6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 26.04.2018година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2962/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] / н/, [населено място] против решение №1325 от 12.06.2017г. по т.д.1781/2017г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- Министерство на земеделието и храните не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. А. А. е поддържал основание по чл. чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите – „Валидно ли е съдебно решение, в което съдът дава разрешение на гражданско правен спор, без да е определил правната квалификация на иска”, „При липса на дадена правна квалификация на иска може ли съдът да пристъпи към разглеждане на спора по същество и да се произнесе по основателността на иска”. _ Страната подробно е развила разбирането си по поставените въпроси, обобщавайки ги в други аналогични въпроси във връзка с посочено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е поддържал и довод за недопустимост на акта, поради недопустимост на иска, с оглед недоказан интерес от воденето му от ищеца. /Раздели І,ІІ и ІІІ Във връзка със същото основание е поставил въпроса – „ Императивна или диспозитивна е нормата на чл.232 ТЗ, респективно, произтичащата от чл.232, ал.1 и ал.2 ТЗ писмена форма на протокола на общо събрание на акционерите форма за валидност ли е или е само форма за доказване на взетите решения”. / Раздел ІV/.В хипотеза на основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК страната е поддържала и следните въпроси- „Мотиви на ВКС в отменителното решение, с което делото се връща за ново разглеждане, имат ли характер на процесуална преклузия за втория въззивен състав да разгледа въпрос по допустимостта на иска, респ. на първоинстанционното решение”. „ Мотиви, а не диспозитив на ВКС, в решение, с което делото се връща за ново разглеждане представляват ли разрешаване с влязло в сила решение по въпроса дали искът е допустим или са само мотиви, коментиращи факти и доказателства по делото относно допустимостта на иска „ Изложеното в мотиви на решение на ВКС вътрешно убеждение за наличие на оспорвана от ответника положителна процесуална предпоставка обвързва ли състава на въззивния съд, да приеме за установен факт наличието на тази предпоставка…” ”Представлява ли недопустимо пререшаване на спор относно активната легитимация на ищеца обсъждането на тези въпроси от втория въззивен състав, на който делото е върнато без указания по чл.294,ал.1 изр.2 ГПК, но с изложени от връщащия касационен състав мотиви за наличие на тази процесуална предпоставка, ако при повторното разглеждане въззивният съд установи, че фактите са различни от възприетите от касационния съд”. / Раздел V/. Страната е развила разбирането си по тези въпроси и въпреки, че е намерила противоречие на мотивите на възивният съд с ТР ОСГТК №1/13г. е посочила основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано единствено с това да бъде даден „ ясен и изричен отговор”. Поставен въпросът – „ Целите мотиви на отменителното решение ли са задължителни за въззивния съд или само тази част от тях, представляваща указание по чл.294,ал.1, изр.2-ро ГПК към по-долу стоящия съд при повторното разглеждане на делото”./ Раздел VІ/. Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, като е цитирала части от определения и решения на ВКС. Поставен е въпросът- „ Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички направени в хода на делото възражения и с оглед всички събрани по делото доказателства…” / Раздел VІІ/. И в тази връзка отново е посочено, че въззивния съд е отказал да разгледа доводите по допустимостта на иска. Посочена е практика на ВКС, от която са цитирани части.Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК чрез изброяване и цитиране на части от решения и по следните въпроси – „ Липсата на оспорване на факт в отговор на основната и допълнителна искова молба, който факт не е установен с доказателства по делото, равносилно ли е на признаването му…” и „ Твърдението за несъществуване на протокол на ОС на акционерите недопустимо, преклудирано ли е, ако е заявено в становище в съдебно заседание …”/ Раздел VІІІ/ Поставен е и въпросът – „ При липса на извършен от първоинстанционния съд доклад заявено твърдение на факт, свързан със спорния по делото предмет, преклудира ли се от друг процесуален факт и ако не – представлява ли конкретизиране от страната на твърденията й съгласно чл.146, ал.2 ГПК, ако е извършено в течение на съдебното производство пред първата инстанция” / Раздел ІХ/. В заключение е поставен въпросът: „Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички заявени в жалбата основания и по направените в нея доказателствени искания.”/Раздел Х/. Страната е поддържала, че въззивният съд не се бил произнесъл по искането й по чл.183 ГПК, направено пред първата инстанция за представяне на удостоверение № 1, което било представено пред първостепенния съд в копие. Обосновавала е, че това съставлява съществено процесуално нарушение и в тази връзка е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото първите два въпроса са поставени в контекста на твърдение за недопустимост на съдебният акт- извод налагащ се и от сочената и цитирана практика на ВКС, то доводите в тази насока следва да бъде разгледани, поради това, че за допустимостта на акта съдът следи служебно и без да се установяват основанията по чл.280, ал.1 ГПК, независимо от фазата на касационното производство по допускане на касационно обжалване- арг. т., ТРОСГТК №1 /09г.. Разбирането на страната е изведено от неправилното интерпретиране на цитираната съдебна практика, която не е в смисъл, че непосочването на правното основание на иска води във всички случаи до извод за такъв порок на решението, който го определя като недопустим акт, а практиката в това число и тълкувателната е в смисъл, че съдът е длъжен да разгледа иска така както е заявен с исковата молба, съобразно сочените от ищеца обстоятелства и петитум. Дори и неправилно да е определена правната квалификация, ако е разгледан предявеният иск, то е допуснато само нарушение, което не води до опорочаване на решението т.е. до неговата недопустимост. В разглеждания случай, обаче тази практика е неотносима, тъй като се касае за разглеждане на спора от въззивен състав, на който делото е било върнато от ВКС, с конкретни указания за разглеждане на спора по същество, поради това, че предявеният иск по чл.74 ТЗ е допустим. Т.е. правната квалификация на иска е очертана при първоначалното разглеждане от ВКС, като делото е върнато за разглеждане на този иск по същество. Следователно, нейното непосочване в мотивите на обжалваното решение не съставлява дори нарушение на процесуалните правила. Още повече, че въззивната инстанция подробно е очертала предмета на собственото си произнасяне, съобразявайки го и с това, че делото й е било върнато за ново разглеждане. Т.е. постановеният и обжалван съдебен акт е допустимо решение. Извън това останалите доводи за недопустимост на акта по повод активната легитимация на ищеца, както и по отношение на неговия правен интерес са били предмет на разглеждане от ВКС, чиито изводи се споделят от настоящия състав по отношение допустимостта на иска.
Дори и да се приеме, че поставения в раздел ІV от изложението е релевантен въпреки, въпреки, че същият е поставен в контекста на оплакванията на страната за неправилност на акта, и при несъобразяване на собственото й неправомерно поведение, то същият не е обосновал по него допълнителен критерий. Нито едно от разгледаните решения не дава отговор на този въпрос, нито формира задължителна за съдилищата практика по него тъй като по реда на чл.290 ГПК, с тези решения на ВКС, се дава отговор на различни от поставения въпроси. Нещо повече, касаторът е извеждал своето разбиране от частично цитирани мотиви и при уговорката, че се касае за дружества с различна правноорганизационна форма. Решението на ВКС, постановено по реда на чл.218а ГПК е относимо към хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което страната е следвало да установи идентичност на хипотезите, при които са дадени различни правни разрешения на поставения въпрос. Цитираното изречение не дава основание да бъде направен такъв извод. Решението на ОС – Кърджали не следва да бъде разглеждано, тъй като задължение на страната е да го представи и да установи влизането му в сила а тези данни липсват по делото.
Поставените в раздел V въпроси, също са свързани с разбирането на касатора, че решението на ВКС, с което е разгледана допустимостта на предявения иск е без никакво значение за въззивният съд и същият не е следвало да се съобрази с него, а да разгледа отново доводите на страната за недопустимост на иска, поради липса на активна процесуалноправна легитимация на ищеца. Същите са не са релевантни, тъй като не са свързани с решаващите изводи на състава и с неговото процедиране, а са поставени изцяло в контекста на разбирането на касатора в изложения вече смисъл, а и повечето от тях намират своят директен отговор в закона – арг.чл.294,ал.1 ГПК. Освен това същите имат и фактически невярно съдържание, тъй като се базират на въведеното твърдение на страната, че ВКС, не е дал указания по отношение на новото разглеждане на спора. Естеството на решението на ВКС- такова по допустимостта на иска, с оглед очертания при първото въззивното решение предмет на този спор – с него е било обезсилено решението на първостепенния съд и е прекратено производството по делото- означава, че ВКС е бил лимитиран от така очертания предмет и указанието, което е дал с отмяната на решението е да бъде разгледан спора, в каквато връзка е върнато делото. Т.е. с тази част на изложението страната не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Същото е относимо и към въпроса разгледан в раздел VІ на изложението.
Раздел VІІ съдържа общ въпрос, възпроизведен от цитираната практика на ВКС – относно произнасянето на възивният съд по направените възражения. Страната в тази връзка е пояснила, че съдът не се бил произнесъл по допустимостта на иска. Развито е разбиране, че съдът бил длъжен винаги да се произнася по допустимостта на иска, заявен за разглеждане пред него, като в заключение е отбелязано, въпреки общите формулировки за задълженията на съда да обсъди и всички доказателства / такива необсъдени не са посочени/, че решаващият състав е следвало да отчете, че доводите за недопустимост на иска имат значение за правилното решаване на делото. Така поставен, този общ въпрос не е релевантен, а цитираната практика без значение, тъй като въззивният съд, разглеждащ делото по реда на чл. 294 ГПК, съобразно същата норма и както вече бе отбелязано започва разглеждането на спора от действието, от което е върнато делото от ВКС- т.е. от разглеждане на въззивната жалба, което е и направил, постановявайки обжалваният съдебен акт. Или неговото процедиране не е свързано с порочни процесуални действия, които да са рефлектирали върху поставения резултат.
Поставените въпроси в раздел VІІІ не са релевантни, същите са фактически, вътрешно противоречиви и отразяват защитната теза на касатора а не решаващите мотиви на съда, като развитите оплаквания по съществото на спора относно приетата фактическа обстановка от въззивният съд е неотносима към тази фаза на касационното производство. Освен това процесуалният пропуск на касатора – ответник в производството да въведе правозащитно възражение в сроковете, установени от процесуалния закон не може да бъде заменено с действия на съда и не съставлява негово нарушение. Поради това и поставените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК Същото е относимо и към въпроса от раздел ІХ и този от раздел Х,с оглед,съдържанието му, изцяло изведено от оплакването за неправилност на акта, както и поставяне на въпроси за първи път в касационното производство – като въпроса за липса на указания от първоинстанционния съд– незаявени във въззивната жалба, като не е взето предвид и това, че съобразно твърденията на страните и преценката за допустимост на искането са давани многократно указания, относно факти, подлежащи на доказване в производството, в това число и въззивният съд е съобразил изцяло оплакванията в жалбата, а разглеждащият гази жалба за първи път въззивен съд се е произнесъл изрично и по доказателственото искане на страната. Извън това, в съдебно заседание при настоящето разглеждане на делото пред въззивния съд, въззивникът / сега касатор/ изрично е заявил, че няма доказателствени искания, а само възражения по допустимостта на иска. В тази връзка, решаващият състав съд се е произнесъл по всички заявени искания във въззивната жалба, като изрично е очертал и предмета на произнасяне, с оглед влизане на решението на първостепенния съд в сила в определени негови части. Съобразил е и това, че решението се постановява по реда на чл. 294 ГПК, което също така лимитира предмета на произнасяне, с оглед указанията на ВКС, а оплакванията на касатора, относно това, че своевременно е възразил относно липсата на протокол от ОС, който той е бил длъжен да състави и съхранява, не са били заявени по този начин пред инстанцията по същество, и в този смисъл, като възражения, съответно не могат да бъдат предмет и на определението по чл.288 ГПК.
Касаторът е поддържал общо по част от поставените въпроси, като допълнителен селективен критерий основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, въпреки сочената съдебна практика, която при това е от категорията решения постановени по реда на чл.290 ГПК, със съображения, свързани с оплакване за неправилност на действията и изводите на съда. Следователно, съобразно задължителните разяснения с т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие предпоставките на така поддържания допълнителен критерий.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1325 от 12.06.2017г. по т.д.1781/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: