О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
[населено място] , 26.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№693/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и Ю. Г. Й. против решение №703/26.10.17г. по т.д.№676/17г. по описа на Варненски окръжен съд,с което е потвърдено решение №761/24.02.17г. по т.д.№9450/15г. на Варненски районен съд,с което на основание чл.422 ГПК е признато за установено ,че касаторите дължат солидарно на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ сумата 10 580,45 евро главница по споразумение от 26.04.2011г. с нотариална заверка на подписите за уреждане на задължения по два договора от 2008г. за финансов лизинг – №3796-001/16.05.08г. и №4236-001/11.07.08г.,ведно със законната лихва върху нея, договорни лихви в размер на 396,66 лв. и лихва за забава в размер на 5208,83 евро,за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди решението на ВРС,след преценка за неговата допустимост, въззивният съд е приел за безспорни и доказани фактите,че между страните /ответникът-физическо лице – като поръчител и солидарен с дружеството длъжник/ са възникнали две правоотношения по сключени между тях през 2008г. два договора за лизинг на лек автомобил и багер; поради наличие на финансови затруднения на ответното дружество – лизингополучател,на 26.04.11г. е сключено споразумение с нотариална заверка на подписите за отсрочване и разсрочване на натрупани и непогасени задължения по двата договора в общ размер 36478,94 евро в срок от две години на равни месечни вноски; след извършени частични плащания към 20.04.15г. са останали непогасени суми в общ размер 11 872,85 евро,включващи главници,възнаградителна лихва и обезщетение за забава,за част от която сума ищецът е поискал на посочената дата да му бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК. Основното защитно възражение на ответниците,основано на твърдения за неизправност на ищеца-лизингодател – неизпълнение на задължението за предаване на лизинговите вещи, съдът е намерил за неоснователно. Предаването на лекия автомобил е прието за категорично доказано с приетия по делото приемо-предавателен протокол, с който, след развалянето на съответния лизингов договор през 2015г., вещта е била върната обратно на лизингодателя. Липсата на съставени и подписани от страните протоколи за първоначално и последващо обратно предаване и приемане на другата лизингова вещ – багер, ВОС не е отчел като обстоятелство, обосноваващо противоположен извод по отношение на изпълнението на задължението на лизингодателя по този договор. Основал се е на косвения факт,установен по делото със съответни доказателства, за извършени от страна на лизингополучателя частични плащания на лизинговите вноски /покриващи като цяло по-голямата част от стойността на съответния лизингов обект/, както и на текст от съдържанието на споразумението от 26.04.11г.,имащо характер на установителен договор,в който Ю. Й.,с подписа си в лично и в качество на управляващ ответното дружество, е признал съществуването към тази дата на изискуеми задължения за плащане във връзка с предоставените за ползване и придобиване лизинговани вещи – багер и лек автомобил. Това споразумение е кредитирано от съда като частен документ, установяващ по обвързващ ответниците начин неизгодни за тях относими към спора факти,доколкото неговата действителност не е оспорена по съответния ред. Допълнително въззивният съд е съобразил консенсуалния характер на договора за лизинг,от който е заключил,че предаването на вещта не е предпоставка за възникване на задължението на лизингополучателя за плащане,а само основание да бъде отказано изпълнението му до момента на реалното й предаване и липсата на такъв отказ от страна на лизингополучателя, обективиран по съответния ред, при извършвани погасявания на месечните задължения, още един път потвърждава факта,че вещта багер е била предадена на страната-лизингополучател. По тези съображения и доколкото неплащането на присъдените със заповедта за изпълнение вноски по споразумението,ведно с възнаградителните лихви и обезщетение за забавата е установено и по размер с помощта на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е намерил предявения иск по чл.422 ГПК за изцяло основателен и доказан. Предявените от ответниците насрещни искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД – за връщане на платените по договора за лизинг на вещта – багер вноски поради отпадане на основанието за плащането им съдът е отхвърлил по съображения за неупражнено от същите право по чл.87 ал.1 ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнение от страна на лизингодателя, който факт запазва действието на същия и основанието за извършените плащания, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението за предаване на вещта.
В изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК,съдържащо се в самата касационна жалба, касаторите твърдят,че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните обуславящи изхода на делото въпроси: 1.При неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или отделни негови клаузи съдът длъжен ли е да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии,за да изясни действителната воля на страните и тези критерии изискват ли уговорките да се тълкуват във връзка една с друга и смисъла,който произтича от целия договор,като се изхожда от целта на договора,обичаите в практиката и добросъвестността,без да се подменя постигнатата и обективирана в договора обща воля? /реш. по т.д.№2094/14г. на второ т.о., реш. по гр.д.№1185/16г. на четвърто г.о., реш. по гр.д.№5205/15г. на четвърто г.о./; 2.Могат ли страните свободно да определят съдържанието на договора и последиците при неизпълнение,доколкото постигнатото съглашение да се създаде,уреди или унищожи правната връзка между тях не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави и ги обвързва със силата на закон? /реш. по гр.д.№5205/15г. на четвърто г.о./; 3.Действието на договора и настъпването на изискуемостта на насрещното задължение могат ли да бъдат поставени под условие на сбъдването на бъдещо несигурно събитие,предоставено на волята на едната страна? /реш. по гр.д.№53312/15г. на първо г.о./; 4.Допустимо ли е съдът да размества доказателствената тежест,уредена в чл.154 ГПК,като без осъществено доказване на подлежащия на положително установяване факт от страната,която се позовава на него,приеме,че същият се е осъществил въз основа на неустановена в закона фикция? /реш. по т.д.№1280/15г. на първо т.о. и реш. по т.д.№622/12г. на второ т.о./; 5.При съществуването на определена фикция или законова презумпция този факт следва ли да бъде отразен в доклада на делото и в частност при разпределение на доказателствената тежест по начин,който няма да позволи някоя от страните да бъде изненадана от решението и от приетите в него фингирани или презюмирани факти,доколкото използването на такава юридическа техника ги превръща в ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл.154 ал.2 ГПК и размества доказателствената тежест? /реш. по гр.д.№5371/15г. , по гр.д.№6182/15г., по гр.д.№1692/14г., по гр.д.№1629/15г., по гр.д.№7417/14г.,всички на четвърто г.о., реш. по т.д.№1544/14г. на второ т.о./; 6. Какви са последиците от недоказване на подлежащия за доказване факт,чието установяване е възложено в тежест на ищеца въз основа на правилото по чл.154 ГПК? /реш. по гр.д.№6670/14г. на първо г.о., по т.д.№1050/15г. и по т.д.№1280/15г. на първо т.о., по т.д.№1544/14г. на второ т.о., т.2 пар.4 от ТР №6/14г. по тълк.д.№6/13г. на ОСГТК на ВКС.
С хипотезата на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите определят като значими за постигнатия с решението правен резултат разрешените от ВОС въпроси: 7.Допустимо ли е страните да придадат реален характер на договора за финансов лизинг,като постигнат съгласие действието му или настъпването на изискуемостта на лизинговите вноски да е обусловено от реалното предаване на вещта и нейното приемане от лизингополучателя,удостоверено чрез подписване на приемо-предавателен протокол? и 8.Следва ли добросъвестното и точно изпълнение в определен период на действие на договора за финансов лизинг от страна на лизингополучателя да бъде ценено от съда като признание за насрещното изпълнение на задълженията на лизингодателя?
Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол.
Касационното обжалване се допуска, съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Следователно нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,тъй като тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Установеният в разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, разгледан съобразно тълкуването в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общ критерий за допустимост, не е осъществен с въпросите,формулирани под т.т.1-6 от изложението.
Въпроси,налагащи по необходимост тълкуване на клаузите в договорите за лизинг, не са били въведени в предмета на спора нито с отговора на исковата молба,нито с въззивната жалба.Окръжният съд е счел същите за достатъчно ясни, а сочените от касаторите, с позоваването им на тях едва в касационната жалба, клаузи на т.5 /погрешно цитирана като т.4/ и т.8 от Общите условия не пораждат съмнение относно волята на страните писменият документ „приемо-предавателен протокол“ да бъде единствено форма за взаимно потвърждаване на факта на предаването и приемането, осъществяването на който, предвид липсата на изрична забрана, е установим с всякакви доказателствени средства и няма пречка това да стане с други доказателства,включително наличието на факта да бъде изведено от поведението на страните при съпоставяне със събраните по делото доказателства. Въззивният съд не е разгледал изпълнението на задължението на лизингодателя да предаде на лизингополучателя лизингованата вещ като „бъдещо несигурно събитие“,сбъдването на което да е поставено от страните като условие за пораждане действието на договора и настъпването на изискуемостта на насрещното задължение за плащане.От обстоятелството,че по договора за били заплатени от страна на лизингополучателя както първоначалната вноска /от който момент е уговорено договорът да влезе в сила/,така и значителна част от следващите се за вещта багер месечни вноски,които са били престирани в продължителен период от време /като,видно от данните по делото, е останала незаплатена само малка част от тях/, без възражения, че е бил лишен от насрещното му право да ползва вещта, съдът е направил по косвен път извода,че е налице първоначално предаване,макар и непотвърдено изрично писмено от страните. Този извод не е свързан с прилагане на фикция или законова презумпция,а е резултат на извършена от съда преценка на доказателствената сила на събраните по делото доказателства във връзка с процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните, която преценка е в съответствие със закона и правилата на формалната логика. Не е извършено от съда недопустимо разместване на доказателствената тежест, доколкото не е възложено върху ответниците да доказват твърдения от тях отрицателен факт за липса на предаване. Тъй като нито един от поставените в т.1 до т.6 въпроси няма характер на обуславящ за изхода на правния спор, цитираната от касаторите във връзка с тях практика се явява неотносима,поради което наличието или не на допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК не следва да се обсъжда.
Не са намерили разрешение във въззивното решение /и поради това не могат да бъдат счетени като правни по смисъла на чл.280 ал.1 вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ и останалите два въпроса. Седмият въпрос е израз на вложената от касаторите интерпретация на клаузата на т.5 от ОУ към договора за финансов лизинг,според която „лизинговият период започва от първия календарен месец,следващ месеца,в който е заплатена покупната цена на доставчика и лизингованата вещ е предадена на лизингополучателя“. От така приетото между страните и от факта на започналото престиране от страна на лизингополучателя на месечните вноски /което е индикация за започнало течене на лизинговия период/, именно е и следващия се извод на съда за осъществено предаване на вещта на лизингополучателя. Поради това и въпросът за консенсуалния характер на договора за лизинг /все пак обсъден от въззивния съд/ и дали той би могъл по съгласие на страните да бъде изменен в реален /както считат касаторите/, е от естество,при което отговорът му не би могъл да обуслови друг правен резултат.
Последният от въпросите е некоректно поставен,предвид липсата на изолиран по този начин самостоятелен решаващ извод на въззивния съд. Макар да е счел,че фактът на предаването на вещта е доказан с извършваните от лизингополучателя месечни лизингови плащания,съдът е отчел и признанието, направено от ответниците в сключеното три години след датата на договора за лизинг на багера споразумение, имащо установителен договорен характер, с което страните са приели помежду си,че вещта е предадена на лизингополучателя и непогасените към този момент вноски се дължат. Именно отчитането на обвързващата доказателствена сила на този документ е в основата и на крайния извод на съда за дължимост на вземането,за което е издадена заповедта за изпълнение. Поради това и този въпрос не изпълнява общото изискване за допустимост.
Не е обоснован и соченият с последните два въпроса допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,въпросът би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване,а за развитието на правото – когато законите са непълни,неясни или противоречиви. Касаторите не сочат конкретна правна норма,чието тълкуване с отговора на въпроса се налага по тези причини и би послужило за посочените цели.
Предвид изложеното,на касаторите следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното решение на ВОС.
В полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.,съгласно чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 ал.1 ЗПП вр. чл.25 ал.1 НЗПП.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №703/26.10.17г. по т.д.№676/17г. по описа на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление обл.В.,общ.А.,гр.И. 9143 м-ст К. баир и Ю. Г. Й. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.. вх.. ет.. ап.. да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.