5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
[населено място], 02.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№947/19г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
С определение №238/24.01.2019г. по в.ч.гр.д.№6348/18г. Софийски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на „Буларко“АД/н/ срещу определение от 27.08.2018г. , постановено по т.д.№873/2018г. по описа на Софийски градски съд,с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от него иск по чл.694 ал.1 т.2 ТЗ.
Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от ищеца,в която се твърди неправилност и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд,обусловили прекратяването на делото по предявения от него иск.Страната счита, че при произнасянето си и двете инстанции не са съобразили изложеното от нея в исковата и допълнителната искова молби, като са игнорирали и наведените в тази връзка при обжалването нейни доводи. Изложени са оплаквания за неправилно третиране на ищеца като длъжник в заповедното производство при липса на оспорване от ответника,че заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист е подадено след изтичането на преклузивния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД /доколкото ищецът е поръчител,а не длъжник по договора за кредит/ и, тъй като за прекратяването на поръчителството съдът е бил длъжен да следи служебно, заповедта и изпълнителният лист са били издадени от СРС неправилно срещу лице,което няма качество на длъжник в заповедното производство.Претендира се отмяна на определението на въззивния съд и връщане на делото на СГС за продължаване на процесуалните действия.
В приложено към частната касационна жалба писмено изложение искането за допускане до разглеждането й от касационната инстанция се обосновава с въпросите: „Какво е естеството на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по чл.417 ГПК срещу лице,чието поръчителство е прекратено, поради изтичането на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД, за което обстоятелство съдът по заповедното производство е бил длъжен да следи служебно и издаването на такава заповед и изпълнителен лист и неподаването на възражение срещу тях от лицето,чието поръчителство е прекратено, възстановяват ли погасеното правоотношение,свързано с поръчителството – прави ли лицето, чието поръчителство е прекратено, отново поръчител?“ и „Може ли лицето, чието поръчителство е прекратено, поради изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД, което нее възразило срещу неправилно издадени срещу него заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради неизпълнение на съда по заповедното производство на задължението си да следи служебно за прекратяването на поръчителството, да заяви с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК липсата на вземане на кредитора към него?“.Така формулираните въпроси се поставят с допълнителната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, за осъществяването на която се твърди липса на установена съдебна практика и наличие на създадена с обжалваното определение неправилна такава. Отделно частният касатор се позовава и на основанието по чл.280 ал.1 предл.3 ГПК – очевидна неправилност.
В писмен отговор на частната касационна жалба насрещната страна „Банка Пиреос България“АД е възразила срещу наличието на разписаните в закона предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол,а по същество – заема становище за неоснователност на изложените в частната касационна жалба оплаквания за неговата неправилност.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано лице срещу обжалваем по реда на касационното производство съдебен акт,поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното:
Софийски градски съд е бил сезиран от „Буларко“ АД /н/ с отрицателен установителен иск по чл.694 ал.1 т.2 ТЗ – за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност вземане на ответника „Банка Пиреос България“АД срещу дружеството в размер на 131 260,01 лв., за която сума последният се е легитимирал като кредитор на дружеството въз основа на издадени в негова полза заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Недължимостта на вземането ищецът е обосновал с възражения за изтекъл преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД към датата на подаването на заявлението по чл.411 ГПК, което е следвало да бъде съобразено служебно от заповедния съд и не е направено и, което, според ищеца, води до недопустимост/неправилност на издадените от него заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Съдът е приел така предявения иск за недопустим по съображения, че при наличието на влязла в сила заповед за изпълнение, поради неупражнено от длъжника право на възражение по реда на чл.414 ГПК, всяко последващо направено възражение на длъжника за несъществуване на вземането, присъдено с нея, на основания, произтичащи от писмени доказателства и факти,съществуващи преди издаването й, е преклудирано.
С атакуваното пред настоящата инстанция определение САС е възприел изцяло съображенията на СГС, като е посочил,че с изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника / вкл. на поръчителя/, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК, т.е. – с позоваване на факти, които е могъл, следвало е и не е заявил в рамките на исково производство по чл.422 ГПК. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за правилност на атакувания пред него съдебен акт, поради което и го е потвърдил.
Настоящият състав на ВКС,Търговска колегия,Първо отделение намира за необоснована общата предпоставка за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по първия от въпросите. Същият касае съществото на повдигнатия пред първоинстанционния съд спор. По него липсва произнасяне на въззивния съд , а дори да би било налице такова, то не може да се квалифицира като обуславящо крайния, постигнат с определението резултат, доколкото решаващ за него характер би имал единствено въпрос , свързан с допустимото упражняване правото на иск. В този смисъл релевантен се явява вторият от въпросите, но по отношение на него не се констатира наличие на предпоставки за прилагането на сочената в допълнение хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Този селективен критерий страната не е обосновала с необходимост от произнасяне на касационната инстанция по причините и с целите, посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се добави,че към момента съществува единна и непротиворечива съдебна практика, обективирана в решение №6/21.01.2016г. по т.д.№1562/15г. на първо т.о. на ВКС, в мотивите на което, при аналогична на настоящата хипотеза, в отговор на поставен правен въпрос се приема, че с изтичането на срока за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение и влизането й в сила всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, се преклудира и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК; по отношение на заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл.414 и чл.422 ГПК/; тъй като законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез отрицателен установителен или осъдителен иск/ за оспорване на вземането е недопустим; откриването на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия и процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност, срещу който е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение /включително на основание поръчителство/, да оспорва вземането по нея като се позовава на факти, съществували към момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този съдебен акт, а образуваното на основание чл.694 ТЗ производство, основано на преклудираните с изтичането на срока по чл.414 ГПК твърдения и възражения е недопустимо.
С оглед съществуващото в практиката разрешение, относимо към поставения от частния касатор правен въпрос, с което въззивният съд изцяло се е съобразил и цитирал в постановения от него съдебен акт, достъпът до провеждането на касационен контрол следва да бъде отказан, поради липса на разписаните в закона предпоставки за това.
Определението на въззивния съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване и на последното сочено от частния касатор основание – очевидна неправилност.Освен,че такава не е обоснована в приложеното изложение, а нормата само е цитирана формално, съставът на ВКС и не констатира предпоставки за нейната приложимост. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде направен само при положение,че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението – например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под.
С оглед този резултат в полза на ответника по частната касационна жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №238/24.01.2019г. по в.ч.гр.д.№6348/18г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Буларко“АД/н/ с ЕИК[ЕИК] , седалище и адрес на управление [населено място][жк]ул.“Златовръх“№22 да заплати на „Банка Пиреос България“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] бул.“Цариградско шосе“№115Е сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.