О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
[населено място] 31.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2654/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №6389/01.08.2016г. по гр.д.№7903/15г. на Софийски градски съд ,с което е потвърдено решение №I-25-199/15.01.15г. по гр.д.№24469/14г. на Софийски районен съд,с което съдът е признал за установено по исковете на Р. Г. Т. и Е. Н. Т. срещу касатора,че клаузата на чл.3 ал.5 изр.1 и 2 от договор за банков кредит HL678/03.09.07г. са нищожни на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.146 ал.1 вр. чл.143 З. като неравноправни.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение. Наведени са доводи за недопустимост,поради постановяването на решението по недопустим иск при липса на правен интерес от предявяването му.
Ответниците по касация Р. Т. и Е. Т. са оспорили допустимостта на касационната жалба с доводи по чл.280 ал.2 т.1 ГПК , както и са навели такива за липса на основанията за допускане на решението на СГС до касационно обжалване.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови определението си по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При произнасянето си въззивният съд е приел атакуваното пред него решение на СРС за валидно и допустимо,като е изложил по направените от въззивната банка възражения съображения за наличие на правен интерес от предявяването на исковете,доколкото за ищците съществува потенциална възможност да претендират неоснователно платените въз основа на нищожната договорна клауза парични суми за лихва по кредита. По същество,като е констатирал наличието на валидно облигационно отношение по договор за кредит,е посочил,че последният попада в приложното поле на Закона за защита на потребителите,в който е установена принципна забрана за сключване на неравноправни клаузи, нарушаването на която води до тяхната нищожност, освен ако не са индивидуално уговорени.Като се е основал на липсата на надлежно ангажирани от страна на търговеца доказателства,съдът е приел,че атакуваната от ищците клауза на чл.3 ал.5 от договора не е индивидуално уговорена след проведено между страните предварително обсъждане. Анализирайки разпоредбите на чл.143 и чл.144 З. и съобразявайки установената с решения по чл.290 ГПК задължителна съдебна практика на ВКС,съдът е отказал да уважи направеното от въззивника възражение за приложимост на изключението на чл.144 ал.3 т.1 З.,приемайки,че в случая не са налице предпоставките за това – да са изрично уговорени в договора или в ОУ обстоятелствата,при които лихвата може да бъде изменена; тези обстоятелства да са от обективен характер; методиката за промяна да е подробно и ясно описана в договора или в ОУ и при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както увеличаване,така и понижаване на първоначално уговорения размер на лихвата,тъй като в противен случай би се стигнало до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,съгласно чл.143 З..Обосновал се е с липсата на изрично препращане в договора за кредит към съответна методология за определянето на БЛП /като е съобразил,че представената такава е от по-късен момент – 2012г./; констатирал е,че клаузата на чл.3 ал.5 от договора е с неясно съдържание,тъй като в нея не са посочени нито компонентите,формиращи БЛП и тежестта на всеки от тях,нито предпоставките,при които за банката би възникнало правото й да промени същия, нито механизъм,по който да стане това,като същевременно е предвидено задължение за кредитополучателите да търпят измененията,които за тях влизат в сила,независимо от волята им и да заплащат променените по размер погасителни вноски.Съдът е приел като неотносимо позоваването на въззивника на разпоредбата на чл.33а ал.4 Закон за потребителския кредит,доколкото последният е влязъл в сила три години след сключването на договора за кредит,съдържащ оспорената клауза и изрично с него е изключено приложението му спрямо заварени договори.Не е споделил като основателна и тезата на въззивника,че с подписването през 2010г.,2011г. и 2012г. на допълнителни споразумения между страните атакуваната клауза е препотвърдена от тях,,обосновавайки се с невъзможността нищожната клауза да бъде санирана.В заключение съдът е намерил,че клаузата на чл.3 ал.5 изр.1 и 2 от договора от 2007г. е нищожна като неравноправна.
Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол.Касационното обжалване се допуска,съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с въззивното решение е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Следователно нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,тъй като тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
В т.1,т.2, т.3, т.9 и т.11 от приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: Прогласяване нищожност на чл.3 ал.5 изр.1 от процесния договор не представлява ли по своята правна същност недопустима промяна на постигната между страните обща воля и съгласие?; Налице ли е правен интерес от прогласяване нищожността на чл.3 ал.5 изр.1 от процесния договор,с оглед декларативния характер на клаузата и липсата на установено по делото увреждане на ищците-кредитополучатели?; Прогласяване нищожността на чл.3 ал.5 изр.1 от процесния договор води ли до промяна на характера и размера на договорената възнаградителна лихва,съгласно чл.3 ал.1 от договора за кредит?; Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение и как е констатирана от съда? и Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и З.? Така формулирани, въпросите са от фактологичен характер, доколкото отговорите им предпоставят преценка на конкретната клауза от договора,което би могло да се извърши само във фазата по проверка на правилността на решението.Следователно и , съгласно указанията в т.1 от посоченото по-горе тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС,тези въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Дори да би се перифразирал с оглед смисъла му като Прогласяване на нищожност на клауза от договор,предвиждаща изменение на лихвения процент, не представлява ли по своята правна същност недопустима промяна на постигната между страните обща воля и съгласие?,първият от въпросите не би могъл да предпостави допускане на касационно обжалване, доколкото не е бил въведен в предмета на спора и липсва произнасяне на съда по него,както и поради това,че касаторът не е обосновал във връзка с този въпрос допълнителен критерий по т.1,т.2 или т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.
В т.4,т.8 и т.10 от изложението касаторът е навел твърдения и е развил съображения,повтарящи доводите му от касационната жалба за необоснованост и неправилност на изводите на въззивния съд,че клаузата не е индивидуално уговорена,че сключените допълнителни споразумения са неотносими и, че договорната клауза е във вреда на кредитополучателите.Правен въпрос във връзка с тези доводи по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не е поставен,което е самостоятелно основание за отказ да бъде допуснато касационното обжалване.
В т.5 е поставил въпроса Допустимо ли е простото позоваване на задължителна съдебна практика,без да е извършен анализ относно приложимостта й по конкретното дело? с твърдението,че съдът,цитирайки решение №424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/15г. на четвърто г.о. на ВКС, не е анализирал конкретните факти с оглед приетото в това решение,че значителното неравновесие между правата и задълженията на страните по договора се изразява в предвидено единствено повишаване на лихвения процент,без възможност за неговото намаляване. В решението си СГС,след посочване на възприетото в практиката относно условията за приложимост на чл.143 З., е извършил изследване на конкретно установените по делото факти,въз основа на което е направил и заключението си. Дори да би бил приет правният въпрос за осъществяващ общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК,касаторът не е посочил и обосновал в приложение към него допълнителен такъв по т.т.1,2 или 3 от същия член.
С констатацията си,че съгласно чл.143 З. едно от кумулативно дадените условия за определяне на една договорна клауза като неравноправна е установяване значителност на неравновесието между правата и задълженията на страните по договора, под т.6 от изложението касаторът е формулирал въпроса По какъв начин, кои са критериите и чия е доказателствената тежест при установяване на твърдяна значителност на неравновесието? Във връзка с въпроса се твърди противоречие на решението на СГС с посоченото по-горе решение по чл.290 ГПК №424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/15г. на четвърто г.о. на ВКС /основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.Такова противоречие не се констатира от настоящия състав.Разглежданият в това решение на ВКС въпрос за липса на предвидена в договора за банков кредит възможност за намаляване размера на лихвата,а наличие на такава само за увеличаването й, е свързан с конкретния разглеждан казус.Изводи,че единствено в този случай може да се приеме,че е налице „значително неравновесие“,които да обвързват със задължителна приложимост съдилищата, отсъстват. Акцентирано е основно върху това,че приложението на изключението на чл.144 ал.3 т.1 З. е допустимо само когато изменението на лихвата е поставено в зависимост от обективни условия,в договора това е посочено по ясен и недвусмислен начин,без да е предвидено участие на волята на банката, респ. неин орган и липсва въведено условие само за увеличаване на лихвения процент без възможност за намаляването му. От липсата само на последното условие не може да се заключи,че е налице основание за прилагане на изключението.Тези разрешения на ВКС са съобразени от въззивния съд,чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл.143 ал.1 З. е формиран на базата на преценката му,че значителното неравновесие в конкретния случай е установено с факта,че липсват определени в договора обективни обстоятелства,обуславящи изменението на размера на лихвата,неяснота на клаузата,в която не са посочени нито компонентите,формиращи БЛП,нито механизъм за изменението,нито предпоставки за извършването му,с което срещу правото на банката едностранно да променя БЛП кредитополучателите се поставят в положение да търпят измененията,независимо от волята им и да заплащат увеличени по размер погасителни вноски.Липсата на противоречие в мотивите на въззивния съд с тези в посочената съдебна практика обуславя извод за недопустимост на обжалването пред ВКС.
В т.7 от изложението касаторът е посочил,че въззивното решение противоречи на влязло в сила решение №11289/04.12.09г. по гр.д.№21859/09г. по описа на СРС,с което е релевирал допълнителен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК.Правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г.,който да е противоречиво разрешен от съдилищата обаче касаторът не е формулирал,а и такъв не може да бъде изведен от изложеното от него,доколкото в решението на въззивния съд не е коментирано приложението на чл.58 ЗКИ.Поради това и преценка за наличие както на общия,така и на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 ГПК не може да бъде направена в обосноваване целения от касатора положителен изход и допускане на решението до касационно обжалване.
Предвид изложеното,следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
В полза на ответника по касационната жалба Р. Г. Т. следва да бъдат присъдени разноски за производството,представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6389/ 01.08.2016г. по гр.д.№7903/15г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] 1766 [улица] да заплати на Р. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] вх.А ет.4 ап.10 сумата 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.