5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
[населено място], 23,11,2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение,в закрито заседание на осемнадесети ноември, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 2126 по описа за две хиляди и шестнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. Б.,С. Б. и П. Д. против определение № 441/13.09.2016 год. по ч.т.д.№ 551/2016 г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено определение от 23.06.2016 год. по гр.д.№ 306/2014 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като е оставена без уважение частната жалба на същите страни срещу първоинстанционния акт, с който е отказано освобождаването им от заплащане на допълнителна държавна такса / за всеки от ищците в размер от 59 982 лева /, при окончателно определяне цената на предявените от всеки от тях искове / първоначално посочена приблизително / в значително завишен спрямо първоначалния / и върху който са изплатени дължимите държавни такси / размер. Жалбоподателите считат,че въззивното определение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото в мотивите на същото не са цялостно изследвани данните за имущественото състояние, поотделно за всеки от молителите,нито са ясно обосновани съображенията на съда за достигане до извода за достатъчност на имуществото на всеки от тях,за поемане на така определената за дължима държавна такса. Считат,че процесуално нарушение на съда е съобразяването на доводи относно доказателствата по молбата на ищците по чл.83 ал.2 ГПК,изтъкнати от ответника,въпреки едностранния,несъстезателен характер на производството по тази молба.Жалбоподателите оспорват правилността на извода, че при дължимата на основание чл.83 ал.2 ГПК преценка,е подлежало на съобразяване припадащ се на всеки от ищците, но неизплатен, дял от печалбата от дейността на [фирма], дружество в което същите са съдружници, още повече при представените от тях доказателства за частичното й изплащане .Не са отчетени вече реализирани разходи от така получените частично суми, в противоречие с утвърдената и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл.83 ал.2 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК , от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на молбата на жалбоподателите с правно основание чл.83 ал.2 ГПК,като е споделил съображенията на първоинстанционния съд, че от значение за преценка на имуществото на всяка от страните, наред с декларирането на недвижими имоти, движими вещи, получавани възнаграждения и други доходи / непосочени конкретно и по отношение на всеки от молителите /,е и декларираното дялово участие в капитала на [фирма], във връзка с което са преценими данните за натрупана към 2015 год.и неразпределена печалба, предпоставяща дял на всеки от молителите от около 70 000 лева.С оглед представените с частната жалба пред въззивния съд доказателства за частично изплащане на тези дялове / суми от 50 000 лева / и на практика игнорирайки възражението на ответника, че се касае за създадени за нуждите на процеса документи, въззивният съд е приел,че дори и в този случай оставащата разлика от около 20 000 лева, ведно с останалите данни за имущественото състояние на всеки / без посочване на конкретно съобразими такива за всеки от молителите / не обуславя извод за невъзможност за заплащане на действително високата по размер държавна такса, отчитайки и стоящата пред страните опция за завеждането на исковете като частични.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК,касаторите повторно са изложили съображенията си относно допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения и произнасяне в противоречие със създадена по приложението на чл.83 ал.2 ГПК съдебна практика. Изрично формулиран е единствено въпроса : „ Следва ли насрещната страна да участва в производството по молба за освобождаване от държавна такса по чл.83 ал.2 ГПК? Следва ли администриращият съд да й връчва препис от частната жалба при неуважаване на молбата, а решаващият частната жалба съд да взема предвид доводите на противната страна по оценка на доказателствата ? Въпросът е обосноваван с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Еднозначно изводим от изложението е и въпрос за „предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл.83 ал.2 ГПК и необходимостта от извършване на преценка доколко материалното състояние на заявителя, съпоставено с размера на държавната такса, му позволява нейното заплащане„.В обосноваване на допълнителен селективен критерий по този въпрос са посочени : реш.№ 802 по гр.д.№ 1783/2009 год. на ІV г.о. на ВКС,реш.№ 40 по гр.д.№ 4297/2014 год. на ІV г.о. на ВКС и реш.№217 по гр.д.№ 761 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС, както и опр.№ 97 по ч.гр.д.№ 407/2016 год. на ІV г.о. , опр.№ 654 по ч.гр.д.№ 3882 / 2014 год. на ІV г.о. и опр.№ 347 по т.д.№ 1479 / 2015 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Изрично формулираният от страната въпрос не удовлетворява изискването за правен, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ВКС – отговор на който да е обосновал решаващия мотив на въззивния съд за потвърждаване отказа за освобождаване от държавна такса. Въпросът предпоставя отговор относно процедурата по разглеждане на молбата, но дори същата да би се приела за индиректно обуславяща съобразените от решаващия съд обстоятелства, в настоящия случай това условие не е налице. Противната страна,получила препис от частната жалба,е навела довод за неистинност на представените с частната жалба доказателства. Съдът,единствено упоменавайки го и на практика игнорирайки го, т.е. приемайки за установено получаването на част от припадащия се на всеки от молителите – ищци дял от печалбата на [фирма],е мотивирал извод за достатъчност на остатъка, в съвкупност с цялото останало декларирано имущество.Следователно, позицията на ответната страна,споделена безрезервно,не е обусловила решаващия извод на въззивния съд, което би предпоставяло съобразяването на предстоящ за получаване дял от 50 000 лева от всяка от страните, вместо съобразен остатък от 20 000 лева.Отделно от общия, напълно необоснован е допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , с оглед задължителните указания в т.4 на ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Единствено цитирането на нормата не удовлетворява изискването за обосноваване, съобразно тези указания.
Вторият, индиректно, но безспорно изводим от изложението правен въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , доколкото прилагането на чл.83 ал.2 ГПК по необходимост изисква съпоставянето на установимите доходи с размера на дължимата от страната държавна такса във всеки конкретен случай. Не се явява обоснован , обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.Цитираните от жалбоподателите решения,постановени в производство по чл.290 ГПК, са по процесуалноправни въпроси относно мотивирането на съдебния акт, при това в хипотеза на състезателно производство и досежно правомощията на въззивната инстанция, по приложението на чл.269 пр. второ ГПК. Фрагментарността на мотивите на въззивното определение , по преценка предпоставките на чл. 83 ал.2 ГПК, безспорно е предпоставяла,но не е формулиран такъв правен въпрос, съответно отнесен в специфичната хипотеза на несъстезателно по характер производство. Цитираните определения, постановени по реда на чл. 274 ал.3 ГПК,съставляват задължителна за въззивна инстанция съдебна практика по съвършено различни правни въпроси. Същите не обосновават касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК в казуалната си част.Така опр. .№ 97 по ч.гр.д.№ 407/2016 год. на ІV г.о. на ВКС е задължителна съдебна практика по формулираните от жалбоподателя трети и единадесети въпроси,както следва : „Дали качеството едноличен собственик на капитала на търговско дружество и управител / прокурист на такова дружество , презумира наличие на доходи за това лице и следва ли съдът да изследва обстоятелството,дали дружеството осъществява дейност ?” / въпрос трети / и „Представлява ли ангажирането на адвокатска защита и съответно разходите, необходими и договорени за адвокат, основание да бъде отказана молба по чл.83 ал.2 ГПК? „ / въпрос единадесети / . Опр. № 654 по ч.гр.д.№ 3882/2014 год. на ІV г.о. на ВКС е задължителна съдебна практика единствено по въпроса „ дали съдът , при индиции за затруднено материално положение на страната, следва да й укаже да представи доказателства за това „ , а опр.№ 347 по т.д.№ 1479 / 2015 год. на ІІ т.о. на ВКС – по въпроса „ за извършваната от съда преценка по чл.83 ал.2 ГПК,за наличие на предпоставките за освобождаване от държавна такса, ако за определени обстоятелства, твърдяни от страната, последната не е ангажирала доказателства„ / въпрос по същество идентичен с предходния /. Въззивното определение не дава в решаващите си изводи отговор на нито един от така разгледаните в определенията въпроси. Не се касае за констатирана, но игнорирана от въззивния съд непълнота на доказателствения материал, при наведени от молителите, релевантни за преценката по чл.83 ал.2 ГПК обстоятелства, нито за съобразени от въззивния съд, договорени и разплатени от страните адвокатски възнаграждения по водене на делото, при това съобразени не в качеството на разходи, а в ущърб на преценката за затруднено материално състояние.Не се касае и за хипотеза на презумиран доход / дял от печалба на търговско дружество / , доколкото самите страни твърдят частичното му / следователно възможно,а не презумптивно / получаване,като съпътстващо е съобразено и друго декларирано недвижимо и движимо имущество и доходи. Следва да се съобрази, че решаващ извод на съда в конкретния случай е и позоваването на съществуващата за ищците възможност за предявяване на исковете като частични.Този извод кореспондира със собственото им твърдение за непопадане в категорията „социално слаби„ страни ,т.е. при непредпоставена от имущественото им състояние невъзможност да предявят правата си изобщо. Безспорно изведена, в непротиворечивата и задължителна за въззивния съд съдебна практика, е тезата за изцяло социалната функция на чл.83 ал.2 ГПК, в защита на социално слаби физически лица и гарантиране възможността им за достъп до правосъдие.Възможността за такъв достъп, макар с възможно затруднение на страната / предявявайки претенцията си на части / би следвало да се преценява адекватно във всеки конкретен случай.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 441 / 13.09.2016 год. по ч.т.д.№ 551 / 2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :