О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
[населено място], 17.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2274 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Митница Столична против решение № 666 / 02.04.2015 год. по т.д.№ 1306 / 2014 год. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение № 7830/2013 год. на СГС . С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск , за осъждане банката да заплати на ищеца, на основание издадена от същата банкова гаранция, в обезпечение задължения на трето лице – [фирма] , да заплати сумата от 72 731,66 лева.Няма приложена самостоятелна касационна жалба , с изложение на касационни доводи по смисъла на чл.281 ГПК. Доколкото от изложението по чл.280 ал.1 ГПК са изводими такива, настоящата инстанция ги намира ограничени до твърдение за необоснованост на изводите на въззивния съд, въз основа на събраните доказателства, досежно извода, че към момента на установяване нарушение на митнически режим „склад „ от страна на [фирма] / конституирано като трето лице – помагач на ответника / банката – ответник не е била обвързана със задължение по предходно издадена и последващо оттеглена от същата банкова гаранция, както и до твърдение за нарушение на материалния закон, доколкото съда е отказал да приеме за относим и да приложим към спора чл.197 ал.1 / отм .ДВ бр. 58 от 2016 г./ ЗМ.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, предвид липсата на формулиран конкретен правен въпрос, съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Ищецът се позовава на издадена от ответника банкова гаранция , с която банката се е задължила да отговаря пред Регионална митническа дирекция – София,с правоприемник Митница Столична,безусловно и неотменяемо, „ за неизпълнение на всяко задължение на отговорното лице [фирма], възникнало при извършени нарушения и нередности по време и във връзка със съхраняване на стоки в митнически склад тип „А”, възникнало в срока на гаранцията„. Ищецът твърди, че с известие от 29.03.2010 год. , банката – ответник / правоприемник на банката издател – [фирма] / е упражнила право за едностранно прекратяване на банковата гаранция, чието действие е настъпило на 14.04.2010 год..На 08.04.2010 год. ищецът е отправил искане до ответника, за изплащане на сума от 100 000 лева, на основание издадената банкова гаранция, съизмеряваща част от дължими от [фирма] публични държавни вземания , в размер от общо 420 827 лева / митни сборове и ДДС /. Видно от исковата молба и направеното уточнение към същата, ищецът се позовава на нарушение на отговорното лице – титуляр на разрешението за митнически икономичен режим – [фирма] – на задължението му да осигури надлежно обезпечение на евентуални митнически задължения за складираните стоки,без прекъсване във времето, като едно от изискванията за ползване на митнически склад / каквото обезпечение е съставлявала банковата гаранция /, доколкото и след оттеглянето й дружеството не е учредило ново обезпечение, нито е дадено ново допустимо митническо направление на стоките. Изрично се твърди,че датата на възникване на задължението, обезпечено чрез банковата гаранция,е 14.04.2010 год. – датата на прекратяване действието на банковата гаранция. Именно от прекратяване действието на банковата гаранция, се извежда възникнало вносно митническо задължение, на основание чл.199 ал.3 т.4 вр. с ал.1 т.6 /отм. ДВ бр.58 от 2016 г./ ЗМ. Решение № 9600 – 0136 , за отнемане разрешението на [фирма] за откриване и управление на митнически склад или ползване на режим митническо складиране и решение № 9600-0140, за досъбиране на възникнали публични държавни вземания в размер на 72 731, 66 лева / каквато е и цената на иска / , са издадени на 18.04.2011 год., последващо на прекратяване действието на банковата гаранция, като ищецът акцентира на технологично необходимо време за установяване предпоставките за приемането им.
Ответникът е оспорвал възникването на вземане,на основание банковата гаранция, предвид неустановено, като настъпило в срока на същата, нарушение от страна на [фирма], предпоставящо задължение за плащане, покрито от гаранцията. Така ответникът е оспорил доказаност на задължения, предметно и времево обхванати от банковата гаранция. Ответникът се позовава на писмо от 14.06.2011 год., едва от което е видно, че претендираните публични държавни вземания са формирани от мито и ДДС, дължими за временно складирани стоки, които е следвало да се намират в митнически склад тип „А” , с титуляр на разрешението за откриването и управлението му – [фирма] и че констатираната от митническите органи липса на тези стоки съставлява отклонение от митнически надзор , при което и на основание чл. 199 ал.1 т.5 / отм.ДВ бр.58 от 2016 г./ ЗМ за тези стоки възниква вносно митническо задължение , а на основание чл.54 ал.1 вр. с чл.60 ЗДДС – задължение за ДДС,в претендирания от ищеца размер.Тази липса, обаче, се твърди констатирана и предявена след прекратяване действието на банковата гаранция – при възникнало на това основание задължение на [фирма] на 02.12.2010 година.При това, сочи ответникът ,не това нарушение на митническото законодателство от [фирма] визира като основание за плащането самият ищец.
За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, въззивният съд е приел, че в процесния случай,изхождайки от обстоятелствената част на иска, основанието за пораждане процесното задължение на банката произтича от факта на прекратяване на банковата гаранция / допустимо и осъществено при условията на самата гаранция /, и от липсата на ново,учредено от [фирма] и по негов избор, съгласно чл.194 / отм. ДВ бр.58 от 2016 г./ ЗМ, обезпечение. Като се основава на чл.197 ал.3 / отм. ДВ бр. 58 от 2016 год. / ЗМ, съдът приема , че вносното митническо задължение на [фирма] е възникнало след срока на действие на банковата гаранция, т.е. считано от 15.04.2010 год., доколкото и в последния ден на срока – 14.04.2010 год. обезпечение на евентуалните вносни митнически задължения на [фирма] съществува и липсва основанието, визирано от ищеца – неизпълнение на задължение по смисъла на чл.199 ал.1 т.6 / отм.ДВ бр. 58 от 2016 год./ ЗМ – за ангажиране отговорността на дружеството. Съдът е посочил, че чл.197 ал.2 /отм. ДВ бр.58 от 2016 г. / ЗМ, предвиждащ че обезпечението не се освобождава, докато митническото задължение не се погаси , не е приложим спрямо банковата гаранция, тъй като не е във властта на бенефициера едностранно да продължава действието й, зависещо изцяло от волята на гаранта.
В обобщение, спорът по делото е концентриран до това визираното от ищеца задължение – за осигуряване на непрекъснато обезпечение на евентуално дължими митнически задължения, породил ли е вземане на ищеца спрямо [фирма] / 1 / , същото е ли в предметния обхват на банковата гаранция / 2 / и възникнало ли е в срока на действието й / 3 / . Макар и безмотивно, въззивният съд очевидно е дал положителен отговор на първите две предпоставки / неизследвайки причинност между неосигурено обезпечение и основанието за възникване на конкретните митнически задължения от вносни мита и ДДС /, но е отрекъл наличието на третата изискуема предпоставка.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – включен в предмета на спора и отговор на който да е обусловил решаващ мотив на въззивното решение.Излага съображенията си по правилността на въззивното решение и собствените си съждения относно доказаността на преждеупоменатите предпоставки за уважаване на иска. Последното, обаче, е предмет на преценка, осъществима в друга фаза на касационното производство и на основания, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК – чл. 281 т.3 ГПК. На практика решаващите мотиви на въззивното решение / ограничени до третата относима предпоставка / предполагат единствено фактологичен по характер въпрос, относно конкретния, с оглед обстоятелствата и доказателствата по делото, момент на възникване на обезпечимо чрез банковата гаранция задължение – в или извън срока на действие на конкретната банкова гаранция.Фактологичният въпрос винаги изключва възможността за еднозначен, общоважим, независим от конкретиката на спора, универсално приложим към фактически състави на отговорност , на основание банкова гаранция, отговор. Нещо повече – в изложението се аргументира тезата за неоттегляемост на банковата гаранция,предвид противоречие на такова право със закона / чл.186 – 187 ЗМ , съответно чл. 189 – 190 от Митническия кодекс / , какъвто въпрос не е бил включен в предмета на делото и на практика конфронтира с визираното от самия ищец неизпълнение на [фирма] ,изводимо именно от последиците на едностранното прекратяване на банковата гаранция. Прокрадва се и основание за възникнало митническо задължение, вследствие установено отклоняване на стоките от митнически надзор, респ. за липса на допустимо митническо направление за неустановими, като съхраняващи се под митнически надзор, стоки / самостоятелно нарушение по смисъла на чл.199 ал.1 т.5 вр. с чл.110 вр. с чл.107 ЗМ /. Но и отговор на този въпрос,съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, въззивният съд не е дал. Неудовлетворяването на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК изключва необходимостта, а и възможността за адекватен коментар на сочения допълнителен такъв – в случая с формално визирани всички хипотези на чл.280 ал.1 – т.1, т.2 и т.3 ГПК. Независимо от последното,следва да се посочи, че квалифицируема като задължителна за въззивния съд съдебна практика , по смисъла на т.2 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/ 009 год. на ОСГТК на ВКС и казуална такава,по смисъла на т.3 от същото, не е приложена : решението по наказателно дело № 38/2010 год. на РС – Варна не съставлява казуална съдебна практика по граждански спор, а останалите приложени решения са именно процесните – на СГС и САС, които също са изключени от преценимата , в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, съдебна практика, според Тълкувателното решение. Съгласно т.4 на същото , хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, чието тълкуване е предпоставило противоречива съдебна практика / също посочена / или обосноваването на основания за преодоляване на създадена по приложението й непротиворечива, но неправилна съдебна практика / също посочена /, с оглед изменение в обществените условия или промяна в законодателството / надлежно аргументирани /. Нито една от изискуемите в тази хипотеза предпоставки не са не само доказани, но дори само формално аргументирани от страна на касатора .
С оглед изхода на производството,отправеното от ответната страна искане за възмездяване на разноски / не и претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение /, макар основателно, не може да бъде удовлетворено, предвид недоказани такива.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 666/02.04.2015 год. по т.д.№ 1306/2014 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :