9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
[населено място] 08.08.017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№960/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №277/25.11.2016г. по в.т.д.№128/16г. на Варненски апелативен съд е обезсилено решение №913/30.11.15г. по т.д.№746/2013г. на Окръжен съд Варна в частта,с която е отхвърлен предявения от Г. С. М. срещу [фирма] иск за заплащане на възнаграждение,по договор за управление от 01.08.08г. за разликата над 107 570,65 лв. до 264 442,14 лв.,претендирана за периода от 01.08.08г. до 21.04.2010г.,като е прекратено поради недопустимост производството в тази му част.; след частична отмяна на решението на окръжния съд ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 40 105,76 лв.,представляваща възнаграждение по договора за периода 22.04.2010г. до 07.10.10г. и сумата 11 065,80 лв. обезщетение за вреди от забавата за плащане на това вземане; потвърдено е решението на окръжния съд в частта,с която са отхвърлени исковете на касатора срещу същото дружество за разликата от 49 631,69 лв. до 107 570,65 лв.,претендирана като възнаграждение по договора и за разликата над 13 558,08 лв. до 103 057,86 лв.,претендирана като обезщетение за вреди от забава в плащането на това вземане. С решението и двете страни са осъдени за разноски,съобразно изхода на делото.
Срещу частите от решението на ВАпС,с които е обезсилено първоинстанционното решение и е потвърдено решението на ВОС в отхвърлителната му част е постъпила касационна жалба от ищеца Г. М.,в която са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност,поради допуснати процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон.
Ответникът [фирма] е възразил срещу сочените от този касатор основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и е оспорил по същество изложените в касационната му жалба доводи му за неправилност на решението в обжалваната му част.
Касационна жалба е депозирана и от [фирма].В същата се твърди нищожност на решението на въззивния съд,поради противоречие между мотивите и диспозитива му,водещо до липса на ясно изразена и категорична воля на съда по конкретния правен спор.Изложени са съображения за недопустимост в частта,с която съдът е присъдил в полза на ищеца възнаграждение за периода от 22.04.10г. до 22.05.10г. при липса на такова искане,доколкото с исковата молба се претендират месечни възнаграждение за 10 месеца назад от 22.03.11г. В частта,с която е присъдено възнаграждение за разликата от уважения от първоинстанционния съд размер от 9 525,93 лв. до приетите за дължими от въззивния съд 49 631,69 лв., този касатор счита решението за неправилно,поради несъобразяването му с материалната разпоредба на чл.73 ЗЗД с оглед отказа на съда да приспадне плащане в полза на ищеца,извършено от трето лице,както и дължимите по закон осигуровки и данъци.
Становище от Г. М. по касационната жалба на [фирма] не е постъпило.
Срещу частта от решението на ВАпС,с която е прекратено частично производството по делото след частичното обезсилване на решението на ВОС, ищецът Г. М. е депозирал частна жалба,в която излага съображения за неправилност и незаконосъобразност,аналогични на тези,с които е обосновал доводите си срещу решението за обезсилване.Отговор срещу нея не е депозиран от противната страна.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби на страните са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват лица и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което са процесуално допустими.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Производството по делото е образувано по описа на Варненски окръжен съд по предявена от Г. М. срещу [фирма] и „Р. Бетайлигунген И. ГмбХ“ Германия искова молба,с която са заявени твърдения за наличие на правоотношение между ищеца и първия ответник по договор за възлагане на управление през периода 01.08.08г. /сключването му/ – 22.03.11г. /заличаването на вписването му като управител от Търговския регистър/; за уговорено и незаплащано месечно възнаграждение в размер на 5000 евро; за изявено от втория ответник /съдружник с мажоритарен дял в търговското дружество/ с подписването на споразумение от 07.10.10г. съгласие за гарантиране изплащането на възнаграждението,представляващо и признание от негова страна за липса на плащане в полза на ищеца на уговореното възнаграждение за управлението; за дължимост на възнаграждението за целия период на управление в общ размер 314 089,78 лв. и лихва за забавата от 5-то число на всеки следващ начисляването му месец до завеждането на исковата молба в размер на 109 782,14 лв.; за липса на погасяващи този размер плащания,въпреки отправената до дружеството – първи ответник нотариална покана. С петитума на исковата молба ищецът е заявил претенция за плащане на сумата 107 570,65 лв., представляваща дължимите му възнаграждения за последните 10 месеца преди заличаването му като управител от Търговския регистър и за 9 429,35 лв. обезщетение за забава върху тях до датата на завеждането на исковата молба, като част от общо дължимите му такива вземания. Вторият ответник е конституиран с исковата молба в условията на евентуалност. С молба, депозирана в последното съдебно заседание пред първата инстанция ищецът е заявил увеличение на исковете до размер на 264 442,14 лв. главница и 103 057 лв. обезщетение за забава.С протоколно определение съдът е допуснал увеличението.
