О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
[населено място], 17.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1879/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против частта от решение №2057/04.11.2016г. по т.д.№3242/16г. на Апелативен съд София, с която е потвърдено решение №497/14.03.16г. по т.д.№765/2015г. на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД [фирма] иск по чл.208 вр. чл.183 КЗ/отм./ за разликата от присъдените 5347,64 лв. до предявения размер от 38 770,39 лв.,представляваща застрахователно обезщетение по добавък №0422077608014D00298,който е неразделна част от застрахователна полица №042207760814/2004г.,ведно с лихвата,като погасен по давност.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на въззивната инстанция,поради несъобразяването му с материалния закон.
Ответникът ЗД [фирма] е възразил срещу допускането на въззивното решение до касационен контрол,а по същество е изложил доводи за липса на основания за касиране на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Производството пред СГС е образувано по предявен от ищеца [фирма] срещу ЗД [фирма] иск за заплащане на неплатено застрахователно обезщетение,дължимо на банката в качеството й на трето ползващо се лице по сключения между [фирма] и ответното дружество договор за застраховане на финансови загуби по договори за лизинг, при настъпили последователно застрахователни събития – неплащане на 29 бр. месечни лизингови вноски по договор за лизинг между застраховащия и [фирма],за които са заведени при застрахователя в периода 25.08.08г. – 20.12.10г. 29 отделни застрахователни претенции.В отговора на исковата молба ответникът е въвел като защитно възражение твърдение за погасяване на претенцията по давност.
Първата инстанция е намерила иска за основателен и доказан в претендирания размер и, като е разгледала направеното от ответника възражение за изтекла давност,е уважила същото по отношение на част от сумата,а именно – тези по застрахователните претенции до 02.09.10г.
За да потвърди решението на СГС в тази му част, апелативният съд се е позовал на разпоредбата на чл.197 КЗ /отм./,установяваща кратка тригодишна давност за погасяването на правата по застрахователните договори,считано от момента на настъпване на застрахователното събитие.При дата на постъпване на исковата молба в съда – 02.09.13г. , въззивният съд е приел,че съобразно посочената норма вземанията на [фирма] по застрахователния договор,произтичащи от настъпили преди 02.09.10г. застрахователни събития по процесния договор,са погасени по давност.По спорния във връзка с тази част от претенцията въпрос дали давността е била прекъсната на основание чл.116 б.“а“ ЗЗД,съдът е анализирал относимите към него писмени доказателства – писмо изх.№945/15.03.12г. и ГФО за 2011г. Приел е , че с посоченото писмо главният счетоводител на ЗД [фирма] е направил изявление,адресирано до главния счетоводител на [фирма],с което е потвърдил вземания на това дружество към ЗД [фирма].Тъй като нито по силата на закона /ЗСч/,нито с изрично волеизявление от представляващия дружеството-застраховател главният счетоводител, който е само служител на дружеството,натоварен с извършването на инвентаризация на активите и пасивите му,не е бил упълномощен да извършва волеизявления,с които да признава негови задължения пред трети лица, САС е отрекъл посоченото писмо да е породило правното действие,предвидено в разпоредбата на чл.116 б.“а“ ЗЗД и да прекъсне теченето на давността. Въззивният съд е отбелязал липсата на ангажирани от ищеца- въззивник доказателства съдържанието на писмото да е достигнало до знанието на представляващия ЗД [фирма] преди 25.11.14г. /когато с писмено становище ответникът е оспорил обвързващото дружеството действие на писмото и приложените към него документи и изрично се е противопоставил на извършеното от главния счетоводител на дружеството признание/. По повод твърдението във въззивната жалба на [фирма],че вземането е признато от представляващия застрахователя с отразяването му в ГФО за 2011г. /изготвен на 28.03.12г. и обявен в ТР по партидата на ЗД [фирма]/,САС не е констатирал подобен факт,но е посочил,че дори това да би било прието за установено,то не може да обоснове правни изводи в обратен смисъл,тъй като счетоводните записвания нямат за адресат кредитора,респ. – негов представител.
Искането за допускане на решението в тази му част до касационно обжалване в приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът е обосновал с формулирани от него два материално-правни въпроса от значение за изхода на делото: 1.Представлява ли извършеното от ответника Потвърждение на счетоводни салда,адресирано до и получено от кредитора на вземането преди изтичането на давностния срок, признание на длъжника по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД за пълния размер на дълга? и 2. Представлява ли преподписването на ГФО от изпълнителния директор изявление за знание за извършено от главния счетоводител Потвърждение на счетоводни салда,адресирано до кредитора, при липса на противопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ? При разрешаването на тези въпроси от въззивния съд се твърди да са налице и трите хипотези на чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК.Цитирана е задължителна съдебна практика – решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК – №87/24.07.15г. по т.д.№1171/14г. на първо т.о., №98/26.07.13г. по т.д.№851/12г. на първо т.о., №100/20.06.11г. по т.д.№194/10г. на второ т.о., №105/05.06.14г. по т.д.№1697/13г. на първо т.о.,за която се твърди,че дава разрешения на поставените въпроси ,различни от тези на САС. Като противоречива практика по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК се сочи решение от 21.11.14г. по т.д.№106/14г. на Пернишки окръжен съд /представено с въззивната жалба на банката и приложено към делото на САС/. Допълнителният критерий за допустимост по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК се обосновава от касатора с липсата на точни и категорични отговори на поставените въпроси в практиката и доктрината,като е посочено,че отговорите на тях биха били от значение за точното прилагане на закона и,че същите биха допринесли за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Първият от въпросите е формулиран от касатора по начин , некореспондиращ точно с изложените от въззивния съд решаващи изводи. Последният не е приел,че потвърждението за счетоводни записвания изхожда от ответника и е получено от неговия кредитор – третото лице [фирма],а,че същото представлява кореспонденция между лица,които нито по силата на закона,нито в резултат на изрично упълномощаване биха могли да представляват страните- юридически лица с изявления за признаване на задължения по правоотношения между тях. Следователно въпросът не обосновава наличието на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори от него да би бил изведен релевантен спрямо изводите на САС такъв, разрешението,което последният е дал на този въпрос не противоречи на цитираната и представена от самия касатор съдебна практика. С първото от посочените решения се отрича извършването на частично плащане да има последиците на чл.116 б.“а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга; решение №98/13г. дава отговор на правни въпроси за прилагане на посочената норма в случаи на извършено плащане на ДДС по дадена фактура; на отразяване на задължението в счетоводните регистри на длъжника и при извършено прихващане с насрещни вземания по конкретни фактури. В решения №100/11г. и №105/14г. изрично се приема,че за да се приеме наличие на признание,прекъсващо давността по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД, следва то да изхожда от длъжника и да бъде адресирано до кредитора /респ. негов представител/,като се отнася до съществуването на самото задължение,а не да сочи само наличието на фактите,от които произхожда. Служебно известно на съда е и решение № 49/04.04.17 г. по гр. д. № 50236/2016 г. на четвърто г.о. на ВКС /конкретно относимо към настоящия случай/,в което се посочва,че изявлението на главния счетоводител на дружество търговец за признаване на задължението би могло да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД,само когато представляващият дружеството не се е противопоставил на това изявление веднага след узнаването му /чл.301 ТЗ/ и то в рамките на теченето на давността. Последното обстоятелство,т.е. липсата на данни за узнаване от представляващия застрахователното дружество преди завеждането на исковата молба и наличие на такива за противопоставяне веднага след узнаването /което е станало след ангажирането на писмото на главния счетоводител като писмено доказателство по делото/, е съобразено от въззивния съд и изводите му в тази насока не противоречат на установената задължителна съдебна практика.Това прави неприложим соченият допълнителен критерий за допустимост в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Пряко свързан с момента на узнаването за съставеното от главния счетоводител писмо за потвърждения е вторият от поставените въпроси,обвързан с твърдението,че това узнаване е настъпило с подписването на ГФО за 2011г. от представляващия ЗД [фирма] /28.03.12г.,датата на съставяне на отчета/.За да би бил релевантен въпросът и отговорът по него да би обусловил различен резултат, по делото следва да е установена връзка между двата документа – т.е. самото изявление на главния счетоводител да е отразено в последващо издадения документ,в случая – в ГФО или поне вземанията,предмет на потвърждаване от главния счетоводител, да са посочени в същия вид и размер и в отчета.Подобно обстоятелство не е констатирано от въззивния съд,а извод за наличие на такова не може да бъде направен от съдържанието на отчета,предвид общото отразяване в него на активите и пасивите на дружеството. Наред с това крайният решаващ извод на въззивния съд – че дори да се приеме,че вземането е било отразено в ГФО за 2011г.,този факт не би бил приет като релевантен за прекъсването на давността,тъй като счетоводните записвания нямат за адресат кредитора или негов представител, не противоречи,а е в съответствие с посочената задължителна съдебна практика на ВКС / в подобен смисъл е и реш.№148/05.11.10г. по т.д.№1144/09г. на първо т.о./. Предвид това, и вторият въпрос не осъществява нито общия по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК,нито допълнителния по т.1 от него критерий за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не е обоснована приложимост , съобразно задължителните постановки на т.т.3 и 4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и на останалите допълнителни предпоставки за допускане по т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Соченото решение на Пернишки окръжен съд няма обвързващ характер на противоречива практика по смисъла на т.2,предвид липсата на данни за влизането му в сила.Освен това , доколкото по въпросите вече е налице задължителна съдебна практика,с която атакуваното пред ВКС въззивно решение е съобразено, това изключва приложимостта на критерия по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК. Същото касае и третото допълнително основание,на което се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Приложното поле на тази предпоставка не е обоснована от касатора по причините и с целите,посочени в задължителните указания по т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – не се сочи да съществува противоречива съдебна практика по конкретна нормативна разпоредба,което противоречие следва да бъде отстранено или , че съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена; не се твърди да се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е цитирана само формално.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2057/04.11.2016г. по т.д.№3242/16г. на Апелативен съд София в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на ЗД [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 2500 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.