5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№706
С., 28.07.2016година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3191/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. П. М. от [населено място] против решение №1275 от 15.06.2015г. по гр.д. 2126/2014г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице прeдпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК. Поставил е въпроса: „ Може ли въззивният съд да събира доказателства за опровергаване съдържанието на официален удостоверителен документ, представен с исковата молба, за който не е заявено оспорване от ответника с отговора на исковата молба и не е открито производство по оспорване по чл.193 -194 ГПК …”. Касаторът е направил оплакване за това, че ответникът не е оспорил официалният свидетелстващ документ, с който според страната била установена собствеността на праводателя й върху процесната движима вещ, по реда на чл.193, ал.1 ГПК. Развито е разбирането, че такова оспорване се осъществява в преклузивни процесуални срокове, поради което пропускът да се въведе в тези срокове преклудира правото.Страната е направила извод, че решението на съда противоречи на ТРОСГТК № 5 /12г. и решение №86/11г. на ВКС, І т.о., което, според нея, осъществявало основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Така поставеният въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е съобразен единствено с оплакванията на страната за неправилност на акта, в контекста на защитната й теза, а не с решаващите изводи на състава, при смесване на различни правни категории като вещнотранслативен ефект на правна сделка и удостоверителна сила на официален документ. В случая, съдът е приел именно това, че не е бил осъществен вещнотранслативния ефект на продажбата, на която праводателят на ищеца се счита за собственик на вещта, тъй като е придобил от несобственик. Освен това макар и да не е заявено от настоящия касатор в процеса като основание за принадлежността на правото на собственост, съдът е коментирал и неосъществяването на оригинерно придобиване върху вещта. Съставът не е разглеждал фактите, на които касаторът основава въпросът си. Същият е коментирал единствено правото на собственост върху вещта, чието съществуване се основава на деривативен или оригинерен юридически факт. Или така поставения въпрос не релевира общо основание, което е достатъчно, да не бъде допуснато касационно обжалване по него. В тази връзка и сочената задължителна практика е ирелевантна като третираща въпроси които не са разглеждани от състава.
Касаторът е поставил въпросът – „ Може ли въззивният съд да дава указания на страната за уточняване на доказателствени искания, за които първоинстанционния съд е дал два пъти възможност на същата страна и е оставил исканията без уважение като неконкретизирани без да наруши чл.9 ГПК за равните възможности на страните да упражнят процесуалните си права след като излиза извън рамките на принципите за служебното начало / чл.7 ГПК/ и за установяване на истината / чл.10 ГПК/”.
С така поставения въпрос, касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Формулираният въпрос не отговаря на тези критерии, с оглед липсата на каквато и да било обоснованост на връзката на така поставения въпрос, имащ по-скоро характер на оплакване за допуснато процесуално нарушение спрямо решаващите изводи на състава, доколкото са спазени изискванията на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като ответникът по спора изрично във въвззивната си жалба е обосновал оплакване за допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд, с оглед общото мотивиране на отказа да допусне доказателствата, описани от страната, като и по отношение на събиране на доказателства по регламент №12-6 за изпълнение на съдебна поръчка първостепенния съд е посочил , че исканията нямат отношение към предмета на делото /вж. протоколно определение от 10.03.2013г./ Т.е. с оглед редовно въведеното оплакване във въззивната жалба е дадена възможност от въззивният съд за събиране на тези доказателства. Или, при липса на установеност при тези данни за опорочаване на процедурата по събиране на доказателства пред въззивната инстанция, оплакването за неправилност на това процедиране, на което е основан въпросът няма относимост към основанията за допускане на касационно обжалване, а съставлява довод по чл.281, т.3 ГПК, който се разглежда само ако бъде допуснато такова. Приложените решения също разглеждат различни хипотези, неприложими към разглеждания случай т.е. не се обосновава нито общ нито допълнителен критерий с така поставения въпрос.
