействителност спрямо увредените кредитори /каквито доводи не биха могли да бъдат въвеждани по реда на предвидената в чл.692 ТЗ процедура по оспорване на списъците,респ. в производството по исковете по чл.694 ТЗ/,въззивният съд е приел,че именно това стабилизира правния интерес на кредиторите и синдика,в качеството му на техен процесуален субституент да води иска по чл.135 ЗЗД.Като неоснователно е счетено от ВАпС и възражението на банката срещу допустимостта на исковете,свързано с твърдението й,че в производството като ответник задължително следва да участва и кредитополучателят в качеството му на необходим другар. За да обоснове този си извод въззивният съд се е позовал на характера на договора за встъпване като двустранно съглашение, при което първоначалният длъжник не се освобождава,а дължи наред с новия без да е необходимо неговото съгласие,при което всеки от тях отговаря солидарно с другия.
Разглеждайки повдигнатия пред съдилищата правен спор по същество и във връзка с оплакванията,изложени във въззивната жалба,ВАпС е приел като основен спорен между страните въпрос този дали двата договора – за встъпване в дълг и за учредяване на особен залог са безвъзмездни с оглед изследването на допълнителната предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД в случай на възмездност на същите – знание за увреждането у договарящия с длъжника.Във връзка с разрешаването му съдът е изложил съждения за безвъзмезден по правило характер на договорите за обезпечаване на чужди задължения,предвид липсата обичайно на уговорено в тежест на кредитора насрещно задължение. Приел е,че по изключение такъв договор би могъл да бъде сключен и като възмезден при изрична уговорка между страните за платимо от кредитора възнаграждение на обезпечаващия чуждото задължение или възмездността да произтича от вътрешните отношения между главния длъжник и лицето,предоставило обезпечението /например с договор за поръчка срещу получаването на имуществена облага/.Въз основа на това съдът е отрекъл да е възможно договори от вида на процесните да могат да бъдат еднозначно определени като възмездни или безвъзмездни,а този им характер,според него, подлежи на преценка и установяване във всеки конкретен случай с оглед доводите и възраженията на страните. На наведеното в тази връзка твърдение на въззивника /ответник в първоинстанционното производство/,че възмездността произтича от регресното право,възникващо в полза на новия длъжник,съдът е отговорил,че суброгирането в правата на удовлетворения кредитор е предоставена от закона възможност,а не уговорена между страните насрещна престация за поетата отговорност за чужд дълг,с което е отрекъл основателността на този довод. На тезата на въззивника,поддържана от него с позоваване на презумпция за възмездност на търговските сделки,необорена от синдика-ищец,съдът е посочил,че възмездно-еквивалентния характер на търговските правоотношения е заложен в търговското право като принцип с оглед спецификата на търговския оборот,но не и като законова презумпция. Доколкото търговците са също субекти на гражданското право,законът, според съда, не им отрича правото да сключват както възмездни,така и безвъзмездни сделки,които също могат да бъдат определени като търговски. В подкрепа на това разсъждение ВАпС е цитирал конкретни примери,извлечени от разпоредбите на чл.294 ТЗ, чл.616 ал.2 т.3 ТЗ, чл.722 ал.1 т.11 ТЗ.При наличието на предвидена изрично от законодателя възможност за сключване на безвъзмездни сделки и от търговци,е направено заключение,че изводите на съда относно характера на атакуваните пред него сделки не могат да се основат на презумптивна тяхна възмездност или теоретични постановки,а той следва да бъде преценяван с оглед конкретния случай. Основавайки се на твърденията на страните,установени със събраните по делото доказателства, съдът е приел,че липсват предпоставки за извод,че сделките,установяването на чиято относителна недействителност се претендира, са възмездни – между страните не са уговорени насрещни престации за поетото чуждо задължение и неговото обезпечаване с реален залог, нито има данни за тяхна взаимосвързаност или обусловеност с поставянето им като условие за отпускането на кредита или отстъпки от дълга с финансово-икономическо изражение.При този извод съдът е оставил без разглеждане като ирелевантен въпроса за знанието у третото лице /кредитора [фирма]/ за съществуването на задълженията на предоставящия обезпечението – [фирма] . Оплакването на въззивника за липса на доказаност на твърдяното от ищеца увреждане съдът е намерил за неоснователно,позовавайки се на задължителна практика на ВКС,според която увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД има винаги,когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество,включително и когато възможността кредиторът да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява чрез всякакви правни или фактически действия,които осуетяват или затрудняват осъществяването на правата му.
В писменото си изложение по чл. 284 ал. 3 т.1 ГПК касаторът обосновава наличието на общия критерий за допустимост на касационното обжалване на атакувания от него акт с твърдения,че въззивният съд се е произнесъл по следните от значение за изхода на делото въпроси: 1.Изключват ли специалните отменителни искове по чл.647 ТЗ правото на синдика в производство по несъстоятелност да предяви иск по чл.135 ЗЗД за попълване масата на несъстоятелността,при наличие на идентитет на твърдения,основание и петитум на търсена защита?; 2.Обусловено ли е правото на синдика да предяви иск по чл.135 ЗЗД вр. чл.649 ТЗ от предявяването,респ. непредявяването на иск по чл.647 ТЗ за едно и също действие/сделка,попадащо в обхвата на фактическите състави на чл.647 ТЗ?; 3. Допустим ли е иск по чл.135 ЗЗД,предявен от синдика при наличие на формирана сила на пресъдено нещо за същото действие/сделка в резултат на влязло в сила съдебно решение по идентичен иск,предявен от синдика,но на основание чл.647 ТЗ?; 4.Допустим ли е иск по чл.135 ЗЗД,предявен от синдика,с който се иска да се пререши,отрече,измени или установи вземане,включително и неговата привилегия,което е включено в одобрения от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания по чл.692 ТЗ и стабилизирано по чл.693 ТЗ?;5.Какво е съотношението между исковете по чл.647 ТЗ, чл.694 ТЗ и този по чл.135 ЗЗД вр. чл.649 ТЗ в класификацията „общ-специален“?; 6. Какъв е характерът /възмезден или безвъзмезден на договора за встъпване в дълг на трето лице по сключен договор за банков кредит, довел до разсрочване на дълга,удължаване на крайния срок за погасяване на кредитното правоотношение и съответно изменение на погасителния план,както и обезпечаващия го договор за особен залог на търговско предприятие?; 7.Презюмира ли се,че договор за встъпване в дълг и договор за учредяване на особен залог на търговско предприятие са безвъзмездни сделки,когато страните по тези сделки- търговци не са изрично уговорили възмездност в тях и обратното?; 8.Допустимо ли е възмездност/безвъзмездност на конкретни сделки да бъде извеждана по косвен път от други разпоредби на закон,които нямат пряко значение за тези сделки или съдът е длъжен да вземе предвид всички факти и събрани доказателства,обуславящи наличието на възмездност/безвъзмездност,за да определи характера на сделките?; 9.Допустимо ли е съдът да приеме за безвъзмездни договорза встъпване в дълг и учредяване на особен залог без да е обсъдил всички наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба възражения,обуславящи твърдението на ответника за възмездност на тези сделки единствено поради неуспешно доказване на едно от въведените възражения?; 10.Безвъзмездни ли са договор за встъпване в дълг по реда на чл.101 ЗЗД и учредяване на особен залог върху търговско предприятие на встъпващото лице,когато сделките са сключени между свързани лица по смисъла на §1./1/ 6 от ДР на ТЗ – лицата,чиято дейност се контролира пряко или косвено от трето лице,вр. §1в ал.1 т.1 ДР на ТЗ и,които лица действат в икономическа свързаност по смисъла на §1 т.5 от ЗКИ и §1 т.3 б.“д“ ДОПК относно понятието „свързани лица“,имайки предвид,че тези лица действат в изпълнение на обща икономическа стратегия с обща полза,поради което даването на обезпечения от едно от лицата,действащо като част от цялото /икономическата група/ за обезпечаването на кредит,теглен от другото свързано лице- също част от цялото,както и встъпването в неговите задължения,ще бъдат действия,насочени към постигане на обща за групата икономическа цел,тъй като те са съдружници /членове/ на тази група,управлявана и действаща с оглед постигането на обща стопанска цел?; 11. Чия е доказателствената тежест за установяване характера на процесните сделки – договор за встъпване в дълг и договор за учредяване на особен залог на търговско предприятие,предмет на иска по чл.135 ЗЗД вр. чл.649 ТЗ,при наличие на твърдения от ответника за презумптивна възмездност на сделките като сключени между търговци, в т.