О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
[населено място] , 29.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№25/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК вр. § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките против решение №1337/13.06.2017г. по т.д.№5727/16г. на Апелативен съд София,с което след отмяна на решение №1597/15.09.16г. по т.д.№2465/15г. на Софийски градски съд, фондът е осъден на основание чл.23 ал.1 вр. чл.4 ал.1 ЗГВБ/отм./ да заплати на [фирма] сумата 25 000,01 лв.,като част от вземане,цялото в размер на 196 000 лв.,представляващо гарантиран размер по договор за срочен депозит на сумата 200 000 евро,сключен под №9036/15.01.09г. между [фирма] и [фирма],ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на САС,поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Претендира се отмяната му и произнасяне от ВКС по същество с отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по касация [фирма] в писмения си отговор се е противопоставил на допускането на обжалваното решение до касационен контрол,поради липса на съответните,предписани в закона, предпоставки за това, а по същество е обосновал съображения за неоснователност на релевираните доводи за наличие на основания за отмяна.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Производството по делото е образувано пред СГС по предявен от [фирма] срещу Ф. иск с правно основание чл.23 ал.1 вр. чл.4 ал.1 ЗГВБ/отм./,при обосноваването на който се твърди качество на ищеца на вложител в [фирма] по срочен депозит на стойност 200 000 евро; неправилен отказ на квесторите да го включат в списъка на лицата с гарантирани влогове,респ. – липса на получено от него плащане на гарантирания размер на влога му.В исковата молба е изразено несъгласие със заключението на квесторите,че по отношение на него е приложима разпоредбата на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./, мотивирано с доводи за липса на индивидуално уговаряне между страните по договора за влог на преференциални лихвени условия; неизпълнение на задължението на банката да уведоми вложителя за размера,до който е гарантиран /или , че не е гарантиран изобщо/ депозитът му /съгласно чл.57 ал.1 и ал.1 ЗКИ/; неприложимост на изключението, въведено с чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./,като излизащо извън обхвата на допустимите според чл.7 §2 от Директива 94/19/ЕО вр.т.1-14 от Приложение 1 към нея изключения и прилагането на т.11 от същото приложение,съдържащо изискване индивидуално уговорените преференциални лихвени условия да са способствали за влошаването на финансовото състояние на банката при ноторно известния факт, че в случая влошеното състояние на [фирма] е в резултат от необезпеченото и недостатъчно обезпечено кредитиране на свързани с ръководството на банката лица. В отговора си на исковата молба срещу последния довод на ищеца ответникът е противопоставил възражение за липса на основания за пряко приложение на чл.7 §2 от Директивата или за корективно тълкуване на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./ от националния съд,като е посочил,че свързани с това правни доводи ще изложи в защитата си по същество.
С първоинстанционното решение искът изцяло е отхвърлен по съображения,че към датата на сключване на договора за влог между страните е била налице скала на лихвените проценти,приета от УС на банката,с която са били определени стандартните лихвени проценти,като по нея този, касаещ конкретния размер и валута, е бил определен на 4,50%.Доколкото с договора за влог между страните е уговорен лихвен процент в размер на 8,50%,съдът е приел,че в случая е налице привилегировано лихвено условие,което е основание за прилагане на изключението,предвидено в чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ /отм./.
За да промени този резултат по спора между страните,при еднозначно установена пред двете инстанции фактическа обстановка, въззивният съд се е съгласил с извода на СГС,че размерът на лихвения процент по влога е уговорен индивидуално и преференциално,с което е обоснована предпоставката,посочена в нормата на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./.С оглед въведените от ищеца с исковата му молба доводи срещу прилагането на тази разпоредба,съдът е поставил като съществен за спора именно този въпрос.За да го разреши, САС е изложил съждения относно характера, относимостта и приложимостта разпоредбите на Директива 94/19/ЕО,като част от общностното право.Посочил е,че като нормативен акт на ЕС, същата задължава своите адресати – държавите – членки да осигурят на територията си въвеждане и официално признаване на една или повече схеми за гарантиране на депозити; за Република България Директивата е станала задължителна от момента на приемането й в ЕС,респ. от 01.01.2007г.,поради което нормите от националното законодателство е следвало да бъдат хармонизирани с нейните разпоредби, включително и действалата до отмяната на закона през 2015г. норма на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./. Цитирана е предвидената в Директивата /чл.7 §2/ възможност държавите-членки да предвидят в националното си законодателство определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат гарантирани на по-ниско ниво в хипотези и при условия , изрично посочени в 14 точки по Приложение 1 към акта. Връзка е констатирана с изключението,посочено в т.11 от приложението,относима към депозити,за които вложителят на индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки,които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние. Прието е от съда,че с посочената точка изрично е въведено като допълнително условие за изключването от обхвата на гаранцията на съответния депозит финансовата отстъпка да е спомогнала за влошаването на финансовото състояние на кредитната институция.Доводът на Ф. за абстрактно формулиране на използвания израз „спомогнали за влошаване“ е отхвърлен от съда като неоснователен по съображения,че текстът е недвусмислен и сочи на изискване за причинна връзка. Липсата на въведено в текста на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./ такова допълнително условие, е преценена от съда като водеща до разширяване на приложното поле на изключението,респ. – до ограничаване обхвата на гаранцията в степен,по-голяма от предвидената в Директивата и до нереализиране в пълнота на предписаните в нея цели /да защити както стабилността на финансовата система,така и интересите на потребителите/. При произнасянето му по въпроса за значението на това неточно транспониране на акта на ЕС спрямо конкретното правоотношение е съобразил принципното положение,че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения,след като техни адресати са държавите-членки и в тях не се съдържа пряка уредба на правните отношения; посочил е предпоставките, при които са допустими изключения от това правило,изведени от контекста на съществуващата практика на СЕС /дело С-188/89/,а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка,неин орган или организация,намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия,които надхвърлят правомощията,характерни за отношенията между частни лица. Констатирал е,че в случая и трите предпоставки са налице – налице е частично неточно транспониране на т.11 от Приложение 1 към чл.7 §2 от Директивата в разпоредбата на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./,която е установила изключение,по-широко от допустимото по Директивата; приел е,че разпоредбата на т.11 от Приложение 1 е безусловна и достатъчно прецизна,изисквайки като условие за прилагане на изключението наличие на причинна връзка между предоставените по депозита финансови отстъпки и влошеното финансово състояние на кредитната институция и относимост на нормата на т.11 от Приложение 1 спрямо упражняването на субективното право на вложителя във връзка с гарантиране размера на депозита му,противопоставимо на Ф.,който представлява юридическо лице,създадено с особен закон,управлявано и контролирано от държавата. Тази констатация е позволила на съда да приеме,че нормата на чл.5. ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./ не следва да намери приложение,а случаят да бъде разрешен при прякото приложение на чл.7 §2 от Директива 94/19/ЕО вр. т.11 от Приложение 1 към тази разпоредба. Отнасяйки я към установените по делото факти,съдът е приел,че предпоставките за изключване на депозита на ищеца от гаранция са изпълнени само частично – индивидуално уговореният по депозита лихвен процент значително надвишава стандартния такъв за периода,установен от данните по делото.Като недоказана е намерена от съда причинната връзка между така уговорения лихвен процент и влошеното финансово състояние на банката,доказването на който факт е възложено в тежест на ответника,а последният нито е въвел съответните твърдения за наличие, нито е ангажирал конкретни доказателства за обосноваването на такава връзка.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото материално-правните въпроси: 1. Изключението от обхвата на гарантираните депозити,установено в чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./ противоречи ли на разпоредбата на т.11 от Приложение 1 към Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета относно схемите за гарантиране на депозити? и 2. Разпоредбата на т.11 от Приложение 1 към Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета относно схемите за гарантиране на депозити в частта й „които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние“ достатъчно ясна и безусловна ли е,за да може да породи директен ефект по смисъла на практиката на СЕС?. И по отношение на двата въпроса се сочи приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,който се обосновава с липса на практика на ВКС и на СЕС по приложението на Директива 94/19/ЕО и „с оглед на точното прилагане на закона и развитие на правото“.
С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , чието наличие се аргументира с противно на процесуалното бездействие на въззивния съд разрешение,дадено в т.2 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, а евентуално и с наличието на критерия по т.3 от същия член, касаторът поставя процесуалния въпрос Следва ли въззивният съд,след като установи приложението на различна материално-правна норма, приложима към възражението на ответника, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства,когато това не е било направено от първоинстанционния съд в доклада по делото?
Първият от двата материално- правни въпроса не осъществява общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Неприложимостта на разпоредбата на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./ не е обоснована от въззивния съд с извод за колизия между нея и разпоредбата на общностното право,а на основание констатирано от него непълно транспониране на последната,при наличието на което и на останалите допълнителни предпоставки,възприети в практиката на СЕС, е прието пряко приложение на Директивата. Релевантен към произтичащите от това изводи на съда въпрос касаторът не е поставил. В обосновката на изложението същият единствено се домогва да обори тази констатация с твърдението за възприета от законодателя по презумпция причинна връзка /съответно неналагаща буквалното пренасяне на пълния текст на т.11 от приложението в национална разпоредба/,но това твърдение не намира опора в закона, доколкото такава оборима или необорима презумпция няма изрично установена в него. Липсата на решаващ извод в смисъла на поставения въпрос му отнема характеристиката на обуславящ, поради което и наличието на допълнителен спрямо него критерий не следва да се изследва,съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Разрешаването на втория въпрос е обусловило крайния извод на апелативния съд за пряко приложение на разпоредбата на Директива 94/19/ЕО спрямо възникналото правоотношение между фонда и дружеството-вложител и за неприложимост на разпоредбата от националното законодателство, уреждаща едно от изключенията от гаранцията на депозитите в банки, доколкото съждението,че нормата на т.11 от Приложение 1 към чл.7 §2 от Директивата е достатъчно ясна и прецизна е мотивирало съда да приеме,че е налице втората предпоставка,необходима за прилагане на изключението от принципа за липса на пряко приложение на директива на ЕП и Съвета. Допълнителният,сочен от касатора в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК критерий , обаче , не е обоснован, съобразно възприетото в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,където е разяснено кога допускането на касационното обжалване и произнасянето на ВКС по правния въпрос би било „от значение за точното прилагане на закона“ – когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а „от значение за развитието на правото“ би било когато законите са непълни, неясни или противоречиви,с цел да се създаде съдебна практика по прилагането им или, за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение или за непълнота и противоречие в законите,налагаща създаването на съдебна практика по правните въпроси, не са изложени. Не представлява достатъчна обоснованост в посочения смисъл твърдението за липса на практика на ВКС по този въпрос, а това, стоящо и в основата на въпроса, че нормата на т.11 от приложението е неясна , е резултат от негово субективно възприятие на текста й, което не се споделя от настоящия състав. Текстът категорично въвежда изискване за причинна връзка /както е приел и въззивният съд/, а въпрос на преценка по всяко конкретно дело, с оглед установените по него с надлежни доказателства факти, е степента, в която съответните финансови отстъпки биха и обективно са допринесли за влошаването на финансовото състояние на съответната кредитна институция.
Като непокриващ предпоставката на чл.280 ал.1 ГПК следва да бъде преценен третият от въпросите от процесуално-правен характер. Същият се свързва с оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващо се в недаване на указания на ответника /настоящ касатор/ за разпределението на доказателствената тежест и необходимостта от ангажиране на доказателства за установяване причинна връзка между уговорения лихвен процент и влошаването на финансовото състояние на банката.Във връзка с това си оплакване касаторът се е позовал на т.2 от ТР №1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС,твърдейки,че въззивният съд е процедирал в отклонение с въведените с тази точка задължителни постановки , касаещи дейността му. Такова отклонение настоящият състав не констатира. Съгласно възприетото в тълкувателното решение, относно допуснати нарушения в доклада на първата инстанция въззивният съд не следи служебно,а само при позоваване на такива от страна на въззивника или въззиваемия /последният следва да изложи доводите си в този смисъл в отговора си на въззивната жалба/. Само тогава въззивният съд е длъжен след преценка на основателността на оплакванията,да даде указания на страните да предприемат съответните процесуални действия,които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради пороци на доклада и дадените с него указания. Служебно въззивния съд дължи да извърши тези действия само при неправилна квалификация на предявения иск, във връзка с която са и дадените от първата инстанция указания и в резултат на което съответният относим материален закон е бил приложен неправилно поради недоказването на релевантните факти. В конкретния случай възражението за неприложимост на чл.5 ал.1 т.1 ЗГВБ/отм./,поради непълното транспониране на нормата на т.11 от Приложение 1 към чл.7 §2 от Директива 94/19/ЕО и за пряко прилагане на последната към правоотношението между страните, обвързано и с твърдение за липса на причинна връзка между уговорения между страните по договора за влог лихвени проценти и влошеното финансово състояние на банката, е направено още с исковата молба.Срещу тези доводи на ищеца касаторът-ответник не е възразявал с твърдения за наличие на такава причинна връзка,а се е задоволил единствено с излагането на становище за липса на основания за пряко приложение на нормите на Директивата. Поради това и в доклада на първата инстанция, с оглед нормата на чл.154 ал.1 ГПК, не са дадени на тази страна по делото указания да доказва факти,които не е заявила в подкрепа на свои възражения. Последното е отчетено и от въззивния съд при формирането на извода му за недоказаност на причинната връзка от ответника-въззиваем. С отговора на исковата молба е преклудирана възможността ответникът да заявява последващо твърдения за факти и да основава възраженията си на тях,вменявайки отговорността за недоказването им в процеса на процесуалните действия на съда. Не са налице основания да се приеме,че при процедирането въззивната инстанция е влязла в противоречие с постановките на т.2 от ТР №1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, доколкото и в отговора на въззивната жалба не се съдържа оплакване за непълен доклад на СГС,нито се касае до неправилна правна квалификация,дадена с решението му,налагаща предприемането на служебни действия от апелативния съд по ново разпределение на доказателствената тежест и даване на съответни указания.
В останалата част от изложението касаторът,позовавайки се на допълнителния критерий за селекция,посочен в нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /ред. преди изм. с ДВ бр.86/17г./, е посочил,че изводите,формирани от въззивния съд и въз основа на които е постановен крайният резултат по спора, са в противоречие с решение №9375/22.12.16г. по гр.д.№12419/15г. по описа на СГС /влязло в сила; цитираните други три съдебни акта, както и самият касатор твърди, не са влезли в сила и поради това не подлежат на обсъждане в обосноваване хипотезата на т.2 на чл.280 ал.1 ГПК/. Конкретен правен въпрос,разрешен от двата състава по противоположен начин,който да е обусловил изводите им и,по който следва да се произнесе касационната инстанция,за да разреши спора по същество,касаторът не е формулирал.Това налага извод за липса на обоснована общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, която, съгласно приетото с т.1 на ТР №1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма нито правото,нито задължението да извежда от контекста на изложението, с оглед спазването на принципите за равнопоставеност на страните и състезателност в процеса. Липсата й е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване без да се обсъжда сочения допълнителен критерий.
Предвид изложеното, следва да бъде постановен отказ за достъп до касационен контрол на въззивното решение.
По делото е представена молба вх.№16327/05.10.17г. /подадена по пощата на 03.10.17г./ от [фирма],в която се посочва,че страната поддържа своя частна жалба вх.№11995/06.07.17г. срещу частта от решението на САС,с която съдът му е присъдил за производството пред двете инстанции само 1500,02 лв. разноски,вместо посочения им в списъка за разноски,представен пред САС,размер за адвокатски хонорар и платена държавна такса. Посочената частна жалба вх.№11995/06.07.17г. е администрирана и разгледана от САС като молба за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. С постановеното в това производство на 24.08.17г. определение №2781 съдът е оставил без уважение искането на дружеството за изменение на решението като неоснователно. Препис от определението е връчен на [фирма] на 04.09.17г. С разпореждане от 20.10.17г. съставът на САС е указал на страната да посочи дали молбата му от 05.10.17г. е адресирана до ВКС с искане за произнасяне по частна жалба вх.№11995/06.07.17г. или представлява частна жалба срещу определението му от 24.08.17г. С допълнителна молба вх.№19346/17.11.17г. процесуалният представител на дружеството е настоял частната му жалба вх.№11995/06.07.17г. да бъде разгледана от ВКС като такава срещу решението на САС в частта му за разноските,като имащо характер на определение. Посочено е,че въз основа на частната му жалба САС се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК без изрично страната да се е позовала на посочената разпоредба и без да е сезирала апелативния съд с искане,по което той да се произнесе. Поискано е с определението си ВКС да му присъди направените разноски за производството в общ размер 25 480 лв.
Така предявената с направените последващо уточнения молба на [фирма] е неоснователна.С приемането на новия ГПК /в сила от 01.03.2008г./ отпадна възможността,предвидена в разпоредбата на чл.70 от ГПК от 1952г., решението на съда в частта за разноските да може да се обжалва самостоятелно по реда на частното производство.Вместо това се предвиди процедурата по чл.248 ГПК, предоставяща правомощие на самия съд,постановил решението, да го преразглежда в частта му относно разноските, като го допълва или изменя по искане на страната и едва постановения от него в това производство съдебен акт /определение/ да подлежи на инстанционен контрол.Подадената от процесуалния представител на дружеството – въззивник частна жалба вх.№11995/ 06.07.17г. срещу решението,насочена против частта му за присъдените разноски,поради това правилно е била администрирана и разгледана от въззивния съд като молба по чл.248 ГПК,доколкото не е подлежала на разглеждане от инстанцията,до която е била адресирана – ВКС /последната и би я върнала обратно на съда за разглеждането й по посочения процесуален ред/. Едва след като страната е получила произнасяне по този ред,тя е разполагала с възможност да атакува постановеното от САС определение от 24.08.17г. пред ВКС,което право същата не е упражнила,видно от изричното й изявление с уточняващата молба от 17.11.17г. Поради това молбата й частна жалба вх.№11995/06.07.17г. да бъде разгледана от ВКС е неоснователна /с оглед на което и последната не е образувана в отделно частно производство,тъй като по нея вече е налице произнасяне от компетентния съд/ и като такава следва да се остави без уважение.
Неоснователно е и искането за присъждане на разноски в полза на [фирма] с настоящото определение. Внесената от това дружество по сметка на ВКС държавна такса от 15 лв. по „частната жалба“,разгледана от САС като молба по чл.248 ГПК, подлежи на връщане като недължима. Приложените към молбата от 17.11.17г. фактура и преводно нареждане касаят сума, начислена за адвокатски хонорар за защита по въззивното производство пред САС.Връзка на направените такива разноски с касационното обжалване на постановеното във въззивното производство решение няма,поради което сумата не подлежи на присъждане с настоящото определение.
Така мотивиран, ВКС,ТК,първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1337/ 13.06.2017г. по т.д.№5727/16г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] , направено с молба вх.№16327/ 05.10.17г. и уточнено с молба вх.№19346/17.11.17г. за произнасяне на ВКС по частната му жалба вх.№11995/06.07.17г., която САС е разгледал като молба и се е произнесъл с определение по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.