О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 226
[населено място] , 07.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2911/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България”АД против решение №2431/18.04.2018г. по в.гр.д.№9737/2017г. по описа на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение №76840/29.03.17г. по гр.д.№17002/15г. по описа на Софийски районен съд в частта,с която е признато за установено по предявените от П. М. М. срещу банката искове с правно основание чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД вр. чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП, че клаузите на чл.3 ал.6, чл.6 ал.3 и чл.12 от договор за кредит от 04.07.2007г., сключен между страните са нищожни и банката е осъдена на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД да заплати на ищцата сумата 17 130,44 лв., представляваща разликата между предварително договорените вноски и заплатените такива за периода 20.03.2010г. – 20.03.2015г., ведно със законната лихва от 27.03.2015г.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и немотивираност на въззивния съдебен акт , като се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове,след разглеждането им по същество.
Ответницата по касационната жалба П. М. М. не е представила писмен отговор.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК, съставът съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от касатора част, Софийски градски съд е приел,че претенциите на ищцата по отрицателните установителни искове е изцяло насочена към установяване нищожността на договорни клаузи, позволяващи на банката да изменя едностранно размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, а с осъдителния иск, обусловен от изхода по установителните, се претендира връщане на надвзетите, вследствие на нейното увеличение, суми. В тази връзка е счетено за неоснователно възражението на въззивника, че първоинстанционния съд е приравнил дължимата по договора лихва с приложимия към определянето й БЛП, доколкото решението не засяга първоначалната уговорка между страните, определяща начина на формиране на същата с неоспорените клаузи от договора. Неоснователно е, според съда, и възражението за индивидуално договаряне на клаузите за изменение на лихвата, предвид наличието на сключено между страните последващо допълнително споразумение,инициирано по искане на ищцата, тъй като в него не са констатирани индивидуални уговорки относно правото на банката да изменя едностранно БЛП по кредита.Посочил е,че приемането от негова страна на предварително изготвени клаузи в този смисъл , не означава,че кредитополучателят е имал възможността да влияе върху тях. Във връзка с възражението,че правото на банката да изменя размера на лихвата е основано на обективни обстоятелства въззивният съд е анализирал приетата по делото методология за определяне на базисния лихвен процент, представляваща част от общите условия към договора за кредит. Приел е,че същата съдържа ясно описание на компонентите, служещи за определяне на БЛП, които са от обективен характер, но съгласно т.4.1 от методологията, промяната на лихвения процент не е обвързано автоматично с изменението на тези компоненти, а е поставена в зависимост от съответни преценка и решение на орган на банката – Комитет по управление на активите и пасивите й дали да бъде изменен БЛП и по какъв начин. От това е направил извод,че реално правото на изменение на лихвения процент по кредита не е свързано с обективни показатели , а е поставено в зависимост от субективна преценка при липса на гаранция,че видът на изменението би бил съответен на движението на обективните показатели. По възражението на въззивника за наличие на предвидено в полза на потребителя право да се откаже от договора съдът е посочил,че предвиждането на възможност банката едностранно да измени цената на кредита при условие,че липсва такава за потребителя да се откаже безусловно от договора /без да дължи такси/ поставя кредитополучателя в неравноправно положение по смисъла на чл.143 т.3, т.10 и т.12 и съставлява клауза,уговорена във вреда на потребителя, поради което в този случай не би могло да намери приложение изключението , уредено в нормата на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП, на което се позовава ответникът. Доколкото в случая в чл.8 ал.2 от договора между страните е предвидено заплащането на 4% такса за предсрочно плащане на целия остатък от кредита, каквото ищцата би дължала в случай на едностранно прекратяване на договора от нейна страна, съдът е приел,че такава уговорка не може да обоснове извод за приложимост на чл.144 ал.2 ЗЗП, тъй като възможността за едностранно прекратяване по смисъла на посочената норма, не би могла да се свързва с пораждането на неблагоприятни последици за потребителя, а следва да е обусловена от свободната му воля. По тези съображения въззивният съд е формирал крайния си извод за неравноправност на оспорените от ищцата клаузи от договора и поради това – за тяхната нищожност на основание чл.146 ал.1 ЗЗП. Размерът на надплатените въз основа на нищожните уговорки суми съдът е определил с помощта на вещо лице, чието заключение е кредитирал като пълно и компетентно , неоспорено от страните. За да приеме за неоснователно възражението за частично погасяване на вземанията по давност с изтичането на краткия тригодишен срок, поддържано от ответника в хода на производството пред двете инстанции, въззивният съд се е аргументирал със съображения, че вземането не произтича от договора за кредит, а от извъндоговорно основание, за които вземания се прилага общата петгодишна погасителна давност, съгласно указанията в т.7 от ППВС №1/79г.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/ и на „хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона“. Във връзка с това излага пространни съображения срещу правилността на изводите на въззивния съд, обосновавайки поддържаните от него в хода на производството пред двете инстанции тези. Конкретни въпроси, които въззивният съд е разрешил по обуславящ изхода на спора начин, не е формулирал. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси,които касаторът,обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглежда сочения в допълнение критерий в която и да е от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая в представеното изложение правен въпрос не е поставен, а са преповторени оплакванията от касационната жалба. Твърдението , че „са налице условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК относно точното прилагане на закона“, не се обвързва с разрешаването на конкретен въпрос, нито се сочи необходимост от произнасяне на касационната инстанция по него по причините и с целите, разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилно по смисъла посочената разпоредба на процесуалния закон, същото следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Т.е. наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като тази преценка касационната инстанция дължи във фазата по същество. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно. Аргументите на касатора в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към производството по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт.
Изложеното обосновава постановяване на определение,с което да бъде отказан на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2431/ 18.04.2018г. по в.гр.д.№9737/2017г. по описа на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.