ч. и банка?; 12Допустимо ли е при установена с влязло в сила съдебно решение начална дата на неплатежоспособност на търговско дружество съдът в решение по иск по чл.135 ЗЗД вр. чл.649 ТЗ да презюмира различно дата,на която дружеството е станало неплатежоспособно,респ. да обяви за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността сделки, сключени преди началната дата на неплатежоспособността? По отношение на всички поставени въпроси касаторът релевира допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,наличието на който обосновава с общото твърдение,че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и бъдещото развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. Въпросите от 1 до 5 са обвързани с твърденията на касатора ,че наличието на предвидени от законодателя специални отменителни искове по чл.647 ТЗ и установителния такъв по чл.694 ТЗ, предявяването на който се обуславя от провеждането на специалната процедура по оспорване на вземания в производството по несъстоятелност , предвидена в чл.690-чл.693 ТЗ, дерогира приложимостта на защитата на кредиторите на несъстоятелността с общия граждански иск по чл.135 ЗЗД. Доколкото въпросите са относими към направените и поддържани от касатора в производството пред двете инстанции възражения срещу допустимостта на предявените искове,за която, в съответствие и с приетото в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г.,касационната инстанция следи и служебно, съставът,сезиран с касационната жалба,е длъжен да ги обсъди,независимо от наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, с оглед преценка за вероятна недопустимост на решението.
Изводи за наличие на пороци,водещи до недопустимост на въззивното решение не могат да бъдат обосновани. Специалните отменителни искове по чл.647 ТЗ, свързани с производството по несъстоятелност на търговец, не са предвидени от законодателя като изключение,а като допълнителна процесуална възможност за защита на кредиторите на несъстоятелността, наред с общия граждански иск за установяване относителна недействителност на сделки по чл.135 ЗЗД. Аргумент в този смисъл е текстът на чл.647 ал.1 ТЗ,с който законодателят изрично установява приложимост и на други предвидени от него случаи на обявяване относителна недействителност на сделки,какъвто е именно П. иск по чл.135 ЗЗД.Предявеният от синдика такъв иск е допустим, след изрично признатото му с изменението от 2013г. на разпоредбата на чл.649 ал.1 ТЗ негово качество на процесуален субституент. При конкретно посочените в т.т.1-6 на чл.647 ал.1 ТЗ действия и сделки увреждащият им спрямо кредиторите характер се приема за наличен,като достатъчно и необходимо условие за да бъдат приети за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността е те да бъдат осъществени при предвидените в тези разпоредби условия и в определени спрямо производството по несъстоятелност срокове,без да се налага извършването на преценка за наличието на елементите от общия фактически състав на чл.135 ЗЗД. Сключени извън тези срокове сделки и извършени действия могат да бъдат атакувани от синдика /а при негово бездействие от всеки кредитор/ по общия ред с доказване наличието на обективните и субективните предпоставки,необходими за успешното провеждане на П. иск.
Не може да бъде обоснована недопустимост на предявените искове и от факта,че вземането на банката е включено в изготвените от синдика списъци на приети вземания в производството по несъстоятелност на [фирма],същото не е оспорено с възражение по чл.690 ТЗ и по отношение на него не е проведено исково производство по реда на чл.694 ТЗ. При липса на обстоятелства,сочещи на несъществуването на вземането към момента на предявяването му, за синдика не е налице основание да откаже включването на същото в списъка,но това не го лишава от дадената му по силата на закона /чл.658 ал.1 т.15 ТЗ вр. чл.649 ал.1 ТЗ/ процесуална възможност да претендира относителна недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на сделките и действията,въз основа на които кредиторът се легитимира като такъв с приетото вземане. Не е пречка за воденето на такъв иск и обстоятелството,че в производството по съставянето и одобряването на списъците вземането не е оспорено,доколкото това процесуално действие е предоставено в правомощие на длъжника или други негови кредитори, а тяхното бездействие не преклудира самостоятелно възложените от законодателя в полза на синдика правомощия да следи за интересите на всички,като осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите с вземания,възникнали в съответствие със закона. Със задължителната си практика ВКС приема,че определението,което съдът по несъстоятелността постановява по реда на чл.692 ТЗ не създава сила на пресъдено нещо по отношение одобрените с него приети вземания,а такъв стабилитет относно съществуването и вида им се постига едва с произнасянето на съда по установителния иск по чл.694 ТЗ,респ. след постановяването на решението по исковете с правно основание чл. 646 или чл.647 ТЗ /в т.см. решение № 15 от 1.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 535/2009 г., I т. о./.
Изводът е,че постановеното от ВАпС въззивно решение е допустимо,което налага преценка за наличие на основанията за допускането му до касационен контрол за неговата неправилност,обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с останалите формулирани от касатора под №№6-12 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси, отнасящи се най-общо до възприетия от съда безвъзмезден характер на сделките,предмет на исковете по чл.649 ал.1 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД. От тях въпроси от 9 до 12 нямат характер на правни по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като не са свързани с конкретни разрешения,дадени от въззивния съд при постановяването на обжалвания резултат и поради това не се явяват обуславящи го. Останалите три – 6,7 и 8 осъществяват общия критерий за допустимост,предвид това,че крайният извод за основателност на предявените срещу касатора искове е основан на заключение за безвъзмезден характер на съглашението за встъпване в дълг и договора за учредяване на особен залог върху търговското предприятие на длъжника в полза на банката за обезпечаване на чуждо задължение,което заключение е обусловило и отказа на състава да изследва въпроса за наличието на знание за увреждането у банката-кредитор. От своя страна изводът за безвъзмездния характер е направен въз основа на съображения за липса на изрични уговорки между страните за насрещно овъзмездяване срещу поетите задължения и обезпечения,както и на съображения за допустима от закона безвъзмездност на търговски сделки,изведена от конкретни негови разпоредби /ТЗ/,пряко неустановяващи подобно правило.
Въпреки това касационен контрол на обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснат,поради необоснован допълнителен критерий,сочен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора.
Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №54/14.03.2017г. по в.т.д.№701/16г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия РОСИЦА БОЖИЛОВА по т.д.№ 2026 / 2017 г. на І т.о. на ВКС:
Не подкрепям определението на мнозинството от състава,за недопускане на касационното обжалване.
Считам,че всеки от въпросите,относим към вероятна недопустимост на въззивното решение,както и по п.2,3 и 5 от раздел ІІ–ри на изложението по чл.280 ал.1 ГПК, предпоставя допускане на касационното обжалване, по раздел ІІ-ри – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Искът по чл.135 ЗЗД вр. с чл.649 ал.1 ТЗ е предявен от синдика, като „процесуален субституент„ на всички кредитори на несъстоятелността, а не от името на дружеството в несъстоятелност, в качеството на кредитор по отношение сделки, които увреждат същото, а оттук и в интерес на кредиторите на несъстоятелността. Измененията на чл.649 ТЗ – ал.1 и ал.5 – доколкото в същите не се посочва еднозначно чий процесуален субституент се явява синдика и конкретно легитимиран ли е същият да предявява иск по чл.135 ЗЗД, като процесуален субституент на кредиторите на дружеството в несъстоятелност, какъвто е настоящият случай, не внасят яснота в отговор на този въпрос, тъй като такава не би могла да се изведе нито от предвидената изрично самостоятелна процесуална легитимация в ал.1, нито от постановеното действие на решението по отношение длъжника, синдика и кредиторите на несъстоятелността – ал.5 / естествено е да има действие по отношение кредиторите на несъстоятелността,защото именно тях ще ползва освободеното по силата на конститувното действие на иска имущество/. Предходната на изменението съдебна практика изрично допускаше предявяването на иска по чл.135 ЗЗД от синдика, само от името на длъжника в несъстоятелност, именно предвид липсата на изрично уредена в негово лице процесуална субституция да действа от името на всички кредитори на несъстоятелността / така реш.№ 62 по т.д.№ 39/ 2009 г. на І т.о., опр. № 58 по т.д.№ 358/2008 г. на І т.о., опр.№ 63 по ч.т.д.№ 352/2008 г. на І т.о. и др. /. Въпросът дали това тълкуване е преодоляно с изменението на чл.649 ТЗ предпоставя произнасяне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, предвид липсата на ясно и непротиворечиво дефиниран отговор в съдържанието й, след като не е предвидена промяна и в приложимия фактически състав на чл.135 ЗЗД / освен срока за предявяване на иска и презумпцията на чл.649 ал.4 ТЗ /, отдаващ значение на момента на възникване вземането на кредитора спрямо атакуваната сделка, при различен момент на изискуемост на вземанията на отделните кредитори в производството по несъстоятелност и различно приложими, според този момент, хипотези на чл.135 ЗЗД / ал.3 спрямо ал.1 /. Последното обективно предпоставя възможно различно произнасяне по елементи от фактическия състав на иска чл.135 ЗЗД, съобразно момента на възникване на вземането на всеки отделен кредитор на несъстоятелността. От друга страна, чл.649 ал.3 изр. второ ТЗ предвижда възможност за конституиране на кредитор, по иск по чл.135 ЗЗД, предявен от друг кредитор на несъстоятелността. Следователно, всеки от двамата, като съищци, следва да има еднаква процесуална легитимация – почиваща на еднакви правопораждащи факти, а такава би могла да бъде само легитимацията им като процесуални субституенти на длъжника в несъстоятелност, с качество на кредитор, не и помежду си.
