4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
С., 22,06,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №3549/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 423 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 2481/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез пълномощника си – адв. Г. П.- С. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложени са доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба касаторът, чрез пълномощника си- адв. Е. Д. е заявил, че материалноправният въпрос бил свързан с „ изясняване на правната характеристика на лизинговите вноски, произтичащи от договор за финансов лизинг и по-конкретно, приравнени ли са лизинговите вноски по договор за финансов лизинг на вземанията за наем…” Заявено е още, че въпросът относно правната характеристика на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг, с оглед приложимостта на разпоредбите относно погасителната давност спрямо тях не е бил ”предмет на тълкуване в съдебната практика”, като така е посочено като установено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Страната е поддържала, че този въпрос бил свързан с прилагането на чл.345,ал.1 ТЗ, като е посочено, че „ липсата на съдебна практика, която да обезпечи точното прилагане на чл.345,ал.1 ТЗ..” аргументирало, според касатора извода, че е установено основанието по чл.”280, ал.1, т.3 предл. първо от ГПК”. Посочено е, че в свои решение ВКС се е произнесъл по въпроса относно правната характеристика на договора за финансов лизинг, но не и по въпроса поставен от касатора. Изброени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които според страната третирали въпроса за правната характеристика на договора за финансов лизинг като такъв съчетаващ елементи на договор за наем, договор за покупко –продажба и договор за финансов кредит, докато в противоречие с тази практика въззивният съд „квалифицирал”този договор като договор за финансов кредит, а не като смесен вид договор. Така страната е счела, че е установила основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Други доводи не са развити
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат- арг. т.1 ТРОСГТК №1/09г. В случая касаторът многократно е поставял един и същи въпрос, свързан с характера на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг, с оглед определяне на приложимата норма, установяваща погасителна давност на претенциите за тях. Така обобщен, въпросът е релевантен, предвид решаващите изводи на състава за дължимостта на претендираните вноски, с оглед приложението на общата погасителна петгодишна давност. Същият, обаче установява единствено общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът при обосноваване на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е игнорирал решаващите мотиви на въззивният състав,спрямо които не е уточнил правният си въпрос. Съставът е извел разбирането си за приложение към задълженията по договора за финансов лизинг на общата петгодишна давност от задължителна за съдилищата практика, решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, а именно – решение №102/10г. на ВКС, ІІ т.о. , с което е прието, че договорът за финансов лизинг е вид договор за кредитиране, с оглед неговите правни характеристики. От тази характеристика, решаващият състав е извел приложимостта на общата погасителна давност, като е съобразил решение №103/13г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на ВКС, ІІ т.о. – №261/11г., с които е прието, че при договорите за кредит връщането на заетата сума, разсрочено на вноски не представлява плащане на периодични платежи, а частично изпълнение по изрично съгласие на кредитора да приеме такова. Доколкото във връзка с така приетото, въпросът не е конкретизиран правно а е поставен общо, следва да се приеме, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице, поради извеждането на решаващия мотив на състава от задължителна за съдилищата практика на ВКС. Дори, обаче тази аналогия да не бъде съобразена, с оглед липсата на директен отговор, даден с тази практика на поставения от касатора въпрос, се налага извод, че страната не обосновава и доводи за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите- т.4 ТРОСГТК №1 /09г.. С оглед тази дефинитивост на основанието страната не е обосновала необходимост от тълкуване на нормата на чл.345, ал.1 ТЗ, доколкото не е изложен довод, в какво се състои неяснотата й, която да обуславя нуждата от тълкуване, нито са развити доводи, свързани с приложимостта на тази норма във връзка с решаващите изводи на състава,който е отчел спецификата на цитираната норма, като е приел, че освен общата характеристика, договорът за финансов лизинг има и самостоятелна правна характеристика, която го определя като вид договор за кредитиране. Т.е. с тези мотиви, не е отречен смесеният характер на този вид договори, както неправилно счита касаторът, а е изведена неговата специфика, отличаваща го от другия уреден вид – оперативния лизинг, като именно тази характеристика е послужила за мотивиране на решаващите изводи на състава за приложимост по аналогия на решенията на ВКС, касаещи вида на вноските при договорите за кредит. Или съобразяването с тази характеристика не означава противоречие с изброените актове на ВКС, в които е акцентувано на възможността за продажба на вещта, като са отчетени и елементите на наем и покупко-продажба. Съдът не е приемал обратното, нито е мотивирал, че с така посоченото са изчерпани характеристичните особености на договора за финансов лизинг. Нещо повече съставът, изрично е посочил, че законодателят бланкетира при уреждането на договора към правилата на наема по ЗЗД, т.е. отчел е и този характер на договора за финансов лизинг. Следователно, с така изложеното страната не установява и предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед така поддържаното от касатора изложение на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, се налага извод, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и доказани като разход разноски за касационното производство в размер на 3962.67лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 423 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 2481/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3962.67лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: