О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
[населено място] , 12,02,2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1869/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. В. против решение №514 от 16.03.15г.г. по гр.д.№4840/14г. на Софийски апелативен съд ТО 6 състав в частта,с която е потвърдено решение от 03.06.14г. по гр.д.№12229/13г. на Софийски градски съд ГО І-15 състав,с което е признато за установено,че същият дължи на Б. Б. Д. сумата 40 682,95 лв.,ведно със законната лихва,считано от 13.09.12г. до окончателното изплащане,за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 от ГПК по гр.д.№3148/12г. по описа на Шуменски районен съд.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон,необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални правила. Касаторът твърди,че решението е недопустимо като постановено по недопустим иск,който е предявен след изтичането на дадения от съда по заповедното производство едномесечен срок за завеждането му от уведомлението за подаденото от касатора възражение по чл.414 от ГПК – което е станало на 18.05.13г.,като ищцата не е представила в същия този срок доказателство за завеждането на исковата молба.Позовава се на определения на ВКС,постановени по реда на чл.274 ал.3 от ГПК – №123/27.01.10г. по ч.т.д.№736/09г. на ВКС ТК І т.о. и №247/18.05.09г. по ч.гр.д.№166/09г. на ВКС ГК ІV г.о. и №172/07.03.12г. по ч.т.д.№133/12г. на ВКС ТК І т.о.,като с последното не е допуснато касационно обжалване на определение на ВАС,с което е потвърдено определение на ОС Разград за прекратяване на производството по иск по чл.422 от ГПК. Твърди,че съдът е бил сезиран недопустимо с два алтернативно предявени иска – за признаване за установена дължимостта на сумата 33 000 евро или равностойността им по фиксинга на БНБ 64 542,39 лв.,а се е произнесъл по непредявен такъв,който е уважил в размер на сумата 40 682,95 лв.,което противоречи на Тълкувателно решение №4/2014 от 29.04.15г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
По същество счита,че решението е и неправилно,тъй като съдът е признал дължимост на вземане в равностойност на чужда валута в противоречие с Тълкувателно решение №2/1997 от 01.12.97г.,постановено по тълк.д.№2/1997г. на ОСГК на ВКС.Счита,че искът е останал недоказан в производството пред двете инстанции,противно на приетото от въззивния съд,тъй като ищцата не е установила твърдените от нея обстоятелства за наличие на каузално правоотношение в размера и валутата, за които е издаден записът на заповед,при твърдения от нейна страна,че същият обезпечава вземането по каузалното правоотношение.
Ответницата по касация Б. Б. Д. в писмено становище по касационната жалба е навела твърдения за неоснователност на същата. Твърди,че не са налице основания за недопустимост на въззивното решение,предвид това,че възможността за релевиране на този въпрос е преклудирана,поради липса на възражения в този смисъл пред двете инстанции,както и поради това,че заповедта за изпълнение не е обезсилена от Шуменски РС,а ВКС не може да се произнася инцидентно и вместо него.Твърди неотносимост на Тълкувателно решение №4/2014 на ОСГТК на ВКС към настоящия случай,доколкото същото касае вземания, произтичащи от договорни правоотношения.Счита,че искът не е недопустим,тъй като е предявен във валутата,в която е издадена и заповедта за изпълнение.Оспорват се и доводите за незаконосъобразност на решението по съществото на спора с твърдения,че искът е доказан от ангажираните от ищцата доказателства.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение,за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил същото за валидно и допустимо в обжалваната му част.По същество е приел,че спорният между страните въпрос е за съдържанието на конкретното каузално правоотношение,за обезпечаване на задължението по което е издаден записът на заповед.В съответствие с приетото в т.17 от ТР №4/ 2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС е разпределил доказателствената тежест и въз основа на това и на събраните по делото доказателства е приел за частично доказани твърденията на ищцата за наличие на предоставени от нея на ответника заемни средства в размер на 28 855,68 щ.д. и за недоказано твърдението на ответника за издаването на записа на заповед като гаранция за плащане в полза на ищцата на чуждо задължение за комисионно възнаграждение основанието за което не е осъществено. В тази връзка се е позовал на безспорните факти,че ищцата е предоставила на ответника посочената сума на 12.12.2007г. и , че година по-късно последният е издал записа на заповед.Взел е предвид това,че други допустими в процеса доказателства не са ангажирани,като е изложил мотиви за законосъобразност на процесуалното действие на първата инстанция по недопускане на свидетелски показания,предвид забраната на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал следните материално- и процесуално – правни въпроси:
1.Дали представянето на доказателства за предявения иск по смисъла на чл. 415, ал. 2 от ГПК предполага само изпращане и постъпване в регистратурата на искова молба от заявителя, или означава и уведомяване на съда – по делото, образувано по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че искът е съдебно предявен?
2.Дали единствено фактът на предявяване на исковата молба в съда е достатъчен за доказване, че са спазени изискванията по чл. 415, ал. 2 от ГПК или е необходимо заявителят в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК да представи и доказателства пред заповедния съд за предявения от него иск за установяване на вземането по заповедта за изпълнение, за да не подлежи последната на обезсилване?
3.Дали в случай, в който заповедта за изпълнение подлежи на обезсилване поради неспазване изискванията на чл. 415, ал. 2 от ГПК, съдът пред който е предявен искът за съществуване на вземането следва служебно да прекрати производството пред себе си, поради преклудиране предявяването на иска за установяване на вземането, за което е била издадена заповедта за изпълнение или не (Тъй като с Определение № 172 от 07.03.2012 г., постановено по ч.т.д. № 133/2012 г. на ВКС, ТК, I ТО не е допуснато касационно обжалване на Определение № 675 от 16.12.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 724/2011 г. на Варненски апелативен съд, обжалваното въззивно решение по този въпрос е постановено в противоречие с практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК)?
4.Може ли кредиторът – ищец едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ?
5. След като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора валута, то съдът може ли да присъди левовата равностойност?
6.В случаите, при които е предявен иск за присъждане на левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва ли да се произнесе по съществото на спора, като приеме, че е сезиран с иск за плащане на уговорената в чуждестранна валута сума?
7.Може ли съдът по установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК да променя материално- правната характеристика на вземането, като се произнася по иск за сума във валута, различна от предявената в заявлението до заповедния съд, както и посочена в заповедта за изпълнение?
8.Как следва да процедира съдът по установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, когато е сезиран с иск за левовата равностойност на задължение, уговорено в чуждестранна валута, при условие, че заповедта за изпълнение е издадена за вземане в български лева, с оглед постановките на TP № 4/2014 от 29.04.2015 г., постановено по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС?
9.Когато е допустимо търсенето на курсовата стойност на лева, към кой момент трябва да бъде определен размерът на предявеното пред съд вземане, ако не е уговорено друго – към датата на настъпване на падежа или към друг момент?
10.Допустимо ли е определяне на курсова стойност на предявено пред съд вземане към момента на съдебното решение?
11.Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, ако ищецът изрично е посочил, че записа на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение, но страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед?
12.В последния случай трябва ли ищецът и по какъв начин да докаже възникването и съществуването на твърдяното от него каузално правоотношение?
13.Възможно ли е да се приеме, че има връзка между запис на заповед и договор за заем, при положение, че те се различават по почти всичките си реквизити/съществени елементи – дата на издаване, респ. сключване, дължима сума, валута и падеж?
14.За да бъде уважен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, при твърдяно от ищеца каузално правоотношение – договор за заем на стойност над 5 000 лева, следва ли ищецът да ангажира надлежни писмени доказателства за възникването на валидно заемно правоотношение със заемодател – ищеца /ремитент/ и заемател -ответника /издател на записа на заповед/, за получаването на заетите суми на основание такъв договор, за връзката му със записа на заповед, за поемането на задължение за връщане на заетите суми, за постигането на съгласие за изменение на предмета на този договор – напр. „превалутиране“ на вземането по договор за заем, при положение, че тези обстоятелства се оспорват от ответника?
Твърди се,че посочените по-горе въпроси са решени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС / чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и,че по отношение на тях е налице противоречива практика на съдилищата / чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Твърди се,че „за някои от посочените въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото липсва съдебна практика” ,което според касатора е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросите от 1 до 3 не са свързани с решаващите изводи на съда по съществото на спора. Доколкото същите касаят допустимостта на първоинстанционното и въззивното решения,с оглед необходимостта от наличие на надлежно сезиране на съдилищата Върховен касационен съд следва да се произнесе по направеното пред него възражение за недопустимост независимо,че този въпрос не е повдиган в производството пред двете инстанции, предвид това,че дължи такава преценка и произнасяне служебно. Констатирайки,че исковата молба е депозирана пред Окръжен съд Шумен чрез изпращането й по куриер на 18.05.13г. /в последния ден на месечния срок/,същата не се явява просрочена с оглед разпоредбата на чл.62 ал.2 от ГПК.Фактът,че представянето на доказателства за завеждането й не е осъществено в същия този месечен срок, не я прави недопустима.Същият е следвало да бъде релевиран от заинтересованата страна пред Шуменския районен съд като основание на искане за обезсилването на издадената заповед. След като обезсилване не е налице и исковата молба е заведена в законоустановения срок,ВКС намира,че съдът е надлежно сезиран и дължи произнасяне по същество. Правните въпроси,формулирани в т.т.4-10 от изложението са релевантни,доколкото с атакуваното решение е признато за съществуващо вземане във валута, различна от определената в издадения запис на заповед,но не могат да обосноват допустимост в рамките на настоящата хипотеза.На така поставените въпроси е даден отговор в Тълкувателно решение №4/2014 от 29.04.2015г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГТК на ВКС.Видно от последният абзац от мотивите на посоченото тълкувателно решение,претендирането на нещо различно като валута от определената по съгласие между страните /в случая от издателя на записа на заповед/, не води до нередовност на искането, тъй като е вменено задължение за съда служебно да присъди вземането в уговорената валута,без да е обвързан от соченото,при липса на отклоняване от диспозитивното начало. Липсата на съобразяване с това, води до неправилност,но не и до недопустимост на решението.Неправилността на решението на първоинстанционния съд подлежи на преценка от въззивния само в рамките и съобразно наведените във въззивната жалба възражения. Във въззивната жалба на Г. В. липсват наведени доводи за неправилност на решението в посочения смисъл,поради което и мотиви,разрешаващи така очертан спор между страните не са изложени във въззивното решение. С оглед това и предвид непокриване общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК /липса на подобен въпрос , включен в предмета на спора/ релевирането на въпроси, свързани с такива доводи,които се навеждат едва пред касационната инстанция, не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване,независимо дали са налице допълнителните основания за допустимост по смисъла на чл.280 ал.1 т.т.1, 2 и 3 от ГПК.
Отговор на формулираните в т.т.11, 12, 13 и 14 от изложението въпроси е даден,респ. практиката по разпределяне на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед при твърдени от двете страни различни каузални правоотношения, е уеднаквена с т.17 от ТР №4/2013г. от 18.06.14г. по тълк.д.№4/13г.на ОСГТК на ВКС, както и с постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС: решение №38/07.04.15г. по т.д.№1008/14г. на ТК І т.о. на ВКС, реш.№38/11.09.15г. по т.д.№854/12г. на ТК ІІ т.о. на ВКС,решение №122/06.10.15г. по т.д.№1941/14г. на ТК І т.о. на ВКС, решение №66/28.07.15г. по т.д.№378/14г. на ТК ІІ т.о. на ВКС, решение № 248/23.01.15г. по т.д.№3437/13г. на ВКС ТК І т.о. Според приетото в тези решения недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения и връзката им със записа на заповед няма за последица погасяването,респ. несъществуването на вземането по менителничния ефект.Това е така,тъй като ищецът носи единствено тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед и доколкото самият той твърди /без да има задължение да сочи/ каузална причина за издаването на ефекта, това е с цел оборване твърдения на ответника и недоказването й от ищеца в процеса не би могло да бъде основание за отхвърляне на установителния иск,основан на абстрактната сделка. Макар решението в атакуваната му част да не е съобразено с така създадената практика,предвид това,че съдът е уважил частично иска,приемайки за отчасти доказано твърдяното от ищцата каузално правоотношение, за касатора липсва правен интерес от допускане до касационно обжалване на същото, доколкото произнасяйки се по този правен въпрос, при съобразяване на тази практика, съдът би следвало да уважи изцяло предявения иск,което би било в нарушение на принципa ”reformatio in pejus” /чл.271 ал.1 изр.2 от ГПК/. Единственият начин за касатора, като издател на записа на заповед,твърдящ различно от соченото от поемателя каузално правоотношение, да постигне отхвърляне на установителния иск, е като докаже наличието на твърдяната от него кауза и връзката й със записа на заповед. Релевантно е само каузалното правоотношение,от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на задължението по редовния запис на заповед. Въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК,свързани с решаващи изводи на въззивния съд по наведеното от него каузално правоотношение не са поставени,което не обосновава допускане на касационно обжалване без значение дали са налице допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.2 и 3 от ГПК.
Отделно от това критерият по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е споменат само схематично от касатора,без да са изложени допълнителни съображения за неговата приложимост,съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – твърдения за наличие на създадена съдебна практика,нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение не са направени.
Изложеното води до извод за липса на основания за достъп до касация,което налага недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед чл.81 вр.чл.78 от ГПК в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение – сумата 2100 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №514 от 16.03.15г.г. по гр.д.№4840/14г. на Софийски апелативен съд ТО 6 състав в частта,с която е потвърдено решение от 03.06.14г. по гр.д.№12229/13г. на Софийски градски съд ГО І-15 състав,с което е признато за установено,че същият дължи на Б. Б. Д. сумата 40 682,95 лв.,ведно със законната лихва,считано от 13.09.12г. до окончателното изплащане,за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 от ГПК по гр.д.№3148/12г. по описа на Шуменски районен съд.
ОСЪЖДА Г. А. В. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.133 вх.А ет.6 ап.27 да заплати на Б. Б. Д. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк] [улица] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.