Както вече е споделено в решение № 97 от 30.05.2013 г. по гр.д.№ 442/ 2012 г. на ІV г.о. на ВКС /, макар в аспект на договора за ипотека, като вид обезпечение/, въпросът за квалификацията на обезпечителните договори е силно дискусионен и противоречиво разрешаван в съдебната практика, относно възможността обезпечителните договори да попадат изобщо в класификацията безвъзмездни / възмездни договори,от значение за иска по чл.135 ЗЗД / виж подробни съображения в решението/. Изводимо от същото това решение, разрешило сходен правен въпрос, в идентичната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а и логично, липсата на посочен в договора за встъпване в дълг размер на насрещна, в полза на встъпващия в дълга, престация, респ. липсата на такава при учредяване на особения залог, не обуславят еднозначно извод за безвъзмездност.Същата, равнозначно на възмездността, подлежи на установяване, а не на презумиране, както са процедирали съдилищата в настоящия случай, в който смисъл от значение е и разпределението на тежестта на доказване по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, предвид страната, ползваща се от безвъзмездния характер на договора, по арг. от чл.135 ал.1 пр.второ ЗЗД. Безвъзмездният, респ. възмездният характер на сделката, в аспект на значението му за хипотезиса на чл.135 ЗЗД и относимостта на знанието на обезпечения кредитор за увреждането, според преждецитираното решение по чл.290 ГПК, е изводим от установяването на връзката на взаимна обусловеност между обезпечителната сделка и главния договор, който тя обезпечава. Действително, в настоящата хипотеза е налице / евентуално, тъй като обезпечителната функция на встъпването в дълг също не се презумира / обезпечение , дадено от трето спрямо договора за кредит лице, което предпоставя и нуждата от произнасяне, независимо от преждецитираното решение,което посочвам само в обосноваване основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. От значение за квалифицирането на настоящата сделка „встъпване в дълг „ изобщо като такава с обезпечителна функция / оттук и увреждаща /, респ. като възмездна или безвъзмездна, биха били вътрешните отношения между длъжника и встъпилия в дълга, в случая търговци .Тъй като и старият и новият длъжник участват в сключването на допълнителното споразумение за встъпване в дълг, основанието на всяка от страните се установява на плоскостта на вътрешните им отношения, а не на плоскостта „ нов длъжник – кредитор „ / така А.К., „Облигационно право „ , Обща част , изд.С. 2013 г. ,стр. 528 /. Данни за предпоставящи възмездност помежду им отношения – на встъпилият в дълга, като длъжник за сума над 2 000 000 лева спрямо главния длъжник, т.е. в приблизително същия, спрямо размера на обезпеченото вземане, размер – има по делото / заключение на съдебно-икономическа експертиза /. Значим за тази квалификация – безвъзмезден / възмезден – би бил и отговор на поставения пети въпрос от раздел ІІ-ри на изложението, релевиращ икономическата свързаност на длъжника и встъпилия в дълга му търговец, по смисъла на пар.1 т.5 от ЗКИ, ” в изпълнение на обща икономическа стратегия с обща полза, поради което даването на обезпечения от едно от лицата,действащо като част от цялото / икономическата група /, за обезпечаването на кредит, теглен от другото лице – също част от цялото, както и встъпването в неговите задължения, ще бъдат действия насочени към постигане на обща за групата икономическа цел„.
Поставените от касатора въпроси са важни и създаващи затруднения в практиката, поради което резонно и в съответствие с дължимото от съда правораздаване, би било да им се отговори.
СЪДИЯ :