Касаторът е поставил въпроса – „ Следва ли въззивният съд да измени доклада по чл.146, ал.1 на първоинстанционния съд, в частта относно разпределяне на доказателствената тежест ако прецени, че за дадени обстоятелства, които са относими към спора е налице пропуск от първоинстанционния съд да определени фактите за подлежащи на доказване и да разпредели доказателствената тежест”.По отношение на така поставения въпрос, мотивиран с аналогични оплаквания като разгледаните дотук, също не се релевира общо основание, тъй като е хипотетичен и свързан с оплакванията на страната за неправилност на процедирането на въззивният съд във връзка със събирането на доказателства. Следва да се отбележи и тук че преценката извършена от първостепенния съд за неотносимост на релевантни по спора, с оглед установяване основателността на претенцията доказателства, съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото в самото решение фактите, които ще се установят с тези доказателства не са били съобразени от състава на СГС, макар и да са били относими към спорното право и да обосновават извод различен от приетия. Събирането на тези доказателства от въззивния съд е извършено, не с оглед неговото разбиране за относимост на факти по установяването, на които страната бездейства, както неправилно е въвел във въпроса си касатора, а съставлява отговор на валидно въведено оплакване за неправилност на процедирането на първоинстанционния съд, довело до неправилност на неговият съдебен акт, отстранено във въззивното производство. В тази връзка липсва и допуснато от състава отклонение от соченото ТРОСГТК №1/13г.
Касаторът е поставил въпроса – „ Към кой момент трябва да се установи, че вещта е собственост на трето лице за да се приеме липсата на застрахователен интерес от сключването на договора за застраховка, който въпрос е от значение за правилното прилагане на чл.195 , ал.1 от КЗ”.
Така поставен въпросът, с оглед дадените от страната разяснения, се основава на извод, който въззивният съд не е направил в смисъла изведен от касатора.Същият е приел, че в случая е установено, че към датата на исковата молба, автомобилът доставен от производителя в Австралия на 29.10.2012г., включително и към месец юли 2012г. / датата на завеждане на иска/ е с регистриран собственик- „ Аudio Signdtur PTY” L., от което е направен извод, че собствеността върху вещта е била от производството й до завеждане на иска в патримониума именно на това дружество т.е. на трето лице и никога не е преминавала върху друго лице. Или, съдът не е обсъждал както счита страната, застрахователен интерес към момента на исковата молба, а е направил извод, че и към този момент не се установява вещна транслация върху вещта, след като производителя я е доставил на трето лице, от което не е била отчуждена. Следователно, така поставен въпросът не е бил разгледан от въззивния съд и съответно не е формирал решаващите му изводи, като и по този въпрос не е установен общ критерй за допускане на решението до касационно обжалване.
Касаторът е поставил въпроса –„Може ли правото на собственост върху лек автомобил, придобито въз основа на правна сделка в изискуемата по закон форма да бъде опровергана въз основа на справка за регистрацията в информационната система на чужда държава. Съществуването на право на собственост на трето лице върху застрахованата вещ може ли да бъде установено само с косвени доказателства….”Този въпрос е разяснен от страната в смисъла на първият поставен от него въпрос, като третира същите обтоятелства . Дори и да се изведе от този въпрос релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то той би обосновал единствено общото основание за допускане на касационно обжалване. Страната не установява поддържаното във връзка с допълнителния критерий – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като соченото решение е изцяло ирелевантно както вече беше изложено във връзка с първият поставен въпрос тъй като страната смесва удостоверителната сила на документа/ третирана от цитираното решение/ с придобиване на вещни права, при които ако / както в случая е поддържано/ се твърди деривативно придобиване, то опровергаване на правото на собственост в лицето на продавача, установява липса на такова право и в патримониума на купувача по принципа, че никой не може да прехвърли това което не притежава. В този смисъл са и решаващите мотиви на състава.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1275 от 15.06.2015г. по гр.д. 2126/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: