8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
[населено място], 25.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2707/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството и насрещна касационна жалба на „Екса“АД против решение №1038/30.04.2018г., постановено по т.д.№3161/17г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение №540/17.03.17г. по т.д.№6618/14г. на Софийски градски съд в частта,с която ответникът МРРБ е осъден да заплати на търговското дружество- ищец на основание чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД /договор за СМР №365/28.11.2008г./ сумата 69 967,87 евро /с левова равностойност 136 845,25 лв./, дължима по отчет 1/18.09.2009г., сумата 31 877,24 евро /с левова равностойност 62 346,22 лв./, дължима по отчет 2/05.10.2009г., сумата 16 236 евро /с левова равностойност 31 754,86 лв./, дължима по протокол 1/26.11.2009г., сумата 2081,58 евро /с левова равностойност 4071,22 лв., разходи за временно строителство , на основание чл.79 ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – сумата 3624,95 евро /с левова равностойност 7089,77 лв./ – за заплатени лихви и такси по издадена банкова гаранция за обезпечаване на авансово получени суми, както и на основание чл.92 ЗЗД – сумата 64 554 евро – неустойка за забава , ведно със съответстващите деловодни разноски. С решението апелативният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за разликата от общия уважен размер на исковете от 123 787,65 евро до предявения такъв от 144 433,18 евро /83 274,03 евро + 39 846,40 евро + 20 295 евро + 8044,15 евро + 6973,60 евро – 14 000 евро/, като в тази им част исковете са отхвърлени като неоснователни; както и е обезсилил същото, поради недопустимост в частта , с която е уважен искът за неустойка за разликата от 64 554 евро до 65 554 евро при наличие на сила на пресъдено нещо за сумата 1000 евро и е прекратил производството по делото в тази му част.
Министерство на регионалното развитие и благоустройството обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено осъдителната част от решението на Софийски градски съд , като навежда оплаквания за неправилност , поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по жалбата на МРРБ – „Екса“АД е заявил становище за липса на обосновани от този касатор предпоставки за допускане на касационното обжалване /в посочената му част/ на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Ищецът „Екса“АД е оспорил решението на Софийски апелативен съд в частта му, с която са отхвърлени исковете му за разликата до предявения от него размер.
МРРБ е възразил срещу разглеждането на насрещната касационна жалба поради необоснованост на предпоставките за допускането й до касационен контрол,като евентуално е поискал решението в обжалваната му част да бъде потвърдено.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, респ. чл.287 ГПК, от името на легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Касационната жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството, както и насрещната касационна жалба на ищеца „Екса“АД, са допустими на основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК само по отношение на трите иска за възнаграждение по чл.79 ал.1 вр. чл.266 ЗЗД, предявени в размери съответно 83 274,03 евро, 39 846,40 евро и 20 295 евро / за СМР по отчети 1 и 2 и по протокол 1/, както и на този за неустойка по чл.92 ал.1 ЗЗД. Останалите два иска – за 8 044,15 евро и 6973,60 евро – не подлежат на разглеждане по касационен ред,поради което касационното обжалване на решението по тях се явява недопустимо и подлежи на прекратяване.
С постановения от него съдебен акт Софийски апелативен съд, след направено пред него уточнение на исковата претенция по пера, е приел, че първата инстанция е била сезирана с обективно съединени искове за заплащане на възнаграждение по договор за изработка /изпълнение на СМР, свързани с изграждането на туристически комплекс Перперикон – описани в отчети 1 и 2 , протокол 1 и обобщена справка за разходи за временно строителство/, който договор е бил предсрочно прекратен от ответника, поради спиране на строежа от ДНСК; иск за обезщетение за претърпяна загуба вследствие прекратяването – заплатени такси и лихви по договор за банков заем, сключен в изпълнение на задължението по договора за поддържане на банкова гаранция във връзка с полученото авансово плащане и иск за заплащане на неустойка за забава на плащанията за извършената до момента на спирането работа. Съобразил е,че с влязло в сила решение по т.д.№4501/2013г. Софийски апелативен съд е уважил предявен от ищеца срещу ответника частичен иск за заплащане на извършените СМР по договора в размер на 14 000 лв. Посочил е, че със същото е прието, че извършените от ищеца до момента на спирането на строежа /което е извършено въз основа на заповед на ДНСК поради невлязло в сила разрешение за строеж/ строително-монтажни работи съответстват на предадените му инвестиционни проекти, на съставените и подписани от страните отчети 1 и 2 и протокол 1; няма различия между уговорените и отчетени количества и цени на работите, а качеството им е високо; МРРБ е осчетоводил всички издадени от ищеца фактури /с изключение на фактура №389/01.09.2010г./; ищецът не носи отговорност за причината за спирането на строежа и се явява изправна страна,чиято работа е била приета с осчетоводяването на фактурите,а ответникът не е имал правото нито да развали договора, нито да се откаже от него, нито е налице обективна невъзможност , погасяваща задължението му да плати и следователно дължи възнаграждение за извършената работа. Прилагайки разпоредбата на чл.299 ГПК, въззивният състав е приел, че е налице сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на договора между страните, неговата действителност, както и относно съществуването на право на вземане , породено от точното изпълнение на задължението за изработка и приемането на работата. Посочил е,че в производството по предявен иск за разликата над присъдения с решението размер от 14 000 лв. е недопустимо да се разглеждат възражения относно действителността на вземането, правото на разваляне на договора и да се оспорват правопораждащите субективното право факти, тъй като тези възражения са преклудирани. Поради това е приел,че предмет на установяване в него е размерът на вземанията за възнаграждение за извършените строително-монтажни работи, така, както са индивидуализирани, но не и дали е налице основание за възникването на тези вземания. При формиране на изводите си относно размера на всяко от вземанията съдът е изложил съображения,че вземанията следва да бъдат установени по издадените фактури за работите по отчети 1 и 2 и протокол 1, съобразени в заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, в които е посочен като приспаднат платеният от ответника аванс /обстоятелство,несъобразено от състава по т.д.№4501/13г. на САС, но и което не е обвързващо съда по настоящото дело/. Доколкото по т.д.№4501/13. на САС е установено с помощта на техническа експертиза извършването на работите,макар да е останала неосчетоводена фактурата по протокол 1 /№389/01.09.2010г./, съставът е приел,че за ответника е възникнало задължение за плащане и по нея, освен по осчетоводените от него останали фактури.По претенцията за неустойка отново е съобразено постановено и влязло в законна сила решение по гр.д.№6721/16г. на СРС, с което ответникът МРРБ е осъден да заплати по частично предявен от „Екса“АД иск със същото основание в размер на 1000 евро /част от 65 554 евро/. Това е мотивирало съда да приеме,че повторно предявеният иск за заплащане на неустойка до този размер е недопустим,поради което с решението си е обезсилил решението на СГС в тази му част. За останалата сума от 64 554 евро съставът е намерил иска за основателен. Съобразявайки клаузите на договора между страните съдът е приел,че за всяко от вземанията по двата отчета и протокол 1 са настъпили падежите за плащане след изтичането на 45 дни от издаването на съответните фактури за стойността на възложените и приети работи – съответно 31.05.2010г. и 15.10.2010г., от които дати е започнала да се начислява неустойка по 0,5% на ден върху сумите. Доколкото страните са ограничили натрупването на същата до 10% общо,а забавата е продължила повече от 300 дни по първите две фактури и над 260 по третата, което прави над 150% от размера на главницата, съдът е заключил,че на ищеца се дължи неустойка в максималния предвиден размер от 10 % или сумата 65 554 евро. Направеното едва пред въззивната инстанция възражение за погасяване на претенцията по давност съдът е намерил за преклудирано, тъй като не е било релевирано с отговора на исковата молба, с който страната е следвало да противопостави всичките си възражения.В тази връзка е отказал да сподели виждането на въззивника-ответник,че вземането за неустойка не е било уточнено в първата инстанция и поради това правото му на възражение в последващ процес по реда на инстанционния контрол е било запазено, констатирайки,че тази претенция на ищеца е индивидуализирана със съществените си белези в исковата молба /включително начален момент на възникване на задължението/. Въпреки това е изложил съображения и по същество за неоснователност на възражението за давност.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната си жалба, Министерство на регионалното развитие и благоустройството сочи като значими за изхода на делото и разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС въпросите: 1.Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право /за разликата до заявения пълен размер на вземането,произтичащо от същото право/? /противоречие с решения по т.д.№391/2008г. на първо т.о. на ВКТС, по гр.д.№635/09г. на четвърто г.о, по грд.№364/10г. на първо г.о., по т.д.№140/12г. на първо т.о. и по гр.д.№2042/15г. на трето г.о. на ВКС/; 2.Може ли ответникът за пръв път да направи възражение за изтекла погасителна давност пред въззивната инстанция ако поради нарушаване на съдопроизводствени правила не е могъл да го заяви пред първата инстанция? /противоречие с т.4 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/; 3. Следва ли работата по договора да се счита за приета от възложителя само въз основа на осчетоводени фактури, предвид факта, че съставянето на фактура за дължимо възнаграждение не е елемент от фактическия състав на договора за изработка и предвид факта,че ответникът, който в случая е държавно учреждение, не ползва данъчен кредит? /противоречие с решения по гр.д.№1286/1999г. на ВКС, по т.д.№728/2010г. и по т.д.№593/2009г. на второ т.о. на ВКС/; 4. Следва ли съдът да отчете специфичните изисквания за приемане на СМР, тълкувайки разпоредбата на чл.264 ЗЗД, предвид законовите изисквания приемането на строежи /част, етап от него/ да се извършва с констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /приложение №15/, който се съставя на основание чл.176 ал.1 ЗУТ? /противоречие с решение по т.д.№822/2010г. на второ т.о. на ВКС/. Критерият по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК /очевидна неправилност/ касаторът е релевирал по отношение на частите от въззивното решение, произнесени по иска за неустойка и присъденото възнаграждение за СМР по протокол 1/26.11.2009г. в размер на 31 754,86 лв. Очевидната неправилност в първия случай е обоснована с липса на посочване в решението как се изчисляват падежите на отделните задължения, служещи като начало за начисляване на неустойката, а във втория – с уважаването на иска само на базата на влязлото в сила решение по частичния иск,въпреки направената от апелативния съд констатация за липса на осчетоводяване от страна на ответника на съставената за вземането фактура.
В представеното с насрещната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът „Екса“АД твърди, че по процесуално правните въпроси „Задължен ли е съдът да обсъди в цялост и съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяването на съдебното решение?“ ; „Към кой момент съдът е длъжен да установи действителното състояние на спорното право и следва ли за целта да обсъди всички събрани доказателства, както поотделно, така и в тяхната цялост и взаимовръзка,съгласно чл.235 ал.2 ГПК?“ и „Следва ли съдът да се мотивира при оценката на заключението на вещото лице?“ в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д.№1084/2011г. на трето г.о.,по гр.д.№2217/2016г. на трето г.о., по гр.д.№1271/2015г. на трето г.о. на ВКС, както и в т.2 от ТР №1/13г на ОСГТК на ВКС/. Очевидната неправилност на решението в отхвърлителната му част /предпорставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/ този касатор мотивира с аргумента,че допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са осуетили изпълнението на задължението му да установи безспорната обективна истина по случая.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за неосъществени изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
В този смисъл поставените от касатора Министерство на регионалното развитие и благоустройството втори, трети и четвърти от въпросите нямат характеристиките на обуславящи, доколкото във въззивното решение не се съдържат разрешения в противен на търсения от този касатор смисъл. По първия от тези три въпроса – липсва констатирано от апелативния съд нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от първата инстанция, напротив – във въззивното решение изрично е посочено,че искът за неустойка е предявен с исковата молба с индивидуализиращите го белези на редовен такъв, поради което и правото на страната да направи възражението си за давност е било преклудирано с подаването на отговора на исковата молба. Следващите два въпроса касаят основанието на исковете за възнаграждение за извършената и приета работа, по отношение на което е прието наличие на сила на пресъдено нещо с решението по частичния иск. Поради това и решаващи мотиви в смисъла на поставените въпроси въззивният съд не е излагал. Невъзможността поставените въпроси да бъдат отнесени към съответни изводи на въззивния съд,обусловили крайния изход на спора лишава същите от характеристиките на правни въпроси по смисъла на посочената тълкувателна практика,а това е достатъчно основание да бъде отказано допускането на решението до касационно обжалване по тези въпроси,без да се преценява наличие на допълнителен критерий в която и да било от определените от законодателя и сочени от касатора хипотези /пак,съобразно указанията в т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Първият въпрос е релевантен, но разрешаването му по начина,възприет от въззивния състав не противоречи на формираната вече като задължителна с ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС практика. С това тълкувателно решение по поставения въпрос е прието,че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право; позоваването в последващ исков процес на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право /правоизключващи/ или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му /правоунищожаващи/ се счита преклудирано, като в последващото производство страната разполага с правната възможност да релевира единствено правопогасяващи възражения за останалата част от вземането /погасяване на вземането по давност,чрез плащане,прихващане или по друг начин/ или правоотлагащи такива. Липсата на констатирано във въззивното решение противоречие с тази съдебна практика обуславя извод за неприложимост на сочения в допълнение към въпроса критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Необоснована, а и неналична е и предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение.Очевидната неправилност на същото, релевирана от касатора по отношение на третия иск по чл.79 ал.1 вр. чл.266 ЗЗД и на иска за неустойка, би могла да бъде приета за налична само в случай, че такава обективно и явно е установима непосредствено и пряко при прочита на решението – например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. Във всички останалите случаи, какъвто е и настоящият, с оглед аргументите, на които се основава твърдението за наличие на тази предпоставка, направено в изложението, оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл.281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора Министерство на регионалното развитие и благоустройството достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
Доколкото разпоредбата на чл.287 ал.4 ГПК обвързва разглеждането на насрещната касационна жалба с изхода на делото по касационната жалба, при този правен резултат по касационната жалба на МРРБ настоящият състав не дължи произнасянe по подадената насрещна касационна жалба на „Екса“АД.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 3600 лв.,представляваща платено адвокатско възнаграждение /половината от общо заплатеното от страната за изготвяне на отговор на касационна жалба и за подаване на насрещна такава/.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството против решение №1038/30.04.2018г., постановено по т.д.№3161/17г. по описа на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №540/17.03.17г. по т.д.№6618/14г. на Софийски градски съд в частта,с която ответникът МРРБ е осъден да заплати на „Екса“АД на основание чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД /договор за СМР №365/28.11.2008г./ сумата 2081,58 евро /с левова равностойност 4071,22 лв., разходи за временно строителство и на основание чл.79 ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – сумата 3624,95 евро /с левова равностойност 7089,77 лв./ – за заплатени лихви и такси по издадена банкова гаранция за обезпечаване на авансово получени суми.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „Екса“АД насрещна касационна жалба на основание чл.287 ал.4 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1038/30.04.2018г., постановено по т.д.№3161/17г. по описа на Софийски апелативен съд в останалата му, обжалвана от Министерство на регионалното развитие и благоустройството, част.
ОСЪЖДА Министерство на регионалното развитие и благоустройството [населено място] ул.“Св.св.Кирил и Методий“ №17-19 да заплати на „Екса“АД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] ул.“Софроний Врачански“№51 сумата 3600 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му в частта,с която са оставени без разглеждане касационната жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството и насрещната касационна жалба на „Екса“АД.
В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.