О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
[населено място], 19.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2720/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. з.“АД против решение №1556/04.07.2017г. по т.д.№618/17г. на Софийски апелативен съд,с което , след частична отмяна на решение №8218/11.11.16г. по т.д.№16709/15г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на С. П. Н. по предявения от нея иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ/отм./ допълнително още 20 000 лв. над присъдените от първата инстанция 40 000 лв.,представляващи застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за вреди от претърпяно на 05.07.15г. ПТП , ведно със законната лихва от датата на увреждането и съдебни разноски,както и в частта,с която първоинстанционното решение по иска е потвърдено за разликата над 30 000 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт, поради постановяването му в несъответствие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила.
Ответницата С. П. Н. в писмено становище по касационната жалба е оспорила наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване в атакуваната му част и е навела твърдения за неоснователност на изложените в жалбата доводи по същество.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на решението си САС е намерил за неоснователно направеното от ответното дружество възражение за недопустимост на приетото от СГС изменение в размера на иска,направено след срока за подаване на допълнителната искова молба по чл.372 ал.2 ГПК.Приложимостта на посочената разпоредба е обоснована с търговския характер на спора, като произтичащ от застрахователно правоотношение,възникнало във връзка с упражняваната от ответника търговска дейност. За да приеме допустимост на направеното от ищцата в първото и единствено открито съдебно заседание на състава на СГС /преди да бъде даден ход на устните състезания/ увеличение на иска,въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС,обективирана в постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №715/10.12.15г. по ч.т.д.№3160/15г. на второ т.о.,с което е прието,че преклузията в чл.372 ал.2 ГПК не се отнася за искане за изменение само на размера на иска. По спорния между страните въпрос,за да обоснове неправилност на крайните изводи на първоинстанционния съд относно присъдения от него размер на иска, приемайки същия за несъответстващ на принципа за справедливо обезщетение,заложен в чл.52 ЗЗД, въззивният съд е изложил мотиви, съобразяващи броя,вида и тежестта на причинените от деликта телесни увреждания – счупване на лява мишнична /раменна/ кост в горния й край; вида и продължителността на проведеното лечение – с един дей болничен престой за поставяне на гипсова имобилизация,която ищцата е носила в продължение на 50 дни; проведената рехабилитация; продължителния болничен отпуск – 360 дни.Взети са предвид установените с медицинската експертиза обстоятелства,че по време на гипсовата имобилизация ищцата е имала нужда от чужда помощ в хигиенно-битовото си обслужване,; че счупването е зараснало с разместване на фрагментите и при скъсяване на ръката с 2 см; че при движението на ръката настрани и нагоре е налице дефицит от 90 градуса при норма 180,че е налице трайна промяна в механиката на движенията на ръката, поради свиване на мускула при скъсяването й,която от своя страна е довела и до дискомфорт и оплаквания в раменно-шийната област,заради всичко което на ищцата е определена 50% намалена работоспособност. Кредитирайки свидетелските показания,събрани в хода на делото, въззивният съд е приел за установено,че ищцата е изпитвала неудобства от това,че други хора е трябвало да се грижат за нея при елементарното й битово обслужване; че е изпитвала,а и до днес изпитва болки в ръката и не може да си служи добре с нея; че инцидентът се е отразил зле на психиката й – сънува кошмари и не иска да пътува в автобус. Съобразена е от съда възрастта на пострадалата към датата на ПТП – 54 годишна, социално-икономическите условия в страната към същия момент, както и съответните лимити на застрахователните покрития.
В приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е повторил оплакванията си,развити в самата жалба,че въззивната инстанция не е изпълнила в съответствие с възприетото в задължителната практика на ВКС задължение да обсъди всички оплаквания,доводи и възражения, изложени във въззивната жалба. Конкретен въпрос във връзка с така твърдяното процесуално нарушение не е формулиран,а съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция,с оглед съблюдаване принципите за равнопоставеност на страните и състезателно начало, няма нито правото,нито задължението да извежда такъв от контекста на изложението. Липсата на обоснован общ критерий по чл.280 ал.1 ГПК във връзка с оплакването за неправилност на въззивното решение,основано на допуснато процесуално нарушение при произнасянето на САС,е достатъчно да обуслови отказ да бъде предоставен достъп до касационен контрол,без да се извършва преценка за наличие на допълнителния критерий,сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Конкретно и да би бил изведен /от оплакването,че въззивният съд не е обсъдил възражението на касатора,че ищцата е отказала оперативно лечение,в резултат на което приложеното консервативно лечение е удължило срока за възстановяване и свързаните с това причинени й неудобства/ значим за спора въпрос, той не би обусловил изхода по него,доколкото в решението въззивният съд , макар да не е направил съответните релевантни изводи, е приел за установени и е обсъдил фактите,потвърдени от вещото лице и свидетелката П. Н.,че гипсовата имобилизация е поставена по преценка на лекуващия лекар,тъй като нямало гаранция,че евентуална операция би имала ефект,а не по необосновано искане на ищцата.
По-нататък в изложението касаторът прави твърдение за наличие на противоречива задължителна практика на ВКС по процесуално-правния въпрос „за възможността да се допусне увеличение само на размера на иска в производство по търговски спорове след изтичане на срока по чл.372 ал.2 ГПК за подаване на допълнителна искова молба“,който е бил включен в предмета на делото и по който съдът се е произнесъл с извод за липса на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с извършеното от него разглеждане на иска в увеличения му размер,при направено увеличение едва в откритото заседание по делото. Посочени са като противоречащи си определение №112/19.02.14г. по ч.т.д.№3791/13г. на второ т.о. и определение №362/30.04.10г. по ч.т.д.№156/10г. на първо т.о. срещу определение №715/10.12.15г. по ч.т.д.№3160/15г. на второ т.о. Искането,направено във връзка с това твърдение, да бъде сезирано ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса не се намира от настоящия състав за обосновано и основателно.
Първото от посочените две определения на ВКС няма задължителен характер,доколкото, макар и постановено в производство по чл.274 ал.3 ГПК, с него не е допуснато частно касационно обжалване /а и поставеният в това производство правен въпрос е бил относим към прилагане на преклузията при преминаване от установителен към осъдителен иск/. С второто е допуснато касационно обжалване на въззивно определение,с което е оставено без уважение искането за изменение на исковата молба при обстоятелства,в които е прието,че се изменя едновременно и основанието , и петитума.В тази именно хипотеза /която е различна от настоящата,а и от тази,при условията на която е постановено определение №715/10.12.15г. по ч.т.д.№3160/15г. на второ т.о./ е разрешен правният въпрос,като е прието по реда на чл.274 ал.3 ГПК, че „предприетото изменение на иска с допълнителната искова молба по чл.372 ал.2 изр.2 ГПК следва да отговаря на изискванията на чл.214 ГПК,като отклонението на общото правило се изразява единствено в срока,до който същото може да бъде заявено – в срока за допълнителната искова молба“ /цит./. С последващо постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №715/10.12.15г. по ч.т.д.№3160/15г. на второ т.о. касационното обжалване е допуснато в хипотеза на отказ да бъде допуснато увеличение на размера на иска,направено след срока за подаване на допълнителна искова молба,като отказът е отменен и исканото увеличение е допуснато.В мотивите на това определение съставът се е позовал на направеното в чл.214 ал.1 ГПК от самия законодател разграничение на хипотезите, при които се изменя основанието или петитума на иска от тази,при която се изменя размера,определяйки различна преклузия за тях /в първия случай – до първото по делото заседание,а във втория – до приключване на съдебното дирене/.Даденият от законодателя в общата разпоредба на чл.214 ал.1 ГПК толеранс е обоснован с липсата при изменението на размера на иска на предпоставки за влошаване правото на защита на ответника,както и с принципната възможност след изслушването и приемането на заключение на ССЕ да се даде възможност на ищеца да съобрази искането си с установения от вещото лице дължим размер на вземането му. По тези съображения съставът на ВКС е разрешил правния въпрос,послужил като предпоставка за допускане на обжалването, приемайки,че установената в чл.372 ал.2 ГПК преклузия не се отнася за искането за изменение на размера на иска.
Този анализ на постановената до момента задължителна съдебна практика на ВКС показва липса на противоречие между два съдебни акта на касационната инстанция със задължителен характер,доколкото същите следва да възприемат две противоположни разрешения по един и същи въпрос,по който е допуснат касационният контрол по спорове,инициирани при идентични фактически обстоятелства. Това обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.292 ГПК.
Отделно от това въпросът „за възможността да се допусне увеличение само на размера на иска в производство по търговски спорове след изтичане на срока по чл.372 ал.2 ГПК за подаване на допълнителна искова молба“, дори да бъде приет като така формулиран, за релевантен, не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване нито с хипотезата на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК /тъй като въззивното решение е изцяло съобразено с цитираното от тази инстанция определение №715/10.12.15г. по ч.т.д.№3160/15г. на второ т.о.,относимо към настоящия случай/ нито с тази по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК /предвид наличието на задължителна съдебна практика,разрешаваща този въпрос и която настоящият състав напълно споделя/.
Изложеното мотивира състава на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция в полза на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1730 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1556/04.07.2017г. по т.д.№618/17г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на С. П. Н. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] сумата 1730 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.