С постановеното от него решение ВОС е разгледал исковете в размера им след допуснатото увеличение,приемайки , че сумата се претендира за целия твърдян период на договора – 01.08.08г. – 22.03.11г.Позовавайки се на трайна съдебна практика,е намерил,че договорът за управление е бил прекратен с вземането на решение за освобождаване на ищеца като управител от Общото събрание на дружеството,проведено на 07.10.10г.,до която дата именно на последния може да бъде начислявано и дължимо месечно възнаграждение. Уважавайки направеното от първия ответник възражение за погасяване на претенциите на ищеца по давност,съдът е приел,че правото на иск за вземания за месечни възнаграждения,възникнали преди 19.04.10г. /три години назад преди подаването на исковата молба/, са погасени с изтичането на кратката погасителна давност. При изчисляването на дължимото възнаграждение за периода 19.04.10г. – 07.10.10г. съдът е съобразил констатациите в заключението на тричленната експертиза,приспадайки от общата сума на възнагражденията направените през периода частични плащания и внесените от дружеството осигурителни вноски и данък общ доход. Като краен резултат е намерил за дължими сумите в размер на 9 525,93 лв. по главния иск и 2492,28 лв. – по акцесорния,за които е уважил исковете срещу първия ответник,а за разликата до пълните предявени размери след допуснатото увеличение исковете са отхвърлени. В тази му част решението е влязло в законна сила като необжалвано. С решението са оставени без разглеждане предявените в условията на евентуалност искове срещу втория ответник. В тази му част решението също е влязло в законна сила в резултат проведено отделно частно производство по обжалване,приключило с недопускане до касационно обжалване на въззивното определение,с което частната жалба на ищеца е оставена без уважение.
За да обезсили частично така постановеното по отношение на първия ответник първоинстанционно решение, ВАпС се е обосновал с недопустимост на направеното в хода на производството пред ВОС увеличение на иска,приемайки,че с него е увеличен не само размерът,но и периодът,за който се претендира вземането като сбор от дължими за времетраенето на договора месечни възнаграждения. Приел е,че в случая се касае до предявяване на нови искове,чието последващо обективно съединяване не може да бъде извършено във висящото производство. По същество е изложил съображения за прекратяване на мандатното правоотношение между ищеца и първия ответник – управляваното от него търговско дружество с вземането на решението на О. от 07.10.10г.,което е породило действие в отношенията между страните от този момент.С това е обосновал неоснователност на искането за заплащане на месечни възнаграждения за управлението за периода от 07.10.10г. до 22.03.11г. Приел е,че 10-те месеца от претенцията на ищеца обхващат периода от 22.04.10г. до 22.03.11г. , а доколкото исковата молба е заведена на 19.04.13г. /т.е. преди да изтече тригодишния давностен срок по чл.111 б.“в“ ЗЗД/ , като неоснователно е преценил направеното от ответната страна възражение за погасяване на претенциите по давност.От установените от вещото лице като извършени през периода 12.2010г. – 04.2011г. чрез банкови преводи от трети , чужди на спора лица три плащания на суми по сметка на ищеца,съдът е приел,че с тях е извършено погасяване на неплатени възнаграждения за предходни /извън исковия период/ месеци.По отношение на едното от тях е изложил допълнително мотиви за липса на отразено в банковия документ основание за плащането,което прави изобщо необосновано отнасянето му към погасяване на вземания за възнаграждение. За да установи размера на дължимото и неизплатено за частта от исковия според съда период от 22.04.10г. до 07.10.10г. възнаграждение на ищеца, съдът се е позовал на заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза и изходните данни по приложение №1 към нея,въз основа на които е направил и собствени изчисления. Съобразил е като дължим,съгласно приетото с договора, размер на месечно възнаграждение в левова равностойност към еврото – 9779,15 лв. От такава месечна сума спрямо съответните дни за месеца /за осем дни за април, седем за октомври и за пълни месеци май,юни,юли,август и септември 2010г./ е приспаднал дължимите, начислени /върху максимален осигурителен доход от 2000 лв./ и внесени от ответното дружество осигурителни вноски и съответния начислен и внесен данък върху доходите на физическите лица,както и изплатените на ищеца по ведомост части от възнагражденията на м.април и м.май 2010г. В резултат на така направените изчисления е установил дължимите и неплатени за всеки от месеците суми – 2074,44 лв. за април,, 7779,15 лв. за май, по 9361,35 лв. за месеците от юни до септември включително и 2332,70 лв. за октомври 2010г. От получения сбор като общо дължима сума 49 631,69 лв. съдът е приспаднал присъдените с влязлото в сила решение на ВОС 9 525,93 лв.,в резултат на което е получил сумата 40 105,76 лв.,която и е присъдил в полза на ищеца след частична отмяна на първоинстанционното решение.След преизчисление на лихвата върху всяко от така установените като размери месечни възнаграждения при съобразен период , съгласно договора – от 5-то число на всеки следващ месец до датата на исковата молба и приспадане на присъдения от ВОС размер,съдът е изменил съответно решението и в частта по акцесорния иск за обезщетение за забавата.
По допускането на решението до касационно обжалване по жалбата на ищеца.
За да обоснове искането си решението да бъде допуснато до касационно обжалване в приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът е изложил твърдения,че ВАпС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „за характера,значението и правните последици от решението на О. от 07.10.10г. и дали то изменя и допълва органното правоотношение между страните,регламентирано първоначално с договора за управление от 01.08.08г.,както и дали признанието на дълга,съдържащо се в това решение на О. прекъсва давността,по смисъла на чл.116 б.“б“ ЗЗД“. В обосноваване на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът е посочил ТР №3/15.11.13г. на ОСГТК на ВКС, ТР №3/18.05.12г. на ОСГТК на ВКС и решение №131/23.06.16г. по гр.д.№5140/15г. на четвърто г.о. на ВКС. Конкретен значим за изхода на делото въпрос, разрешен от въззивния съд по смисъла на постановките в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът не е формулирал.Цитираните по-горе,съдържими в контекста на изложението въпроси, освен,че са от фактически характер /налагат преценка на конкретно визирани доказателства от делото/, не са били разглеждани от съда в отношение към формирането на крайните му изводи.Сочената съдебна практика е неотносима,тъй като не съдържа разрешения,от които въззивният съд да се е отклонил при произнасянето си – ТР№3/13г. разглежда въпроси на органното представителство, свързани с действителността на сключени от управителя разпоредителни сделки с недвижими имоти в отклонение от разпоредбата на чл.137 ал.1 т.7 ТЗ и при хипотезата на чл.38 ал.1 ЗЗД,но при наличие на валидно и непрекратено мандатно правоотношение.ТР №3/2012г. определя съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД,а посочената разпоредба съдът е приложил в полза на касатора,приемайки,че вземането на ищеца не е погасено по давност. По същите съображения и цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК е неотносимо,доколкото касае въпроси ,свързани с признание на дълг и прекъсване на давност,които са останали извън предмета на спора с оглед допустимо очертания с процесуалните действия на страните и съда такъв.
На второ място касаторът е посочил,че „въпросът за допустимостта на преразглеждане от втората инстанция на въпроса за предмета на иска се решава противоречиво от съдилищата“. За да обоснове приложимост на допълнителен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът е посочил определение №246/03.04.15г. по т.д.№1313/14г. на ВКС,първо т.о., постановено по реда на чл.288 ГПК.Отново не е осъществен нито общият,нито соченият допълнителен критерий за допустимост,доколкото конкретен въпрос не е формулиран,а цитираното определение не съдържа разрешения със сила на присъдено нещо,съгласно разясненията в т.3 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Частичното обезсилване на решението на първоинстанционния съд на основание недопустимо извършено изменение на иска чрез въвеждане за разглеждане по висящ процес на допълнително спорно право /за друг период и в друг размер/,представляващо нов иск,представлява процесуално действие,съответстващо на съдебната практика /макар и незадължителна/, обективирана в решение №115/08.07.11г. по т.д.№680/10г. на ВКС,второ т.о.
Не обуславя наличие на основания за допускане на касационно обжалване и релевирания в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК въпрос „Следва ли плащания,извършени от трети лица в полза на доверителя ми да се зачитат като плащане по процесния договор за управление без доказателства за конкретното основание за всяко от плащанията и без доказателства за наличието на правен интерес у тези лица?“ Освен,че въпросът е обвързан от конкретните установими по делото обстоятелства,респ. с ангажирани във връзка с тях доказателства,което го лишава от правен характер, същият е и неотносим,доколкото съдът е отнесъл приетите от него като установени плащания ,извършени от трети лица, за погасяващи вземания за предходен период,който не е бил предмет на разглеждане в образуваното пред него производство. Във връзка с този въпрос касаторът не е обосновал сочения от него допълнителен критерий,с правна аргументация,съобразно целта на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,обоснована в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – за отстраняване на противоречива съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, или за необходимост чрез корективно тълкуване да бъде отстранено несъвършенство на закона,изразяващо се в непълнота или неяснота на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Такива доводи частният жалбоподател не е навел, а е посочил формално нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Изложеното обосновава извод за липса на предпоставки за допускане на решението на ВАпС до касационен контрол в обжалваната от този касатор част.
По допускането на решението до касационно обжалване по жалбата на ответника.
Във връзка с релевираната от този касатор нищожност на решението на въззивният съд в представеното от него изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е поставен въпрос „Какъв е порокът на решението,постановено при противоречие между мотивите и диспозитива на това решение?“,обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдението,че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При обоснована в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с оглед въвеждането на селективната фаза от касационното производство, необходимост с определението по чл.288 касационната инстанция да следи служебно и, при вероятност решението да съдържа пороци,водещи до неговата нищожност или недопустимост, да допусне касационното обжалване, настоящият състав следва да извърши такава преценка , независимо от това дали касаторът обосновава изискуемите в чл.280 ал.1 критерии за допустимост във връзка с касационните си доводи за нищожност и частична недопустимост на атакуваното от него въззивно решение. Съгласно правната теория и трайната съдебна практика , постановеното съдебно решение е нищожно тогава, когато е постановено извън правораздавателната власт на съда, не е постановено в законен състав, не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна воля. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на разпоредбите на чл. 14 и 18 ГПК, нито да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав,противно на изискването на чл. 20 предл. 2 ГПК.Съдебното решение е обективирано в необходимата писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав,съгласно чл. 235 ал. 4 и чл. 236 ГПК, а изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се констатира твърдяното от касатора несъответствие между мотиви и диспозитив.Всяка отделна част от диспозитива на решението е обоснована като резултат със съответстваща й част от мотивите,което подробно е описано по-горе в резюмето на въззивното решение,направено с настоящото определение. Извършените от съда математически изчисления,не са неразбираеми, а са описани в мотивите по начин, позволяващ последователността им да бъде проследена,а верността им – проверена. Волята на въззивния съд е ясна за настоящия състав,а доколкото за страната съществува затруднение да я установи, това не може да бъде основание,водещо до последиците от наличието на най-тежкия порок на съдебното решение.
Не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост в частта,с която след частична отмяна на първоинстанционното решение,касаторът е бил осъден да заплати на ищеца възнаграждение за периода от 22.04.10г. до 22.05.10г.,доколкото с исковата молба е заявено искане за присъждане на възнаграждение за 10-месечен период и съдът не е присъдил в повече от претендираното. Направените от него изчисления касаят правилността на решението,която не е предмет на разглеждане в настоящото производство.
Формулираният от касатора – ответник материално- правен въпрос „Може ли, съгласно чл.73 ЗЗД, всяко трето лице да погаси чужд дълг, независимо от правен интерес и явно манифестирано знание и намерение за погасяване на конкретния дълг,респ. налице ли е погасителен ефект и освобождава ли се длъжникът от задължението си по парична престация,когато тази престация е осъществена от трето лице?“ е поставен във връзка с частта от мотивите на въззивното решение,с които са приети като погасяващи задължения към ищеца два от трите,констатирани от вещото лице банкови преводи,а такъв характер е отречен за третото – в размер на 6705,51 лв. За да приеме последното , съдът е посочил,че извършеното от трето лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект,еднакъв с този на изпълнението от длъжника,когато задължението не е уговорено с оглед личността и изпълнението му не е извършено поради грешка.Приел е,че за настъпването на погасителния ефект е без значение третото лице дали има интерес от изпълнението,а той касае само вътрешните отношения между третото лице и длъжника,чието задължение се погасява и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора. Определяща за погасяването на задължението, според решаващия състав, е волята на третото лице – знанието му,че изплаща чужд дълг с желанието да освободи длъжника от него.Доколкото в приетия като доказателство по делото относимо към тази част от спора документ за банков превод не е посочено основание за плащане,което да съответства на вземане на ищеца ,съдът е приел за неустановено знание у третото лице,че плаща дълг на ответника,а твърдението на последния,че със сумата е погасена част от задължението му към ищеца – недоказано. Поставеният от касатора материално-правен въпрос кореспондира с така изложените мотиви на въззивния съд,поради което следва да се приеме за осъществен общият критерий за допустимост ,предвиден в разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото обаче тези мотиви напълно съвпадат с разрешение на такъв въпрос,дадено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №197/07.02.12г. по т.д.№1043/10г. на ВКС,второ т.о. следва да се приеме,че те не противоречат на задължителната съдебна практика. Не се констатира такова противоречие и с приетото в соченото от касатора решение №400/20.01.15г. по гр.д.№1756/14г. на ВКС,четвърто г.о.,доколкото в него не се съдържа разрешение в смисъла,който касаторът цели да бъде постигнат с отговора на въпроса.
По изложените съображения решението на ВАпС в обжалваната му от страните част не следва да бъде допускано до касационен контрол.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №277/25.11.2016г. по в.т.д.№128/16г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.