4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
С. , 11,02,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година ,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Росица Божилова т.д. № 1837 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 27.01.2015 год. по гр.д.№ 2102 / 2014 год. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2059 / 30.10.2014 год. по гр.д.№ 2549/2014 год. на Бургаски районен съд,в обжалваната му от касатора част,с която e прието за установено вземане на [фирма] спрямо [фирма],в размер на 11 520 лева – възнаграждение по договор за осъществяване на физическа охрана на обект на ответника,за периода април – юли вкл. 2013 год. , както и вземане от 740,74 лева – обезщетение за забава в издължаване на главницата,за периода от съответния падеж по всяка месечна фактура за дължимо месечно възнаграждение,до 06.02.2014 год..Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с доказателствата,в обосноваване решаващия извод за дължимост на възнаграждението,въпреки неизпълнението на ищеца.Не счита,че осчетоводяването на фактурите относно дължимото възнаграждение в собственото му счетоводство могат да се отчетат с последиците на признание за съществуването на задължението,въпреки липсата на доказателства за реално престиране на услугата.Намира неправилен и извода за непротивопоставяне на възложителя,за да би бил освободен от последиците на чл.301 ТЗ.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителен селективен критерий в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване,съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира възнаграждение за оказана на ответника, на основание сключен договор,услуга по осъществяване на въоръжена охрана на обект на същия,за което,въпреки съставените и осчетоводени ,вкл. от ответното дружество фактури за дължимата помесечно за процесния период сума,плащане не е извършено.Двустранното осчетоводяване на издадените от ищеца фактури – в счетоводството на ответника,вкл. с упражнено право на ползване данъчен кредит по сделката,е установено в заключение на съдебно-икономическа експертиза.В отговора на исковата молба,спрямо главния иск за дължимо възнаграждение,ответникът е противопоставил единствено възражение за неизпълнение от ищеца,съобразно условията и в обема,съгласно договора.Следователно, противопоставено е възражение за неточно изпълнение, при това неконкретизирано,а не за неизпълнение изобщо.Изрично е оспорен подписа на лице С. И.,като поставен за получател върху приложените към исковата молба фактури.Няма спор между страните, че процесните фактури,за „получател„ са подписани от различно от формално посоченото като автор лице – С. И., а именно – от Д. М., служител на ответното дружество.
За да потвърди първоинстанционното решение,за уважаване на исковете, в обжалваната от ответника част,въззивният съд е счел,че фактът на осчетоводяването на фактурите за дължимо по договора възнаграждение от ответника,включването им в дневника за покупки и ползването на данъчен кредит,съгласно изрично цитирана и задължителна за въззивния съд съдебна практика,обосновават извод за доказано съществуване на правоотношението между страните и признание на задължението.Съдът е счел,че този извод не се променя от обстоятелството,че фактурите не носят подпис на представляващо ответното дружество лице,след като не е установено ответникът да се е противопоставил веднага след узнаването,съгласно чл.301 ТЗ.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал единствено въпроса : „ Задължението за плащане от факта на доставка, респ. извършване на услугата ли произтича или от факта на издаване на фактура и отразяването й в счетоводството на ответника ? „ – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното с решение № 46 от 27.03.2009 год. по т.д.№ 454/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС ; както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поради противоречие с решение № 1064 по гр.д.№ 215/ 2013 год. на І г.о. на ВКС и решение № 111 по гр.д.№ 495 / 2004 год. на І т.о. на ВКС.
Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като, с оглед съдържанието на отговора на исковата молба,не е включен в предмета на спора: ответникът е противопоставил възражение за неточно изпълнение,при това неконкретизирано,още по-малко като равностойно на пълно неизпълнение.В този смисъл кумулативното му възражение за неприложимост последиците на чл.301 ТЗ се явява релевантно единствено в аспект на оспорване пълния размер на претендираното и осчетоводено възнаграждение,с оглед реално изпълненото от ответника,а не по отношение недължимост на възнаграждение изобщо,поради несключване на договора за въоръжена охрана или неполучено изпълнение.Последното логично изключва знание за неточност на изпълнението, на каквато ответникът се позовава,респ. предпоставя знание за действителното, макар неточно, изпълнено.
Дори да се приеме,че покрива общия селективен критерий,доколкото въззивният съд,независимо от обхвата на защитата на ответника,е формирал изводи с такъв предмет,въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формираната задължителна за въззивния съд съдебна практика, във възприетия от въззивната инстанция смисъл,изключва обосноваване допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал. 1 т.2 ГПК – противоречие с казуална съдебна практика.Съгласно тази задължителна практика – така решения по т.д.№ 454 / 2008 г. , по т.д.№ 593/2009 год., по т.д.№ 380 / 2008 год. , по т.д.№ 478 / 2010 год., по т.д.№ 465 / 2010 год., по т.д.№ 588 / 2009 год.,по т.д.№ 1120 / 2010 год. , по т.д.№ 137 / 2012 год., по т.д.№ 1598 / 2013 год. – всички на състави на ІІ т.о. ВКС,по т.д.№ 1882 / 2013 год. на І т.о. ВКС и по т.д.№ 728/2010 год. на ІІ т.о ВКС – конкретно по договор за изработка,осчетоводяването на фактурата,възпроизвеждаща съществените елементи от съдържанието на сделката,включването й в дневниците за продажби и ползването на данъчен кредит,с оглед всички доказателства по делото,съставляват признание за възникване на задължението на възложителя по договор за изработка.Не се касае за непреодолимо като последици,с доказателства за противното,при оспорване,признание на изискуемостта на задължението,тежестта за което,обаче, осчетоводяването прехвърля върху страната, оспорваща съществуването и изискуемостта на осчетоводено от нея задължение / в съответствие с принципите за доказателствената сила на частния документ,съдържащ признание за неизгоден за страната факт и цененето му,съобразно всички обстоятелства и доказателства по делото – ако се оспорва в свидетелстващата му част за получаване на престацията,респ. с доказване симулативност на материализираното съгласие – ако се оспорва сключването на сделката – така реш. по т.д.№ 3597 / 2013 год. на І т.о. на ВКС /.В този смисъл, цитираното от страната решение № 46 по т.д.№ 454 / 2008 год. на І т.о. на ВКС не се явява в противоречие с последващо създадената многобройна и непротиворечива практика,единствено предвид съобразяването и на събрани по делото доказателства за установяване на изпълнението,извън осчетоводената фактура.Нещо повече,и в същото и в цитираната по-горе практика на състави на ВКС,по реда на чл.290 ГПК,се приема,че фактът на осчетоводяването на фактурата и ползването на данъчен кредит установяват знание на търговеца,поради което и противопоставянето му на така осчетоводените фактури с отговора на исковата молба не удовлетворява изискването за „незабавност„,с оглед необвързване с последиците по чл.301 ТЗ. По начало правен въпрос, свързан конкретно с приложението на чл.301 ТЗ, касаторът не е формулирал.
С оглед горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.01.2015 год. по гр.д.№ 2102 / 2014 год. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК,да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство,в размер на 1 000 лева – платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :