6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
[населено място], 26.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2455/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. Г. и Д. Т. Г. против решение №1119/08.05.2018г. по в.гр.д.№5409/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №5232/13.07.17г. по гр.д.№165/16г. на СГС в обжалваната му осъдителна част.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания акт, поради постановяването му в несъответствие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила. Претендира се отмяната му и отхвърляне на предявените от „Банка ДСК“ЕАД срещу тях искове по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ.
Ответникът „Банка ДСК“ЕАД не се е ангажирал със становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Първоинстанционният Софийски градски съд е бил сезиран от „Банка ДСК“ЕАД с осъдителни искове, предявени срещу ответниците Г., основани на неизпълнени задължения по договор за банков кредит,сключен между първия ответник и банката на 27.11.2006г.,в задължението по който втората ответница е встъпила с последващо споразумение от 02.07.2013г. Изложени са твърдения,че след усвояването на кредита от 100 000 лв. по искане на длъжника задълженията по него били преоформяни с допълнителни споразумения,а от м. януари 2014г. е спряло плащането на погасителните вноски,което неизпълнение е продължило и до завеждането на исковата молба.Тъй като е реализирана забава, продължила повече от 90 дни, за банката е възникнало предвиденото в т.20.2 от Общите условия потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем,но тъй като опитът й да уведоми първоначалния длъжник за упражняването на това право е останал неуспешен /поради ненамирането му на адреса/, кредиторът е поискал съдът да приеме,че вземането му е станало изцяло изискуемо със завеждането на исковата молба и да осъди ответниците да му заплатят дължимите по договора главница, договорна лихва, санкционираща лихва, заемни такси, законна лихва върху главницата и разноските по делото.
Първата инстанция е уважила частично исковете. Споделяйки направените от ответниците възражения за нищожност, поради неравноправност, на клаузи от договора и Общите условия към него, регламентиращи право на банката едностранно да променя лихвения процент,таксите и комисионните по договора и да начислява лихва в увеличен размер при допусната забава, СГС е определил дължимия размер на кредитните задължения при пърновачално уговорения между страните лихвен процент и без капитализиране на лихвата,като се е позовал на изчисленията , направени в допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза.Приемайки,че е налице забава при погасяването на вноските по кредита, която е продължила повече от 90 дни, първоинстанционният съд е счел,че е възникнало правото на кредитора да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем,което право е предвидено с клаузата на т.20.2 от ОУ. Последната не е намерил за неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗД, аргументирайки се , че се касае до реакция на кредитора да получи предоставената на кредитополучателя сума при договорно неизпълнение на последния, поради което той губи предимството на срока при погасяване на задължението. По въпроса за изискуемостта,предвид липсата на данни за уведомяване на длъжника Г. за настъпилата предсрочна изискуемост, СГС се е позовал на съдебна практика на ВКС, приемаща, че исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора,че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от исковата молба предсрочната изискуемост да се обявява на длъжника, последица от което е настъпването на предсрочната изискуемост,в случай ,че са налице уговорените в договора за кредит условия за това. Поради това е приел,че в случая предсрочната изискуемост е настъпила за длъжниците от 16.01.2015г. – датата на връчване на преписите от исковата молба.
За да потвърди осъдителната част от решението на първоинстанционния съд, сезиран с въззивна жалба на ответниците Г., въззивният състав е изразил съгласие с така постановените мотиви на съдебния акт,към които е препратил,с оглед дадената му с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност. Възраженията срещу решението, направени във въззивната жалба, че уговорката на т.20.2 от ОУ е нищожна, тъй като в нея не се конкретизира размер на непогасена част от главницата и/или лихвата и, тъй като съществува възможност при прилагането й да се стигне до причиняване вреда на една от страните в хипотеза на забава на плащанията на незначителна,с оглед интереса на кредитора, част, са намерени от въззивния съд за неоснователни. Аргументи за този си извод съставът е почерпил от наличието на законодателна уредба за това правомощие на кредитора по договор за банков кредит – чл.60 ал.2 ЗКИ, несъдържаща изискване за посочване на целия размер на непогасената част от главницата и/или лихвата, освен чрез брой вноски за отчитане на забавата. На следващо място е посочил,че поддържаното от въззивниците основание за нищожност се свързва с преценка за съответствие между размера на неизпълненото и интереса на кредитора, която е елемент от изпълнението на договора,но е неотносима към основанията за нищожност. Споделено е възприетото от първата инстанция разбиране, че не е налице значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а се касае за право на кредитора да получи предоставената на длъжника сума при неизпълнение на договора за кредит,във връзка с което последният губи предимството на срока за погасяване на задължението. Посочил е във връзка с това,че институтът на предсрочната изискуемост е уреден най-общо в разпоредбата на чл.71 ЗЗД и изрично – в чл.432 ТЗ във връзка с договора за кредит, като практиката категорично приема,че клаузата за предсрочна изискуемост при настъпването на определени условия, свързани с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата за договаряне по чл.9 ЗЗД. Като неправилно е счетено позоваването на въззивниците на даденото в т.18 от ТР №4/13г. на ОСГТК на ВКС разрешение, което е относимо към установителния иск по чл.422 ГПК, при наличието на категорична и непротиворечива съдебна практика, приемаща,че при предявяването на осъдителния иск /каквато е разглежданата хипотеза/ банката може да се позове и да обяви предсрочната изискуемост на дълга, като за надлежно уведомяване на длъжника в този случай се счита връчването на препис от исковата молба.Позоваването на чл.432 ал.2 ТЗ от ответниците е счетено за неприложимо,доколкото предсрочната изискуемост не е обоснована с посочената в нормата хипотеза. В допълнение срещу възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост, при недаден срок за изпълнение, въззивният състав е отбелязал и,че нито в отговора на исковата молба, нито в хода на производството ответниците са заявявали готовност за плащане, поради което не би могло да се приеме теза,че банката е в неизпълнение на свое задължение за даване на подходящ срок за изпълнение, като условие за упражняване на потестативното й право да иска предсрочно връщане на заемната сума.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторите обосновават приложимост на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване с въпросите: 1. Валидни ли са предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост, съгласно т.18 от ТР №4/13г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС и извън хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК?; 2.Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страната за кои обстоятелства,оспорени от нея, не сочи доказателства?; 3. Нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, съгласно която в случай на забава от страна на длъжника целият кредит става предсрочно изискуем без в клаузата да е конкретизиран размерът на непогасената част от главницата и/или лихвата?; 4.Като се има предвид разпоредбата на чл.60 ал.2 ЗКИ, която предвижда възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора поради неплащане в срок на една или повече вноски от кредита, необходимо ли е кредиторът, за да упражни своето право,в договора за кредит, освен дните на забавата, да се посочи и конкретен непогасен размер на вземането? и 5. Ще бъде ли неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 ЗЗП клауза от договор за банков кредит поради това,че не е посочен размер на непогасената част, а само дни забава и как се определя несъщественото изпълнение на задълженията по договор за банков кредит? Първите два въпроса се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,обективирана в решение №135/21.09.2017г. по т.д.№565/16г. на първо т.о. /по първия въпрос/ и решения №17/05.02.18г. по гр.д.№1578/17г. на четвърто г.о. и №54/25.03.14г.по гр.д.№3066/13г. на четвърто г.о. /по втория/, с което се цели да се обоснове наличие на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите три, според касаторите, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за необосновано кумулативното наличие на общата и допълнителните предпоставки за извършване на селекцията. Първият от формулираните от касаторите въпроси не може да бъде приет за обуславящ, доколкото въззивният съд не е отрекъл като цяло приложимост на даденото с т.18 от ТР №4/13г. на ОСГТК на ВКС разрешение,че , за да настъпят последиците на предсрочната изискуемост,тя следва да бъде обявена на длъжника от банката-кредитор.Като неприложимо към настоящата хипотеза и,с оглед конкретното възражение на въззивниците, съдът е приел възприетото в посоченото тълкувателно решение,че изискването за предхождащо подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение отправяне и получаване от длъжника на изявлението на банката,че прави кредита предсрочно изискуем, е неприложимо към хипотезата на предявяване на осъдителен иск,без кредиторът да се е възползвал от облекчения ред за събиране на вземането си /в заповедно производство/. Това разбиране на въззивния съд не противоречи и на соченото от касаторите решение, постановено от ВКС по реда на чл.290 ГПК, в чиито мотиви, касаещи отговора на правния въпрос, се приема единствено, че даденото с тълкувателното решение принципно разрешение за необходимост от изявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита,достигнало до длъжника, се прилага както при предявен иск по чл.422 ГПК,така и при осъдителен такъв за вземането /какъвто е настоящият случай/. В това решение не се отрича признатата от въззивния съд възможност това изявление да бъде отправено с исковата молба и изискуемостта да се счита настъпила с получаването на преписа от нея,както са приели и двете инстанции.
Вторият въпрос касаторите свързват с оплакване,основано на частта от мотивите на въззивния съд, в които е прието с категоричност,че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила,въпреки липсата на конкретни доказателства за размера на дълга след последното плащане по договора за кредит е извършено на 25.10.2012г. /две години преди завеждането на исковата молба/ с оглед преизчисляването му от първата инстанция с отчитане на неравноправните клаузи за лихва. Съдът е посочил, че е практически невъзможно само въз основа на отпадане на увеличения неправомерно размер на лихвата да е налице погасяване на всички задължения към датата 16.07.2014г. /представляваща начало на 90-те дни преди завеждането на иска/. Отчел е факта, че в първоинстанционното производство не е възлагана задача да се установи с плащането от 25.10.2012г. какво е погасено /с оглед преизчисляването/,но доколкото във въззивната жалба липсва оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в този смисъл, съставът не е бил длъжен да указва ангажирането на допълнителна задача за експерта. Формулираният във връзка с тези мотиви на въззивния съд въпрос не се явява обуславящ. Същият е относим към дейността на първата инстанция, свързана с доклада по делото /в който смисъл е и ангажираната от касаторите съдебна практика/. В ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС са разяснени правомощията и задълженията на въззивния съд, който се произнася в условията на ограничен въззив, същият не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и е длъжен да събира служебно доказателства единствено ако е сезиран с оплакване на допуснато процесуално нарушение. Изложените от апелативния съд съображения, обусловили извода му за осъществени условията за настъпване на предсрочната изискуемост, са в съответствие с вменените му със закона и изяснени с практиката процесуални задължения, поради което по отношение на поставения въпрос не се констатира нито общият, нито допълнителният, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, критерии.
Останалите три въпроса, от материално-правен характер, касаторите поставят все във връзка с поддържаната от тях теза за нищожност на клаузата на т.20.2 от Общите условия към договора за кредит, поради това,че в нея не е посочен конкретен размер на неиздължената част от кредита,при който би могло да възникне потестативното право на банката да иска връщане на целия му размер, както и поради нейна евентуална неравноправност. Макар по тези въпроси въззивният съд да е излагал съответни мотиви, перифразирани по-горе при резюмиране на решението му, същите не могат да бъдат счетени за обуславящи по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото касаторите нямат твърдения неплатената към момента на настъпването на предсрочната изискуемост част от задълженията им по договора за банков кредит да е била незначителна. Поради това дори да бъде допуснато касационно обжалване по някой от въпросите, отговорът му не би довел до промяна на постановения краен резултат по делото. Не е обоснован в съответствие със задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и соченият с въпросите в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК допълнителен селективен критерий. Не се твърди наличие на противоречива съдебна практика,което противоречие се налага да бъде отстранено или наличие на съществуваща,макар и непротиворечива,но погрешна такава,нуждаеща се от промяна, или да съществува необходимост чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /непълнота или неяснота на конкретна правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.
Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1119/08.05.2018г. по в.гр.д.№5409/17г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.