ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 206
[населено място] 25.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 685/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Е. И. Б. от [населено място] против определение № 800 от 29.12.2016 г. по в.ч.т.д. № 721/2016 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма],гр. София не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на Е. И. Б. срещу определение № 3086 от 20.09.2016 г. на Варненски окръжен съд по т.д. № 1688/2015 г., с което е оставено без уважение обективираното, в молба вх. № 18932/01.07.2016 г., искане на жалбоподателката за предварително освобождаване от внасяне на държавна такса по подадена въззивна жалба срещу решение № 321/10.05.2016 г., постановено по т.д. № 1688/2016 г. по описа на Варненски окръжен съд. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че молителката не е посочила в депозираната от нея декларация по чл. 83, ал.2, т.2 ГПК, че е получила доходи от трудово правоотношение в значителен размер. Наред с това, съдът е мотивирал, че жалбоподателката освен имота, в който живее в [населено място], притежава и ателие с площ 131,52 кв. м., заедно със склад, паркомясто и идеална част от поземлен имот в [населено място], обл. В., от които безспорно може да реализира доход. Преценката на представените по делото доказателства, относими към възможността на страната за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 5752.76 лева, според въззивния съд, обуславя извод, че не са налице предпоставките за претендираното освобождаване. Направен е извод, че нормата на чл. 83, ал.2 ГПК е създадена с цел да не се препятства достъпът до правосъдие на социално слаби лица /Определение № 409 от 11.08.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 338/2010 г., III г. о., ГК/, сред които частният жалбоподател не попада, тъй като притежава имущество на значителна стойност, от което може да реализира доходи, а годишният доход от трудово правоотношение е в трикратно по-висок размер от дължимата държавна такса.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор Б. е поддържала, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и съдилищата, а изведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси -„При наличието на трудово правоотношение, по което работодателят декларира, а не заплаща възнаграждение, следва ли да се отхвърли депозирана от страна по делото молба по чл. 83 ГПК, поради наличието на доходи или следва да се приеме, че лицето е материално затруднено и следва да бъде освободено от заплащане на дължимата държавна такса?; „Следва ли преценката за наличие на достатъчно доходи да се извършва на база фактическото състояние към момента на подаване на искането за освобождаване на държавна такса или следва да се извършва като към това фактическо състояние се добавят и хипотетични възможности за по-висока реализация на доходи?”Страната е развила разбирането си, че по реда на чл. 83 ГПК съдът следва да разгледа реалните доходи на лицето, което иска освобождаване от заплащане на държавна такса, а не евентуални и предполагаеми бъдещи доходи, като се декларират реални доходи, тъй като същата се подава под страх от наказателна отговорност. Поради това, жалбоподателката заявява, че в случаите когато едно лице е обвързано от трудово правоотношение, но не получава реално доходи от същото, не следва да декларира последните. По поставените въпроси, според жалбоподателката, не е налице съдебна практика, поради което и разрешението на същите би довело до развитие на правото и би имало значение за точното прилагане на закона. Поставени са въпросите:” Притежанието на недвижими имоти, които са обременени с вещни тежести /възбрани/ следва ли да бъде възприемано при разглеждането на молба по чл. 83 ГПК, като реална възможност за свободно реализиране на парични суми, при разпореждане и управление с тях с цел покриването на такси и разноски по съдебни производства?;и” Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения, които молителят би могъл да реализира от притежавани имоти?. Поддържано е, че в настоящия случай, в противоречие с трайната практика на ВКС, инкорпорирана в следните актове: определение № 374/22.07.2016 г. по дело № 3077/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; определение № 40/01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС; определение № 206/17.05.2013 г. по дело № 2434/2013 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.; определение № 274/12.05.2015 г. по дело № 4270/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; определение № 318/12.07.2012 г. по дело № 2470/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.; определение № 171/13.04.2016 г. по дело № 620/2015 г. на ВКС, ГК, І т.о., било прието, че жалбоподателката може да реализира доход от притежавания от нея имот – ателие с площ от 131,52 кв.м., ведно със склад към него, паркомясто и идеална част от поземлен имот в [населено място]. Заявено е още, че Варненски окръжен съд, а впоследствие и Варненски апелативен съд не са изяснили действително общото материално състояние на жалбоподателката и не са извършили съпоставка между това състояние, цената на исковете и дължимата държавна такса от над 2000 лв., като тук също било налице „нарушение на постоянната и утвърдена съдебна практика”, инкорпорирана в определение № 5/09.01.2014 г. по ч.гр.д. № 7695/2013 г. на І г.о. на ВКС.Други доводи не са развити .
Касаторът Б. не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Първият поставен въпрос, макар и свързан с част от изводите на въззивният съд не може самостоятелно да обуслови постановения правен резултат, поради което не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Но дори и от двата поставени въпроса да бъде изведен релевантен,то налице би било единствено общото основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ поддържано по така поставените въпроси/ предполага доводи за това, че конкретно формулирания правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.
От вторият и третият въпрос може да бъде изведен релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на страната на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обаче, не обосновава довод за наличие предпоставките на текста. Също така не установява това основание и изброяването на съдебни актове, по отношение, на които липсват сравнителни доводи, както и посочено конкретно противоречие. Доколкото общо и кратко е изразено разбирането на касатора за наличие на противоречие с приетото с тези актове за това, че съдът бил длъжен да изследва имущественото състояние на молителя към момента на предявеното искане, то следва да се отбележи, че точно това е направил съставът на Варненски апелативен съд, като подробно е мотивирал изводите си за това, че искането за освобождаване от внасяне на държавна такса е неоснователно. Правилността на този извод не е предмет на настоящата фаза на производството. При липса на конкретни доводи, а и нито едно от приложените определения не разглежда конкретно поставените въпроси, нито влиза в противоречие с изводите на състава за неоснователност на искането, то и същите не обосновават довод за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Освен това, определение № 374/22.07.2016 г. по дело № 3077/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. не е допуснато до касационно обжалване и поради това не съставлява практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- арг. т.2 ТР ОСГТК №1/09г..
Единствено соченото противоречие, обосновано от касатора като такова във връзка с липсата на изследване от страна на съдилищата на съпоставка между материалното състояние на ищцата и цената на дължимата държавна такса е приложено служебно / определение № 514 на ВКС, І г.о./ и поради това, че с него не се допуска касационно обжалване на въззивното решение същото не съставлява практика. Освен това, следва да се отбележи, че въззивният съд е осъществил такава съпоставка, което прави довода и фактически неверен и дори и да бъде сочена практика не би било обосновано противоречие.
С оглед така представеното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на определението на ВАпС.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 800 от 29.12.2016 г. по в.ч.т.д. № 721/2016 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: