7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
[населено място] 02,12, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1786/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №86/08.04.2016г. по в.т.д.№592/15г. на Варненски апелативен съд , с което е потвърдено решение №435 от 29.05.2015г. по т.д.№654/2014г. на Окръжен съд Варна,с което са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.694 ал.1 от ТЗ за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност на [фирма] /н/ вземане на кредитора [фирма] за горницата над 3 764 957,10 лв. /1 924 992 евро/ до приетия предявен размер от 4 936 127,32 лв.,произтичащо от договор за кредит №100-549/18.06.07г., анекси и споразумения към него,както и за приемане за установено,че вземането на [фирма] не е с поредност на удовлетворяване по чл.722 ал.1 т.1 от ТЗ,тъй като в полза на кредитора не съществува ипотечно право,поради нищожност на нотариалните действия, обезпечаващи нотариалната форма на ипотеките,обезпечаващи приетите вземания.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон на решението на апелативния съд и нарушение на съдопроизводствените правила. Според касатора материалната незаконосъобразност на изводите на съда произтича от неправилна интерпретация на сключено между длъжника и кредитора споразумение от 30.12.11г.,с което страните са признали дължимост на задължението в размер,който след доказани като последващо извършени плащания е редуциран до 1 900 000 евро.Твърди,че съдът не е тълкувал уговорките между страните в съответствие с нормата на чл.20 ЗЗД.Счита,че основателността на втория предявен от него иск е доказана от опорочената форма на нотариалните действия,извършени с нотариалните актове за ипотеки.Процесуалната незаконосъобразност на решението се обосновава с позоваването на съда на недопустими доказателствени средства – свидетелски показания,събрани в противоречие с нормата на чл.164 ГПК, както и заключение на икономическа експертиза , посочваща размера на вземането на банката,без да са съобразени всички други данни по делото.
Ответникът по касация [фирма] в писмен отговор е оспорил както наличието на критериите за допускане на касационно обжалване,така и по същество основателността на касационната жалба,твърдейки, че постановеното от въззивния съд решение е правилно и не противоречи на сочената от касатора съдебна практика.
Ответникът [фирма]/н/ не изразява становище.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си по първия от обективно съединените искове въззивният съд е приел за установено,че с подписаното между двамата ответници допълнително споразумение №13/30.09.11г. длъжникът е приел да погаси остатъка от задължението по договора за кредит,възлизащо на 1 949 992,61 евро,просрочените към този момент лихви – в срок до 30.12.11г.,като предходни уговорки за лихви и разходи по управлението на кредита не само че не са отменени,но и изрично са потвърдени като действащи занапред с т.7 от допълнителното споразумение. С оглед на тези констатации и, като е съобразил и заключението на допуснатата и изслушана експертиза, Варненски АС е възприел плащането,извършено на 30.12.11г. като погасяващо натрупаните към 30.09.11г. лихви,а следващият превод на сумата 49 000 лв. – като правилно отнесен от банката за погасяване на натрупани към 21.01.12г. лихви и такси / съобразно разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД и предвид липсата на изрично изявление на длъжника кое от задълженията погасява/. Позовавайки се на изчисленията,направени от вещото лице,съдът е посочил,че към датата на предявяването на вземанията на банката в производството по несъстоятелност на дружеството-ответник, задълженията на последното са били нараснали до предявения и приет от синдика размер с просрочени лихви и такси. По втория от установителните искове,разрешавайки основния спорен между страните въпрос дали липсата на посочено място на извършване на нотариалните действия по договорите за ипотека обуславя нищожността им по смисъла на чл.472 ГПК/отм.,в сила към момента на учредяването на ипотеките/,Варненски АС е съобразил факта,че всички ипотекирани имоти са в съдебния район на действие на нотариуса,отразен в актовете /РС Сливница/. Посочил е,че липсата на отбелязване за място на извършването на нотариалното действие не винаги води до неговата нищожност,предвид изразената от законодателя воля то да бъде вписвано в нотариалния акт „когато е потребно“. Приел е,че такова посочване е необходимо,когато от обстоятелствата по делото е видно,че удостоверяването е извършено извън канцеларията на нотариуса. Доколкото в 7 от 12-те нотариални акта за учредяване на договорна ипотека е посочено,че действията са извършени от съдии по вписванията при РС Сливница Иванова , Т. и А., кредитирайки представените от Нотариалната камара и РС Сливница удостоверения и показанията на съдиите,разпитани като свидетели в производството пред първата инстанция и,предвид разпоредбата на чл.48 от ЗННД, ВАС е приел,че сделките са изповядани в мястото,където съдиите съответно са осъществявали служебните си задължения – сградата на районния съд.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК е поставен въпросът „Съставлява ли нищожно нотариално действие по смисъла на чл.472 ГПК/отм./,обуславящо опорочаване на изискуемата нотариална форма за валидност, изповядването на нотариален акт за договорна ипотека без в съдържанието му да е посочено мястото на извършването му?“.Доколкото такъв въпрос се твърди,че не е бил разглеждан в практиката на ВКС,въпросът е обвързан с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Вторият въпрос,поставен от касатора, е „При наличието на противоречащи си уговорки в рамките на едно и също договорно отношение,постигнати по различно време и обективирани в различни документи,отнасящи се до съществен елемент от облигационната връзка,при спор относно съдържанието им длъжен ли е съдът да изясни действителната воля на страните чрез тълкуване на уговорките,за да отговори на коя от тях да даде приоритет?“ Според касатора в решението въззивният съд е дал отрицателен отговор на така поставения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение №81/07.07.09г. по т.д.№761/08г. на първо т.о., решение №167/26.01.12г. по т.д.№666/10г. на първо т.о. и решение №123/03.11.09г. по т.д.№230/09г. на първо т.о. Останалите три въпроса ,квалифицирани като такива от процесуално-правен характер,са: „Съставляват ли допустимо доказателствено средство свидетелските показания за установяване на мястото на извършване на подлежащ на вписване нотариален акт,когато то не е посочено в текста му?; Когато за изясняване на спора от фактическа страна съдът е назначил икономическа експертиза за определяне начина на формиране на задължение по банков кредит може ли да се приеме за меродавно заключението на вещото лице без то да бъде обсъдено във връзка с всички други данни по делото?; Когато при спор за размера на задължение по договор за банков кредит първата инстанция е изслушала икономическа експертиза,но поради непълнота и необоснованост на констатациите й този въпрос е останал неизяснен,длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи повторна експертиза?“.По отношение на първия от тези три въпроса касаторът се е позовал отново на липса на практика,с което е обосновал общо приложимост на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Останалите два въпроса се релевират с критерия на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като се твърди процедиране на въззивния съд във връзка с ползването на специални познания на вещо лице,извършено в противоречие със задължителна практика на ВКС – постановени по реда на чл.290 от ГПК решения и ТР №1/13г. на ОСГТК.
От така формулираните въпроси,само първият /относим към втория от предявените искове/ осъществява общия критерий, въведен с чл.280 ал.1 от ГПК вр. т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото възражението за липса на посочено в нотариалните актове конкретно място на съставянето им,като основание за твърдяната нищожност на нотариалните действия при учредяването на договорните ипотеки, е въведено в предмета на спора още с исковата молба и въззивният съд е мотивирал крайния си извод със съображения,че посочването на мястото е задължителен реквизит само доколкото нотариалното действие се извършва извън канцеларията на нотариуса с оглед преценка за спазването на изискването за териториалната му компетентност. Допускането на касационно обжалване по този въпрос е свързано с формално посочен от касатора допълнителен критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика,нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение не са направени,поради което приложимост на сочения допълнителен критерий не е обоснована. Наред с това настоящият състав служебно констатира наличие на задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №103/06.06.2011г. по гр.д.№876/2010г. на ВКС, второ г.о.,в съответствие с която са и направените от въззивния съд изводи по посочения правен въпрос /което предварително изключва приложението на допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК/. По правния въпрос,във връзка с който е допуснато касационното обжалване и е постановено посоченото решение, ВКС е приел,че мястото на извършването на нотариалното действие, като изискване за валидност на същото по смисъла на чл.472 вр. чл.476 б.“а“ ГПК/отм./ се явява задължителен реквизит само в случаите,когато се касае до изключението на чл.469 ал.3 ГПК/отм./ – т.е. когато е безспорно като факт,че нотариалното удостоверяване е извършено извън канцеларията на нотариуса. В този случай липсата на обозначено точното място на извършването на действието би довело до нищожност на същото,доколкото не би могла да бъде направена преценка дали нотариусът е действал в рамките на своя териториален район. Аналогични на така възприетото от касационната инстанция разрешение са и изложените от въззивния съд по настоящото дело съображения.В случая не са налице данни,нито са били въведени в предмета на спора твърдения за извършване на сделките извън канцеларията на нотариуса Божков /респ. извън сградата на съда при нотариалните актове,съставени от командированите за изпълнение на нотариални функции съдии по вписванията/,за да е задължително като реквизит посочването в актовете на друго конкретно място.
Останалите въпроси не могат да обосноват приложимост на общия критерий за допустимост на касационното обжалване на решението на ВАС нито в частта му относно отрицателния установителен иск за недължимост на вземането на втория ответник,нито по отношение на иска,оспорващ ипотечните права на втория ответник с оглед поредността за удовлетворяването му в производството по несъстоятелност.Втория си въпрос касаторът е формулирал въз основа на субективната си преценка и възприемане съдържанието на ангажираните по делото писмени доказателства – сключеното между двамата ответници допълнително споразумение №13/30.12.11г., твърдейки наличие в него на противоречащи си уговорки,които съдът не е тълкувал с оглед приоритетно прилагане на едната от тях. Обективно в решението се констатира обратното на това твърдение – анализирайки клаузите на споразуменията между страните въззивният съд е направил констатация,че посоченият в т.1 от споразумението от 30.12.11г. размер на задължение по кредита представлява само главница,а останалите уговорки между страните,постигнати в предходни споразумения за начисляване на лихви и разходи върху сумата,представляваща остатък от усвоения кредит,до нейното издължаване, не само не са били отменени по взаимно съгласие,но и са изрично потвърдени с клаузата на т.7 от споразумение №13.Налага се изводът,че въпреки че не е приел като взаимно противоречащи си уговорките между страните, въззивният съд е извършил тълкуване на същите в тяхната свързаност,въз основа на което и е достигнал до крайния си извод за обективираната в тях обща воля , а оттам – за неоснователност на тезата на ищеца-касатор. Сочената и представена от касатора съдебна практика,касаеща задълженията на съда по прилагането на чл.20 ЗЗД, поради това се явява неотносима и не би могла да обуслови допускане на касационно обжалване на решението в частта по този иск.Правилността на извършеното от съда тълкуване не е предмет на разглеждане в настоящото производство.
Третият въпрос,макар да е поставен във връзка с обсъжданите в обжалваното решение на ВАС свидетелски показания за установяване мястото на извършване на нотариалните действия,не би могъл да обуслови изводи,които по същество биха променили крайния изход от спора, доколкото предмет на преценка за валидността на нотариалното действие е наличието на определен реквизит от съдържанието на нотариалния акт – посочване на място на извършването му и доколко той е задължителен при липса на твърдения да е налице изключението по чл.469 ал.3 ГПК/отм./.В този смисъл събраните свидетелски показания за установяване на факта,че действията са извършвани в канцеларията на нотариуса,респ. в сградата на съда, са ирелевантни.Въпросът е поставен с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,който отново не е обоснован,съобразно постановките на т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Четвъртият и петият въпроси са от процесуален характер и се свързват с допуснатата и изслушана в производството пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза и с твърдението,че въззивният съд е възприел посочения в заключението й размер на задължението,без да съобрази „другите установени факти по делото“/цит./. В производството пред първата инстанция заключението на експертизата е било прието от съда без да е оспорено с възражения за непълнота и необоснованост на констатациите му.В изложението не се сочат конкретни „други данни“,които съдът е бил длъжен и не е съобразил,кредитирайки експертното заключение и които биха разколебали доказателствената стойност на експертното заключение,за да би било обосновано приложението на чл.202 от ГПК. Въззивната инстанция не е имала задължението да назначава служебно повторна експертиза,въпреки продължилото и пред нея оспорване на размера на задължението,след като във въззивната жалба не е било въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение,вследствие на което делото да е останало неизяснено от фактическа страна,в който смисъл са и постановките на т.3 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да приеме,че не са налице предпоставките за допустимост на касационно обжалване на атакуваното от касатора решение на ВАС,като постанови определение,с което да откаже достъп до касационен контрол.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №86/08.04.2016г. по в.т.д.№592/15г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.