О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
[населено място] , 27,06,2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ц. т.д.№2135/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №533 от 18.03.2015г. по в.т.д.№139/15г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №3148 от 22.07.14г. по гр.д.№453/13г. на Благоевградски окръжен съд в частта,с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 17 457,60 евро,представляваща главница по договор за заем №1-886/31.05.2011г. за периода м.октомври 2012г. – м.юни 2014г. , ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 09.10.2013г. до окончателното й плащане; сумата 3000 евро, представляваща рискова премия по чл.4 ал.4 от договора в размер на 0,6% от заемната сума за периода м.ноември 2012г. – м. юни 2014г.; сумата 6372 евро,представляваща неустойка в размер на 0,1% на ден върху просрочената главница за периода 02.10.2012г. – 01.10.2013г.,както и 5640,20 лв. деловодни разноски.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. За обосноваване на твърденията си за допуснати процесуални нарушения касаторът излага съображения,че въззивният съд не е обсъдил направеното още в производството пред първата инстанция и във въззивната жалба от него възражение,касаещо гаранционната вноска по договора,която е следвало да бъде приспадната от главницата; по същество липсват изложени от въззивната инстанция мотиви,а е налице формално препращане към тези на първоинстанционния съд; в нарушение на съдопроизводствените правила е приел за правилни действията на първата инстанция по приемане на доказателства,за които към момента на представянето им е била настъпила преклузия с оглед особеностите на производството по търговски спорове. По отношение твърденията за нарушения на материалния закон касаторът излага доводи за неправилност на извода на съда за липса на основания да се приеме,че клаузата за неустойка в договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави /които изводи са и в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и решение по чл.290 от ГПК №247/11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на ВКС ТК II т.о./; на извода за автоматично настъпила предсрочна изискуемост на сумата по заема,който не е съобразен с разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,предвиждаща изчерпателно случаите,в които изпълнението на срочното задължение може да бъде искано предварително,без да е налице възможност за свобода на договаряне между страните,което прави клаузата на чл.18 от договора нищожна поради противоречие със закона,а отделно се твърди,че този извод не е съобразен и със задължителната съдебна практика – ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС.Твърди се допуснато нарушение на материалния закон и по отношение на частта от решението,касаеща т.нар. „рискова премия“,която според уговореното между страните има характер на задължение за плащане на допълнителна печалба,каквото е допустимо да се уговаря при друг вид правоотношения /различни финансови инструменти и застраховки/,но не може да намери приложение към договора за заем за потребление.Поради това същата е нищожна поради невъзможен предмет , евентуално поради противоречие със закона.По подробно изложени в този смисъл съображения в касационната жалба касаторът е поискал решението на въззивната инстанция да бъде отменено и върнато на САС за повторно разглеждане от друг състав ,евентуално – за произнасяне по същество с отхвърляне на предявените срещу него искове като неоснователни.Претендират се разноски за двете инстанции
Ответниците по касация [фирма] и М. К. Ж. не са взели становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК в частта,касаеща решението на въззивната инстанция по отношение на обективно съединения иск за заплащане на сумата 3000 евро – рискова премия, жалбата е недопустима, тъй като цената на иска е под установения размер от 10 000 лв. /ред.ДВ бр.100/2010г./.Поради това в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане,а образуваното производство – прекратено.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на решението в останалата му част, настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение,потвърждавайки първоинстанционното такова, въззивният съд е приел,че от приетите в производството пред Б. доказателства се установяват твърденията за дължимост на претендираните суми. По наведените от въззивника доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения – несъобразяване на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза и липса на произнасяне по възраженията му за настъпила преклузия на навеждането на твърдения и представяне на доказателства за извършено реално предоставяне на заемните средства,въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност,като е посочил,че по делото се установява,че договорената заемна сума е предоставена реално на заемополучателя,съгласно постигнатите уговорки между страните и по описания в обстоятелствената част от решението начин,както и,че преклузия за ангажирането на доказателства за реално предаване на заемните средства не е настъпила,тъй като писмените доказателства са били представени след направения по делото доклад и са във връзка с разпределението на доказателствената тежест. По отношение на наведените от въззивника доводи за материална незаконосъобразност на решението с оглед неуважаване на възраженията му за нищожност на клаузите за лихви и неустойки, съдът е препратил към мотивите на първата инстанция и е приел въззивната жалба за неоснователна.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал въпроси от процесуално-правно и материално-правно естество,които е свързал с допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касаторът счита,че от значение за изхода на делото с оглед направеното от въззивния съд препращане към мотивите на първата инстанция са процесуалните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени във въззивната жалба възражения и 2. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд,това дерогира ли изискването на чл. 236 ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания? Твърди,че във връзка с тези въпроси решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС , както и с постановени по реда на чл.290 от ГПК решения,посочени и представени от страната с касационната жалба – допълнително основание за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Първият въпрос е поставен във връзка с липсата на произнасяне на съда в мотивите му по възражението, което е направил в първоинстанционното производство и касаещо неприспадането от главницата на удържана му от ищеца гаранционна вноска по договора. Възражение,че стойността на т.нар. гаранционна такса,предвидена в чл.4 ал.2 от договора, в размер на 5% от заемната сума не е била приспадната от ищеца при предявяването на претенцията му, е направено от касатора с отговора на исковата молба,без да са изложени твърдения,че сумата не представлява част от заетите средства.В решението на първата инстанция възражението не е уважено,като е кредитирано основното заключение на експертизата,която е посочила, че при ищеца сумата е осчетоводена като приход от такси и вместо да бъде платена отделно от заемополучателя ,е удържана от общия размер на предоставените заемни средства /така,както и е уговорено между страните/. Довод за незаконосъобразност на решението в частта по главния иск във връзка с това не е обоснован.Възраженията на въззивника са били свързани единствено с твърдения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения по некредитирането на допълнителното заключение на вещото лице /което е изготвено във вариант сумата на заема да се счита постъпилата реално по сметката на дружеството/ и по кредитирането на доказателства,ангажирани извън преклузивните срокове – двете платежни нареждания за превод на сумите по сметката на ответника и на третото лице [фирма].Тъй като въззивната инстанция се произнася само в рамките,очертани от изложеното в жалбата /чл.269 от ГПК/, поставеният от касатора въпрос се явява ирелевантен и в противоречие с изложеното от него в обосновката му.Поради това по него не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението.
Вторият поставен от касатора въпрос е свързан с упражняването на правото на въззивния съд,предвидено в разпоредбата на чл.272 от ГПК. В случая частта от мотивите на решението на САС,в която съдът е препратил към мотивите в решението на долната инстанция касае иска за сумата 6 372 евро – неустойка /иск за лихви за забава не е предявяван,а възражението за нищожност на договорната клауза за лихва е общо,без да се свързва със съответни твърдения за недължимост поради тази нищожност на други претендирани от ищеца суми/. По отношение на иска за неустойка в жалбата си пред САС въззивникът не е изложил конкретни възражения за допуснати от първата инстанция нарушения при формирането на изводите й,по които въззивният съд да е бил длъжен да се произнесе,а по същество е изложил същите доводи за неоснователност на иска за неустойка,които е релевирал и в производството пред Благоевградски окръжен съд. Доколкото въпросът за нищожността на договорна клауза поради противоречието й с добрите нрави е чисто правен такъв и е получил разрешение с приетото ТР№1/2009г. на ОСТК на ВКС /цитирано от първата инстанция/ , при липса на въведени други оплаквания и доводи във въззивната жалба,налагащи допълнително произнасяне по същество,препращането към мотивите на първата инстанция е напълно в съответствие с предоставената с разпоредбата на чл.272 от ГПК на въззивния съд процесуална възможност.В този смисъл е и разрешението на поставения от касатора правен въпрос,дадено с цитираните от самия него постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС. Със същите е прието, че предвидената в чл.272 възможност дава основание на въззивният съд да не преповтаря приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд,като препрати към мотивите му,но същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи, релевирани във въззивната жалба.В случая във въззивната си жалба касаторът не е навел конкретни такива, обосноваващи неправилно приложение на материалния закон или допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при формирането на извода й за неоснователност на възражението му за нищожност,а е повторил твърденията си,развити пред първата инстанция. Поради това препращането към мотивите на последната,извършено от въззивния съд в атакуваното решение, не се явява в противоречие със задължителната практика на ВКС,касаеща приложението на чл.272 от ГПК. Последното налага извод за липса на основания за допускане до касационно обжалване по поставения процесуално-правен въпрос.
Във връзка с допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК са поставени и два материално-правни въпроса: 1. В противоречие с добрите нрави ли се явява неустойката, уговорена при условия като в процесния случай ? и 2.Допустимо ли е автоматично настъпване на предсрочна изискуемост при договора за заем? Първият от тях не отговаря на изискването за правен въпрос /общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК/,съобразно приетото в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Така зададен, въпросът касае правилността на решението и законосъобразността на правните му изводи,които се формират в резултат от възприемането на конкретната фактическа обстановка при обсъждането на събраните по делото доказателства. По отношение на втория въпрос липсва посочена релевантна задължителна съдебна практика,приложима пряко към конкретния случай. Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. касае заповедното производство,а в частта относно предсрочната изискуемост – договорите за банков кредит,какъвто няма за предмет спорът между настоящите страни.
По тези два въпроса евентуално,както и по останалите формулирани процесуално-правни и материално правни,а именно: Кога настъпва преклузията за представяне на доказателства в производството по търговски спорове? , Възможно ли е уговарянето на предсрочна изискуемост в отклонение от чл.71 ЗЗД при договора за заем? и Възможно ли е уговарянето на рискова премия при договор за заем за потребление или такава клауза е нищожна поради противоречие със закона,респ. поради невъзможен предмет? касаторът е посочил допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като се твърди,че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика,нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение не са направени. Не се твърдят , нито се констатират непълнота,неяснота или противоречие на законови разпоредби и конкретно тези на чл.71 от ЗЗД и чл.432 от ТЗ,които да се нуждаят от създаване на съдебна практика.Твърденията на касатора в тази им част касаят относимостта и приложимостта на посочените норми към конкретната хипотеза,което представлява въпрос на правоприлагане.Освен това по отношение на първия поставен въпрос от процесуален характер е налице задължителна съдебна практика – решение №163/17.01.2012г. по т.д.№965/2010г. на ВКС ТК I т.о.,а вторият материално – правен въпрос не се свързва с възражение /нищожност на т.нар.“рискова премия“ поради невъзможен предмет и поради противоречие със закона/,което да е направено в отговора на исковата молба,респ. пред въззивната инстанция.
Предвид изложеното,настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са налице основания за допускане до касационно обжалване решението на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №533 от 18.03.2015г. по в.т.д.№139/15г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №3148 от 22.07.14г. по гр.д.№453/13г. на Благоевградски окръжен съд в частта,с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 17 457,60 евро,представляваща главница по договор за заем №1-886/31.05.2011г. за периода м.октомври 2012г. – м.юни 2014г. , ведно със законната лихва от 09.10.2013г. до окончателното й плащане и сумата 6372 евро,представляваща неустойка в размер на 0,1% на ден върху просрочената главница за периода 02.10.2012г. – 01.10.2013г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ КАТО НЕДОПУСТИМА касационната жалба на [фирма] срещу решение №533 от 18.03.2015г. по в.т.д.№139/15г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №3148 от 22.07.14г. по гр.д.№453/13г. на Благоевградски окръжен съд в частта,с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 3000 евро, представляваща рискова премия по чл.4 ал.4 от договора в размер на 0,6% от заемната сума за периода м.ноември 2012г. – м. юни 2014г. и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в тази му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.