2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
С., 05,10,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №468/2016 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 2173 от 10.11.2015 г. по т.д. № 2293/2015 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – Й. Г. Ч. от [населено място] баня, чрез пълномощника му – адв.С. Ч. е на становище, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване, поради липса на основания по чл.280, ал.1 ГПК. Жалбата е разгледана и в контекста на съществото на спора, като е поддържано, че същата е неоснователна. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът, чрез пълномощника си- юрк. Р. У. е поддържал, че въпросът за „ наличието и доказване на съпричиняване на вредоносния резултат по делото” бил разрешен в противоречие с приетото с ППВС №17/16г., както и с изброена практика на ВКС по чл.290 ГПК и с решение на ОСГК №88/62г. съгласно, които, според страната е направен обобщаващ извод, че обезщетението за непозволено увреждане следва да бъде определяно след преценка за причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, като приносът на лицето следва да бъде конкретен и пряко допринесъл за настъпване на вредата.Така страната е развила доводи относно наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като са изложени допълнително и общи доводи относно противоречие в практика по чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД Страната също така е поддържала и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като е заявила, че обжалваното решение „ противоречи на цялата съдебна практика” и в частност на решение №206/10г. на ВКС, ІІ т.о., от което е възпроизведена част от мотивите.Поддържано е основание и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чрез възпроизвеждане текста на нормата и общи доводи относно значимостта на въпроса свързан с присъждане на обезщетения, които следва да са съобразени със съдебната практика и смисъла на закона. В обобщение е изложено кратко оплакване за неправилност на изводите на съда по приложение на чл.51, ал.2 ГПК и чл.52 ЗЗД. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираният от него въпрос, дори и да бъде възприет за релевантен въпреки, че е общ и не е обоснован с конкретните решаващи изводи на състава, установява само общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие. В случая касаторът е поддържал, че е налице противоречие с тълкувателна и задължителна за съдилищата практика на ВКС съдържаща разрешение относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, извеждащо задължителна установеност на конкретно действие на пострадалия, довело пряко до причинения вредоносен резултат Именно такъв извод е направили въззивният съд,който за да мотивира неоснователност на направеното от застрахователя възражение за принос на пострадалия за причинена вреда изрично е констатирал, че за да е налице такъв принос, то следва именно касаторът да е доказал конкретно негово действие или бездействие, станало причина, респективно повлияло върху действията на причинителя на непозволеното увреждане и по този начин допринесло за настъпване на вредата. Т.е. сочената практика е съобразена, а изводът за недоказаност на съпричиняването не води до извод за отклоняване от тази практика, а съставлява констатация по доказване на твърденията на страните т.е. касае неправилност на изводите, а не противоречиво разрешаване на правен въпрос.
Същото е относимо и към изложеното по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът отново е поддържал изводи, направени и с цитираната тълкувателна практика, като е счел, че е налице и такова противоречие с конкретно посоченото решение, съдържащо аналогични на разгледаните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК правни изводи. Или сочената каузална практика не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, след като както вече бе разгледано, не е налице противоречие със задължителна, респ. тълкувателна практика в същия смисъл.
Страната не е поставила правен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД. Дори,обаче и да бъде изведен такъв, с оглед общото посочване на противоречие с ППВС 4/68г., то отново липсват доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не обосновават извод за установеност на това основание развитите оплаквания за неправилност на акта, нито общите доводи за значението на присъжданите обезщетения по чл.52 ГПК. Както бе отбелязано дори и да се приеме, че е поставен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД и страната сочи противоречие с изброената практика, то отново не се обосновава релевантен довод за допускане на касационно обжалване, поради фактическия характер на доводите. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на касатора за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г./ както е посочила и страната/, с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване.Този извод се налага и поради това, че не са сочени доводи за наличие на отклонение на изводите на въззивната инстанция от нея, а общо е развито оплакване, че съдът не е спазил дадените по тълкувателен път указания, което не обосновава основателен довод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а съставлява общо оплакване за неправилност на изводите по размера на обезщетението, което е ирелевантно в производството по чл.288 ГПК.
Наличието на задължителна тълкувателна практика по поставения от касатора въпрос, и общо поставения по приложениетона чл.52 ЗЗД, сочена и от касатора, изключва приложимост на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски в размер на 4956лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2173 от 10.11.2015 г. по т.д. № 2293/2015 г. на Софийски апелативен съд
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Й. Г. Ч. от [населено място] баня, направените пред касационната инстанция разноски в размер на 4956лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: