О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
[населено място] , 03,01,2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1861/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №132/19.04.2016г. по в.т.д.№63/16г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №581/30.10.2015г. по т.д.№81/15г. на Пловдивски окръжен съд,с което е прекратено търговското дружество на основание чл.517 ал.4 ГПК и е открито производство по ликвидация на същото.
В касационната жалба се твърди необоснованост, неправилност и незаконосъобразност, поради противоречие с материалния закон на въззивното решение и постановяването му при нарушение на процесуалните правила – основание за обжалване по чл.281 т.3 от ГПК. Без да релевира конкретни оплаквания,обосноваващи сочените пороци, касаторът поддържа,че искът за прекратяване на дружеството подлежи на отхвърляне,тъй като по делото не е било установено запорното съобщение по чл.517 ал.1 ГПК да е било връчено на длъжника Л. У. , ищецът да е взискател и запорът да е бил наложен върху всички дружествени дялове,а същевременно е налице друго имущество за удовлетворяване на взискателя.Претендира се отмяна на решението на ПАС,отхвърляне на иска и присъждане на разноски за производството.
Ответникът Т. П. Я. в писмен отговор е оспорил изложените в касационната жалба и изложението към нея доводи и искания.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалвания акт,за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд , след като е анализирал събраните по делото доказателства и въз основа на тях е установил фактите по делото,е намерил,че са налице предпоставките на чл.517 ал.4 ГПК за уважаване на иска за прекратяване на едноличното дружество с ограничена отговорност и,че не са налице тези,при които съдът е задължен да отхвърли иска.На наведените във въззивната жалба на дружеството възражения е отговорил,че връчването на запорно съобщение не е предпоставка за уважаването на иска,а в хипотезата на ал.4 на чл.517 ГПК не се връчва на длъжника и изявлението за прекратяване на дружеството; наличието на друго имущество за удовлетворяването на взискателя е без значение,доколкото законът не предвижда спазването на специален ред,по който да бъде насочено изпълнението.Позовавайки се на запорното съобщение и на вписването, извършено по партидата на дружеството в Търговския регистър,съдът е приел,че запорът е наложен върху всички дялове,които са изцяло собственост на длъжника У..
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът е формулирал като обуславящи правните изводи на съда по предмета на спора въпросите: Следва ли с оглед заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд да извърши служебна проверка на обстоятелството дали ищецът в производството продължава да има качеството кредитор и дали изпълнителното дело е висящо?; Допустим ли е конститутивния иск по чл.517 ал.4 ГПК,когато се установи,че физическото лице- длъжник в изпълнителното производство разполага с друго имущество,към което да бъде насочено принудителното изпълнение? и Следва ли съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения?
Първият от така формулираните въпроси не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото не е бил въведен в предмета на спора от страната с отговора на исковата молба – ответникът-касатор не е оспорил нито факта,че въз основа на издаден в полза на Я. и срещу У. изпълнителен лист и по молба на първия е образувано изпълнително дело пред ЧСИ Т. с район на действие ОС П.,нито доказателствата,въз основа на които е установен този факт /постановлението за овластяване,запорното съобщение,вписването в ТР/.Не е твърдял и вземането му да е било погасено в хода на изпълнението и производството – прекратено,на което основание същият да е загубил качеството на взискател. Оспорил е единствено размера на задължението в представената от ЧСИ справка като „неточно изчислено“.Едва във въззивната си жалба ответникът е навел твърдение,че не е установено по безспорен начин ищецът да е взискател по изпълнителното дело.Това твърдение,поради преклудирането му, въззивният съд не е имал задължение да разгледа, а изводите му не са в противоречие с възприетото в решение №104/10.07.14г. по търг.д. №2144/13г. на ВКС ТК второ т.о. , сочено от касатора в обосноваване с въпроса на допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК. С това решение,постановено по реда на чл.290 от ГПК и поради това – представляващо задължителна съдебна практика, е прието,че наличието на висящо изпълнително дело,по което ищецът има качеството на взискател,а търговското дружество – на трето задължено лице и наличието на изрично овластяване на взискателя за предявяване на иска представляват абсолютни процесуални предпоставки за допустимостта на иска по чл.517 ГПК,като недопустим би бил искът при прекратяване на изпълнителното производство. Макар да липсва изрично произнасяне на въззивния съд в този смисъл,въз основа на ангажираните от ищеца доказателства,същият е приел иска за допустим,разглеждайки го по същество.При евентуална последващо настъпила липса на процесуална предпоставка с отпадането й, в тежест на ответника е да наведе твърдение и да поиска събирането на съответните доказателства за установяването му,което не е сторено.
Вторият въпрос отново се свързва с допустимостта на иска по чл.517 ал.4 ГПК от гледна точка на твърдяно от касатора наличие на друго имущество на длъжника,което би могло да послужи за удовлетворяване на взискателя. В решението на въззивната инстанция такъв въпрос не е бил разглеждан в аспект на допустимост,а наведеният довод,че „фактът че вземането не е удовлетворено при наличие на друго,годно за осребряване имущество на търговското дружество,е показателен за целите на взискателя“/цит./ ПАС е намерил за изцяло ирелевантен,доколкото законодателят го е поставил извън конкретно очертаните изисквания за уважаване на конститутивния иск.Въпросът,освен,че поради това не би могъл да осъществи общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК,в писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да е обоснован,съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, той е свързан формално с допълнителния такъв на т.3,като само общо е посочено,че по прилагането на чл.517 ал.4 ГПК липсва съдебна практика и поради това „въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ .
Третият въпрос е от процесуален характер,но не се свързва с конкретно оплакване в касационната жалба за допуснато от апелативния съд процесуално нарушение.В изложението също не е посочено по кой от наведените от касатора доводи въззивната инстанция не се е произнесла,а е направено общо твърдение за отклоняване от очертания с въззивната жалба обхват на обжалването с разглеждане на непредявени такива,а предявените не са коментирани. Освен,че е неконкретизирано във връзка с поставения въпрос,твърдението е и невярно,доколкото се констатира от настоящия състав произнасяне на ПАС по всички наведени във въззивната жалба оплаквания и твърдения.Поради това и предвид липсата на противоречие с мотивите в соченото в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение №503/16.01.2013г. по гр.д.№168/12г. на ВКС, с този въпрос също не се обосновава наличие на предпоставки за допустимост на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Предвид изложеното на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол.
С оглед изхода на спора в настоящото производство в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,Търговска колегия,състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №132/19.04.2016г. по в.т.д.№63/16г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] , със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.9 ап.37 да заплати на Т. П. Я. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място] [улица] ет.5 ап.7 сумата 500 лв. деловодни разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.