6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
[населено място], 26.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2445/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. А. и С. С. А. против решение №890/18.04.2017г. по в.гр.д.№3480/16г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №3455/27.04.16г. по гр.д.№16856/14г. на Софийски градски съд в частта,с която предявените от касаторите против [фирма] преки искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ/отм./ са отхвърлени за разликите от по 25 000 лв. до 100 000 лв. ,представляващи обезщетения за причинени им неимуществени вреди от смъртта на С. А. К. в ПТП,настъпило на 06.0312г. по вина на водача на застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд,обусловили присъждането на обезщетение в занижен размер,която неправилност е обоснована с нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Претендира се отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и,след проверка по същество – присъждане на обезщетение и за разликата до 100 000 лв. за всяка от ищците.
Ответникът по касация [фирма] в писмено становище по касационната жалба е навел твърдения за липса на основания за допускане на обжалването пред касационната инстанция и за неоснователност на изложените в нея доводи срещу решението на въззивния съд.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е възприел за безспорно и установено от събраните по делото доказателства настъпването на описаното в исковата молба ПТП,вследствие противоправно деяние на прекия причинител,който към момента на деликта е имал сключена с ответното дружество валидна застраховка „Гражданска отговорност“,в резултат на което е причинена смъртта на С. К.,от която ищците /живели във фактическо съжителство с него/ са претърпели неимуществени вреди. Приел е,че неимуществените вреди са установени от показанията на разпитаните по делегация свидетели В. Х. К. и Г. К., според които ищците са живели с пострадалия в отношения на семейственост /между втората ищца и него те са били като между баща и дъщеря/,взаимопомощ и при липса на неразбирателство; след злополуката ищците са станали по-затворени,а мъката от загубата им не е отшумяла и до момента.При определянето на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 50 000 лв. за тези неимуществени вреди съдът е съобразил допълнително възрастта на загиналия и ищците и социално-икономическите условия в страната. Приел е съпричиняване от страна на пострадалия в размер на Ѕ, обосновано със съображения,основани на заключението на авто-техническата експертиза,допусната и изслушана във въззивното производство,според която на необозначено за преминаване място пешеходецът с бърз ход е пресичал пътното платно,перпендикулярно на движещия се с превишена скорост автомобил при предприемане на пресичането в непосредствена близост на автомобила , попадаща в опасната му зона за спиране и при ограничена за автомобила /от спрелия сметосъбиращ камион/ видимост.Това поведение на пострадалия съдът е квалифицирал като нарушаващо правилата за движение на пешеходците,предвидени с разпоредбите на чл.113 ал.1 т.1 и чл.114 т.2 ЗДвП.,заключавайки,че, допускайки тези нарушения,пострадалият сам се е поставил в рискова ситуация и е допринесъл наполовина за настъпването на вредоносния резултат. Поради това и е възприел като правилен крайният резултат по спора,постигнат с решението на първата инстанция.
В изложението си по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е поставил като значими за изхода на делото и разрешени от въззивния съд въпросите: Следва ли съдът при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази икономическото състояние в страната към момента на увреждането,израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент? ; Допустимо и/или основателно ли е поискано с въззивната жалба доказателствено средство,в случай,че същото искане е било своевременно направено пред първа инстанция и при положение,че е поискано за относими към основанието на иска обстоятелства? ; При произнасянето по сторено доказателствено искане въззивният съд има ли възможност да презумира факти,които са част от предмета на доказване,но не са обявени за безспорни? и Принципът за непосредственост допуска ли съдебното решение да се основава на свидетелски показания,събрани в друго производство?
Първият от въпросите се обосновава с въведено във въззивната жалба оплакване,че първоинстанционният съд не е отчел конкретните икономически условия към момента на настъпване на ПТП,като се поставя с допълнителното основание по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК,чиято приложимост се свързва с твърдение,че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с възприетото в решение №242/12.01.17г. по т.д.№3319/15г. на второ т.о. на ВКС,с което на въпроса е отговорено по положителен начин. Въпросът няма характеристиките на правен такъв по смисъла на тълкуването,дадено в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изрично в решението си съдът е посочил,че при определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от ПТП съобразява и социално-икономическите условия в страната,а как са интерпретирани те спрямо конкретния казус,е въпрос по правилността на решението,който обаче не подлежи на преценка в настоящото производство.
Поставянето на втория и третия от въпросите касаторите свързват с твърдяно от тях допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускането на доказателствено искане /за назначаване на психиатрична експертиза за установяване емоционалното състояние на ищците/,което е било своевременно направено в първоинстанционното производство и неправилно е било оставено от СГС без уважение – обстоятелство,осъществяващо предпоставката за положително произнасяне на въззивния съд , предвидена в разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК. Цитирана е практика на ВКС – ТР №1/09.12.13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, решение №556/10г. по гр.д.№1019/09г. на второ г.о. и решение №312/12г. по гр.д.№849/11г. на четвърто г.о.,на която се твърди да противоречи процедирането,извършено от въззивния съд /допълнително основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.С посочената,а и според служебно известната на състава задължителна съдебна практика, предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266 ал. 3 ГПК са доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон /в т.см. – р. № 72/09.07.12 г. по т. д. № 398/11 г. II т. о. ВКС/.Целта на закона е да не се допусне страната да бъде санкционирана с института на преклузията тогава,когато пропускът за установяване на действителното фактическо положение по спора чрез ангажирането на съответни доказателства,е резултат от допуснато от съда нарушение на процесуални правила. Това нарушение може да се изразява както в неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускането на искано доказателство, така да се дължи на неправилна преценка за неотносимост на поисканото доказателство към разрешаването на спора /в т.см. решение № 174/12.01.11 г. по т. д. № 36/10 г. I т. о. ВКС/. Според данните по делото, искането на ищците за допускане на съдебно-психиатрична експертиза,която да установи дали те са преживели остро душевно разстройство,с каква продължителност и симптоми,налагало ли се е лечение,каква е прогнозата за пълно оздравяване и налице ли е причинна връзка със загубата на пострадалия, е направено с писмена молба в първото по делото заседание,т.е. в преклузивните срокове, предвидени в процесуалния закон. Приемайки представени от ищците писмени доказателства – два амбулаторни листа за извършени им прегледи на 23.01.16г. и констатации за психо-емоционалния им статус към момента, първоинстанционният съд е отказал да допусне исканата експертиза,мотивирайки се с това,че за фактите,които страната се домогва да установи с исканата експертиза, са ангажирани писмени доказателства /а отделно от това в хода на това производство са събрани и свидетелски показания за непосредственото въздействие на загубата върху поведенческото и емоционалното състояние на ищците след злополуката,които са съобразени и от двете инстанции/. По поддържаното пред въззивния съд аналогично искане ,направено с въззивната жалба в хипотезата на чл.266 ал.3 ГПК, съставът на САС се е произнесъл в открито заседание,след като процесуалният представител на ищците е заявил,че ищците не страдат от психично заболяване,което да е довело до промяна на личността им,а са изпаднали в невъзможност да се адаптират към заобикалящата ги среда.Отказът да уважи така поддържаното доказателствено искане за съдебно-психиатрична експертиза въззивният съд е мотивирал с направеното от самата страна изявление за липса на психично заболяване у ищците /доколкото поставените на експертизата задачи са именно с обратна на това изявление насоченост/. При тези данни съставът на ВКС,ТК,първо отделение намира,че дори да се извлече от поставените втори и трети процесуално-правни въпроси релевантен за спора такъв /предвид това,че буквалната им формулировка не предпоставя категоричен извод за наличие на общия критерий за допустимост/, не се констатира приложимост на допълнителната предпоставка,сочена от страната в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за приложението на чл.266 ал.3 ГПК – произнесъл се е по направеното при твърдяно наличие на такава хипотеза доказателствено искане,като правилно не е намерил същото за относимо към предмета на спора, с оглед релевираните в производството факти,подлежащи на установяване със съответните доказателствени средства.
Последният от въпросите също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Същият е поставен като разрешен от въззивния съд отново в противоречие със задължителна практика на ВКС,с позоваване на решение №66/12.03.15г. по гр.д.№5839/14г. на четвърто г.о. и при твърдения,че САС е кредитирал заключение на САТЕ,изцяло изготвено по свидетелски показания,събрани в досъдебното производство,въпреки негодността на тези доказателства и неуважаване на направеното на това основание оспорване на заключението от страна на процесуалния представител на касаторите. Твърденията на касаторите , поставени в основата на зададения въпрос, не кореспондират с фактите по делото.Съдебната авто-техническа експертиза е допусната и назначена от въззивния съд при предпоставката на чл.266 ал.3 ГПК за установяване на механизма на настъпване на ПТП.В съдебно заседание вещото лице е заявило,че при изготвянето на експертизата е ползвало материалите по предварителното производство,които са били приети от първоинстанционния съд като надлежни писмени доказателства – протокол за оглед на местопроизшествие,скица,фотоалбум,протоколи за разпит на свидетели и изготвени в наказателното производство експертизи,както и присъда срещу деликвента. Заключението съдържа направени въз основа на тези писмени доказателства /без протоколите за разпит и експертизи/ собствени изчисления на вещото лице за установяване на разстоянията между автомобила и пешеходеца /за който е безспорно,че към момента на удара се е намирал на пътното платно при липса на маркировка,пътни знаци или светофарна уредба,позволяващи му да се движи безопасно по нея/,скоростта на движение и опасната зона за спиране на автомобила. Ползването на свидетелските показания от предварителното производство за целите на експертизата /както е заявило в заседанието вещото лице/ е било единствено за отразяване на констатация,че пешеходецът /пострадалият/ се е движел с бърз ход,но изрично вещото лице е допълнило,че и при бавен ход резултатът би бил отново същият.В решението си въззивният съд се е позовал на САТЕ, мотивирайки изводите си за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия,без да коментира как се е движил пострадалия,а единствено,като е взел предвид неоспорвания факт,че същият към момента на удара се е намирал на пътното платно, без да съобрази това си поведение с приближаващото се превозно средство и при ограничена за автомобила видимост. Оспорването на заключението е направено от страната конкретно относно констатациите на вещото лице във връзка със задача какъв би бил хипотетично ефектът от съприкосновението между пешеходеца и автомобила в случай,че последният се е движел с по-ниска скорост,което обстоятелство съдът изобщо не е намерил за релевантно. Доколкото съдът не е коментирал констатации в заключението, които да се основават на свидетелски показания,несъбрани по предвидения процесуален ред в производството пред СГС, поставеният последен въпрос не осъществява нито общия,нито сочения допълнителен критерий за допустимост на обжалването пред ВКС.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №890/18.04.2017г. по в.гр.д.№3480/16г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.