6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
[населено място], 13.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2636/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ник билд НВ“ЕООД против частта от решение №1765/09.07.2018г. по гр.д.№608/18г. на Софийски апелативен съд,с която, след частична отмяна на решение от 26.10.17г. по гр.д.№13524/13г. на Софийски градски съд касаторът е осъден да заплати на Т. Б. И. и П. И. И. сумата 17 000 евро,представляваща мораторна неустойка за периода 26.10.2011г. – 26.03.2013г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяна на същото в обжалваната му част и отхвърляне на исковете с присъждане на разноски за всички инстанции.
Ответниците по жалбата Т. Б. И. и П. И. И. поддържат становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК съставът на ВКС,ТК,първо отделение констатира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД – за осъждане на ответното дружество да заплати на ищците неустойка за забавата, допусната при изпълнение на задължението му да построи сграда и им предаде владението върху недвижими имоти – два апартамента и две паркоместа след въвеждането й в експлоатация, което по договор е следвало да стане на 19.06.2011г., но реално удостоверение за експлоатация е издадено на 26.03.2013г. С постановеното от него решение Софийски градски съд е намерил за основателно направеното от ответната страна възражение за наличие на кредиторова забава, допусната с неоснователния им отказ да подпишат акт обр.15, с който да приемат предложеното им изпълнение,като по този начин ответникът се е освободил от последиците на собствената си забава. Това е мотивирало първоинстанционния съд да отхвърли изцяло претенцията на ищците. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на последните, е приел за установено по категоричен начин, че с въвеждането на сградата в експлоатация на 26.03.2013г., вместо към уговорения краен срок – 19.06.2011г. ответникът е изпаднал в забава.Приел е, че, за да се освободи от предвидената в закона отговорност за нея, е следвало да докаже,че същата е допусната при наличие на обективни обстоятелства,които са го възпрепятствали да изпълни в срока или,че е налице необоснован отказ на кредиторите му да окажат необходимото му за изпълнението съдействие, с което същите са изпаднали в забава на основание чл.95 ЗЗД. При изследване на обстоятелствата, свързани с направени от ответника твърдения за наличието на посочените предпоставки, съдът е посочил,че доводът за наличие на ниски температури /под 0 градуса/ през 94 дни от определения срок за изпълнение не могат да обосноват извод за внезапно възникнала непреодолима сила, препятстваща изпълнението. Аргументирал се е с това,че ответникът е търговец, извършващ строителна дейност и при полагането на дължимата грижа е следвало да предвиди изначално при сключването на договора вероятност през времетраенето му да възникнат подобни обстоятелства. Констатирал е,че сградата е била завършена в степен „груб строеж“ още на 06.04.2010г., а сочените ниски температури не биха могли да бъдат пречка за осъществяването на довършителните работи по нея. Дори да би било прието,че ниските температури в определени дни от зимния сезон са пречка от обективен характер, съдът е посочил,че изпълнителят в този случай не е изпълнил изискването на чл.306 ал.3 ТЗ да уведоми незабавно ищците за нея, с което е загубил правото да се позовава на такова обстоятелство по-късно. Отречена е основателността и на второто направено от ответника възражение – за приложимост на чл.95 ЗЗД. Посочено е,че за да се приеме за настъпила кредиторовата забава, следва да е доказано неоправдано неприемане на предложеното от длъжника изпълнение от страна на кредиторите, каквото в случая не е налице. От съвкупната преценка на доказателствата по делото съдът е констатирал , че такова предложение /за подписване на акт обр.15/ ответникът не е отправял до ищците,а последните от своя страна своевременно са упражнили правото си по чл.265 ал.1 пр.1 ЗЗД, като са уведомили строителя с нотариална покана от 13.12.2011г. за наличие на недостатъци в изработеното и са определили срок за отстраняването им.Възникналият с последвалата между страните кореспонденция спор обхващал единствено въпроса, свързан с претенциите за недостатъци /каквито действително били констатирани в протокола, съставен от строителния надзор на 28.02.2012г./, като едва на 17.12.2012г. ответникът поканил ищците за подписване на акт обр.15. Противопоставянето на ищците да подпишат акта към този момент, според съда, не е било противоправно, тъй като с подписването му работата би била счетена за приета от тях, заедно с констатираните недостатъци. Освен това, съдът е приел, че, за да е налице забава на кредиторите, вследствие на тяхното поведение длъжникът следва да е бил поставен в обективна невъзможност да изпълни /т.е. съдействието, дължимо от тях, да е в причинна връзка с неизпълнението/, а в случая в чл.5 ал.3 от относимия към правоотношението нормативен акт – Наредба №3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството е предвидена възможност ако някоя от страните не се яви за подписване на акта , тя да бъде заместена от органа, издал разрешението за строеж.От анализа на посочената разпоредба съдът е извел,че ответникът не се е нуждаел от съдействието на ищците , за да осигури въвеждането на сградата в експлоатация, а това дали възраженията им за недостатъци са били основателни е ирелевантно за възникването на отговорността му за забавата. Като ирелевантен е счетен и безспорният между страните факт, че ищците са се нанесли в един от апартаментите на 02.08.2011г., като е посочено,че ползването на имота без удостоверение за въвеждане в експлоатация е административно нарушение и е основание за издаване на заповед за забраната му, което означава, че ползването, което те са осъществявали, не е било безпрепятствено, каквото би било при наличие на точно изпълнение от длъжника. За да приеме,че през периода от 19.06.2011г. – 26.10.2011г. ответникът не следва да отговаря за забавата си, съдът се е позовал на установените по делото факти,че по искане на ищците са извършени допълнителни преустройства, като разрешението за изменението на проектите е било дадено на 14.09.2011г., след която дата необходимият срок за изпълнението на допълнителните работи, установен със заключение на вещо лице, възлиза на 14 дни, към които е добавен обичайния за снабдяването с необходимите документи, удостоверяващи окончателното завършване на сградата от около месец. По тези съображения искът е счетен за основателен за периода от 17 месеца след 26.10.2011г. до датата на снабдяването на сградата с удостоверение за въвеждането й в експлоатация.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната жалба, касаторът е определил като значими за изхода на делото,разрешени от въззивния съд, въпросите: 1.Не следва ли да се приеме,че след като възложителят по договор за изработка е установил фактическа власт върху изработената вещ и я ползва в пълен обем, съгласно предназначението й, е приел с конклудентни действия изработеното и,че то е годно за обикновената си употреба?; 2.При доказани несъществени недостатъци на сградата и при положение,че сам се е нанесъл да живее в невъведената в експлоатация сграда, възложителят – учредител по договор за учредяване на право на строеж дължи ли съдействие на строителя – изпълнител, изразяващо се в подписване на Констативен акт обр.15 по реда на императивната разпоредба на чл.176 ал.1 ЗУТ? ; 3.1 Дължима ли е договорна неустойка за забава от длъжника в случай на кредиторова забава /при положение,че изпълнението на длъжника е обусловено от задължителното съдействие на кредитора/? ; 3.2 Следва ли да се приеме,че е налице забавено изпълнение тогава, когато кредиторът в пълна степен се е възползвал от вещта, изработена в срока на договора при договор за изработка, а впоследствие се претендира неустойка за забава поради открити несъществени недостатъци на вещта?. Счетено е,че при разрешаването на тези въпроси въззивният съд се е отклонил от съдебната практика,възприета в постановените от ВКС решение №140/28.10.2014г. по т.д.№908/12г. на първо т.о. /по първия въпрос , решение №162/18.11.2010г. по т.д.№998/2009г. на второ т.о. /по втория въпрос/ , решение №55/11.09.2015г. по т.д.№58/14г. на второ т.о. , решение №105/02.07.2014г. по т.д.№2617/13г. на второ т.о., решение №23/13.03.2018г. по гр.д.№1740/17г. на трето г.о. и решение №446/29.12.2015г. по гр.д.2611/15г. на четвърто г.о. /по последните два въпроса/.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Първите два въпроса кореспондират с въведеното от касатора –ответник по исковата молба в предмета на спора и поддържано в хода на процеса възражение за кредиторова забава, обосновавана с осъществявано през исковия период ползване на част от имотите от ищците и отказ на същите да подпишат акт обр.15. Начинът , по който е формулиран първият от тях, обаче, не позволява да бъде квалифициран като обуславящ, доколкото не съответства на конкретни решаващи изводи на въззивния съд. Така в мотивите си съставът на апелативния съд не е отрекъл нито безспорно установения факт на осъществявана от ищците фактическа власт върху апартамента, нито характера на това поведение като конклудентно действие, годно да бъде тълкувано като акт на приемане на изработеното, съгласно цитираната от касатора съдебна практика. За да приеме,че в случая не е налице приемане по смисъла на същата и закона, съдът се е обосновал с наличието на своевременно направени възражения от страна на ищците по качеството на изработеното, което е пречка да се приеме приложима нормата на чл.264 ал.3 ЗЗД. Вторият от въпросите също не би могъл да бъде приет за релевантен, доколкото въззивният съд не е мотивирал крайния си извод с това,че ищците не са били длъжни да подписват акт обр.15, съдействайки по този начин на строителя да въведе сградата в експлоатация,с което да изпълни задължението си,а е акцентирал върху това,че липсата на такова съдействие обективно не препятства изпълнението на длъжника, след като законът /Наредба №3/2003г./ изрично предвижда възможност волеизявлението на възложителя в акта да бъде заместено с такова на органа, издал разрешението за строеж. В този случай, още повече, след като недостатъците не касаят годността на строежа, използването на тази възможност би осигурило на строителя срочност в изпълнението /при условие,че обектът е бил напълно завършен, както се твърди/,а направените извън акта възражения на кредиторите относно качеството на изработеното биха имали значение за запазване правата им по чл.265 ЗЗД. Дори да би бил приет този въпрос за осъществяващ общата предпоставка за допустимост, необоснован е допълнителният критерий, сочен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Цитираното решение №162/18.11.2010г. по т.д.№998/09г. на второ т.о. е постановено за разрешаване на различен от посочения правен въпрос – за нищожност на уговорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Предвид това,че след измененията на ГПК в гл.22 , касаеща касационното производство, в случаите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК релевантна за произнасянето е и каузалната част на сочената съдебна практика, настоящият състав съобразява ,че решение №162 касае сходна с настоящата хипотеза, доколкото предмет на иска е неустойка за забава, претендирана срещу изпълнителя по договор за строителство, по отношение на който са приложими същите като в настоящия случай нормативни актове /ЗУТ,Наредба №3/2003г. и ЗЗД/. Пълна идентичност между казусите обаче не е налице, тъй като при спора по т.д.№998/09г., забавата на длъжника е поставена, съгласно конкретните уговорки между страните, в зависимост от фактическото завършване на строежа по смисъла на чл.175 ЗУТ, а не от въвеждането му в експлоатация с разрешение за ползване, както е в настоящата хипотеза. Поради това противоречие на изводите на въззивния съд,обусловили крайния изход на спора, с тези на касационната инстанция, обективирани в посоченото решение, не се констатира, което е основание да се приеме,че не е налице предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Останалите два въпроса също не осъществяват общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Същите са поставени в контекста на поддържаните от касатора тези за доказаност наличието на кредиторова забава и за необходимо съдействие от ищците,в качеството им на кредитори, дължимо с подписването на акт 15 , които тези са останали несподелени от въззивния съд. Последният въпрос не само,че не намира отговор във въззивното решение,но и е в пряко противоречие с твърдените обстоятелства, на които се основава претенцията за неустойка. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание достъпът до касационен контрол да бъде отказан, без да се извършва преценка за наличие на сочения в допълнение към поставените въпроси селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускането на атакуваното решение на САС до проверка за законосъобразността му.
Данни за направени от ответниците по касационната жалба разноски няма,поради което такива не се присъждат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1765/09.07.2018г. по гр.д.№608/18г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.