О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
[населено място] , 25,02,2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1927/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №342 от 03.12.2014г. по гр.д.№ 622/14г. на Апелативен съд В. в частта,с която е отменено решение №91 от 01.08.14г. по гр.д.№133/12г. на Окръжен съд Силистра в частта,с която по отношение на това дружество е отхвърлен предявения иск по чл.422 от ГПК и е признато за установено,че [фирма] дължи на [фирма] сума в размер на 17 674,90 евро,ведно със законната лихва,представляваща вземане по три записа на заповед от 27.11.08г.,за която е издадена заповед за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№350/11г. по описа на СРС.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Твърди се,че в процеса изпълняемите права по трите записа на заповед нито са установени,нито са индивидуализирани,като съдът произволно и безкритично в решението си е пренесъл към менителничните задължения правните последици от развалянето на двустранен договор в резултат на виновно неизпълнение на задължение за плащане; установил е сумарно задължението,без да посочи отделните му пера,съобразно източниците му; не е ясно от решението по какъв начин са възникнали правата на кредитора за търсене на обезщетение по общия ред на договорната отговорност и каква част от установеното задължение представляват последиците,за които и кредиторът е допринесъл.
Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни фактите,че записите на заповед,послужили като основание за издаването на заповедта за изпълнение, са издадени за обезпечаване на задължения по 2 договора за заместване на страна от 27.11.08г.,с които Е. е заместило лизингополучателя по 2 договора за финансов лизинг със съгласието на лизингодателя,в които е предвидено издаването на записи на заповед като общо обезпечение на задълженията по тях . Като се е позовал на конкретни клаузи от ОУ към договорите за финансов лизинг,според които при настъпване на неизпълнение лизингодателят има право да развали договора,като задържи всички платени до развалянето вноски,да поиска плащане на неплатените до този момент суми , включващи вноски,лихви и разноски,както и всички разходи,породени от развалянето и да си получи обратно лизинговата вещ, съдът е приел,че обезпечителната функция на записите на заповед се разпростира и по отношение на тези вземания на ищеца. Кредитирайки заключението на допуснатата,назначена,изслушана и приета в производството пред първата инстанция ССЕ,което не е било оспорено от страните,съдът е намерил,че към момента на прекратяване на договорите в полза на ищеца са съществували задължения по двата договора в общ размер 17 694,90 евро,за която сума е приел иска за основателен и доказан.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал три материалноправни въпроса: 1. Предвид абстрактния характер на записа на заповед , при отпадане на правоотношението за чието обезпечение е издаден, обуславя ли се и извод за недължимост на сумите по записа на заповед; 2. Включени ли са в съдържанието на менителничното задължение на издателя на записа на заповед и породените от развалянето на обезпечения договор санкционни правни последици; 3. Изтичането на 15-дневния срок след падежа на задължението за лизингова вноска или част от нея като форма на неизпълнение на парично задължение от страна на лизингополучателя поражда ли за лизингодателя преобразуващото право,предвидено в чл.87 ал.2 от ЗЗД или договорът следва да се развали по общия ред,като се отчете размера на паричните задължения на лизингополучателя към момента на изтичане на срока,определен в поканата на кредитора по чл.87 ал.1 от ЗЗД. И трите въпроса се свързват с допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,като касаторът е посочил,че допускането на решението до касационен контрол при отговор на същите ще бъде от значение за точното прилагане на закона и би имало значение за развитието на правото.
Първият,поставен от касатора въпрос е некоректно зададен, доколкото изложените в решението мотиви,свързани с развалянето на конкретните договори за лизинг,не визират „отпадане на правоотношението“ с обратна сила /по смисъла на чл.88 от ЗЗД/.Не са навеждани в процеса доводи и не е въвеждан като предмет на спора въпрос за връщане на даденото на отпаднало основание,вследствие развалянето на правоотношенията, задълженията по които обезпечават записите на заповед.Само в подобна хипотеза поставеният въпрос би бил релевантен и отговорът на него би имал отношение към крайния изход от спора. В случая правилото на чл.88 ал.1 от ЗЗД е неприложимо,поради това,че правоотношенията,възникнали от сключени договори за финансов лизинг,попадат в предвидените със същата норма изключения,като развалянето им има действие само занапред.
Вторият въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК вр. т.1 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Макар възприетото от въззивния съд разрешение на този въпрос да е обусловило формирането на крайните му изводи, така зададен от касатора, въпросът касае начина,по който съдът е възприел и интерпретирал фактите по делото,установени със събраните доказателства. Доколко в съдържанието на менителничното задължение са включени или не и породените от каузалното правоотношение санционни последици – задължения за лихви и разноски /което и съгласно т.17 от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. е в тежест за доказване на касатора,който е въвел в процеса доводите за обезпечителна връзка на записите на заповед спрямо определена кауза/, това е въпрос,който е свързан с правилността на изводите на съда. Правилността не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 от ГПК, а е довод по чл.281 ГПК и поради това не може да обуслави валиден извод за наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият материално-правен въпрос е вътрешно противоречив и отговорът му не би могъл да се свърже с благоприятен за касатора изход на делото,доколкото спор дали е бил длъжен кредиторът да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение /чл.87 ал.1 от ЗЗД/ или не ,не е бил повдиган,предвид направените още в отговора на исковата молба твърдения на самия касатор, че е изпаднал в невъзможност да плаща още към м.февруари 2010г. и не е сторил това до момента на връщането на лизинговите вещи – м.юли 2010г.
Освен изложеното , не се констатира и наличие на основания за приложимост и на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,на който касаторът се позовава. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая касаторът се е позовал формално на законовата разпоредба, без да изложи твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика,нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение.
Последното налага извод за липса на основания за достъп до касация,което мотивира ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В..
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №342 от 03.12.2014г. по гр.д.№ 622/14г. на Апелативен съд В. в частта,с която е отменено решение №91 от 01.08.14г. по гр.д.№133/12г. на Окръжен съд Силистра в частта,с която по отношение на това дружество е отхвърлен предявения иск по чл.422 от ГПК и е признато за установено,че [фирма] дължи на [фирма] сума в размер на 17 674,90 евро,ведно със законната лихва,представляваща вземане по три записа на заповед от 27.11.08г.,за която е издадена заповед за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№350/11г. по описа на СРС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.