6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
[населено място], 21.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2500/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ“Детелина МИ-91 –Марин Иванов“ против решение №153/29.06.2018г. по в.т.д.№258/18г. на Варненски апелативен съд , с което е потвърдено решение №41/28.02.2018г. по т.д.№290/17г. на Окръжен съд Добрич, с което предявеният от едноличния търговец срещу Д. К. Ц. иск с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на вземане в размер на 18 960 евро,ведно със законната лихва по изп.д.№20078100400088 на ЧСИ Н.Н.,рег.№810 при КЧСИ с район на действие ОС Добрич е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение , поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Претендира се отмяна и уважаване на предявения от касатора иск.
Ответникът по касация – Д. К. Ц. поддържа в писмения си отговор становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол,а по същество – за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания срещу решението на апелативния съд.
Върховен касационен съд,състав на първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационния контрол настоящият състав съобрази следното:
В подадената от него искова молба ЕТ“Детелина МИ-91 –Марин Иванов“ е претендирал установяване недължимост на вземането на взискателя по изп.д.№ 20078100400088 на ЧСИ Н.Н., поради твърдяна настъпила след образуването на изпълнителното производство и спирането му с постановление на ЧСИ от 22.10.2009г. перемпция, при която извършените след нея действия по принудително изпълнение са невалидни и поради това – непрекъсващи теченето на 5-годишната погасителна давност,която е изтекла към м.октомври 2014г. Първата инстанция е приела,че нито с подадената след спирането на изпълнителното производство от взискателя молба с входящ № при ЧСИ от 01.10.2010г., нито тази от 25.10.2011г., са прекъснали теченето на двугодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК,тъй като същите не съдържат искане за предприемане на конкретен изпълнителен способ,поради което към 22.10.2011г. изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона – на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК; общата петгодишна погасителна давност е започнала да тече от датата на спирането на изпълнението по молба на взискателя, а изтичането й е следвало да стане на 22.10.2014г.; тъй като изпълнението не е било възобновено преди изтичането на двугодишния срок извършените след това /в периода 2012г.-2017г./ принудителни действия са невалидни,с изключение на действията по налагане на запора върху вземането на длъжника от работодателя му, което е осъществено на 12.01.2012г.; от този момент погасителната давност е била прекъсната на основание чл.116 б.“в“ ЗЗД и е започнала да тече нова давност. По тези съображения окръжният съд е намерил отрицателния установителен иск за неоснователен и го е отхвърлил.
За да потвърди този резултат, Варненски апелативен съд е изложил собствени ,непокриващи се с посочените , мотиви, като е приел, че с двете молби /подадени през 2010г. и 2011г./ за продължаване на изпълнителните действия взискателят фактически е поискал възобновяване на производството по изпълнителното дело и следователно не е бездействал,а това,че ЧСИ не е издал въз основа на някоя от тях постановление за възобновяване, не е основание да се приеме,че е настъпила перемпцията по чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Разсъждавал е в тази връзка, че, доколкото посочените с молбата за образуване на изпълнително производство принудителни действия са били насрочени,но са останали неосъществени преди да бъде спряно изпълнителното дело, взискателят не е имал задължение да сочи отново същите или нови изпълнителни способи с подаването на молбите за възобновяване; предприетите впоследствие – през м.януари 2012г. от ЧСИ изпълнителни действия представляват по същността си фактическо възобновяване на изпълнението и тези действия не са невалидни,тъй като срокът за перемиране е бил прекъснат с подадените от взискателя молби за възобновяване и не е бил изтекъл, както твърди ищецът и както е приел първоинстанционният съд, на 22.10.2011г. По отношение на твърдяната изтекла петгодишна давност въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.116 б.“в“ ЗЗД,като е посочил,че след образуването на изпълнителното производство давността е била прекъсвана с всяко осъществявано от ЧСИ изпълнително действие,които са били предприемани периодично включително и през 2017г. /в годината , в която е била заведена исковата молба/ , като най-дългият период между две такива действия е от около 2 години и 3 месеца /от 05.10.2009г., когато ЧСИ е насрочил описи на движими вещи и недвижим имот на длъжника до 12.01.2012г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника/. На тези си съображения съдът е основал крайния си извод,че нито е настъпила твърдяната перемпция на изпълнителното дело,нито е изтекла погасителната давност за съдебната защита на вземането. Допълнително е изложил съждения,че срокът за перемпцията /но не и за погасителната давност/ спира да тече през периода,в който изпълнителното производство е било спряно по реда на чл.432 ал.1 ГПК.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава приложимост на общото основание за допустимост на касационното обжалване с въпросите: 1. Прекъсва ли давността и срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, ако не са предприети изпълнителни действия по изпълнителното дело, молба за възобновяване на изпълнителното дело,без в същата да е посочен номер на изпълнително дело,за което се отнася и без със същата да е поискано извършване на конкретно изпълнително действие?; 2. Какво е правното действие на извършените изпълнителни действия след изтичането на срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК?; 3.Прекъсват ли давността извършените изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело,което не е прекратено с нарочен акт на съдебния изпълнител?; 4.От кой момент започва да тече нова погасителна давност за вземането,предмет на образувано изпълнително дело, когато, поради бездействие на взискателя, изпълнителното производство е прекратено по силата на чл.433 ал.1 т.8 ГПК?; 5. Валидни изпълнителни действия ли са събиране на информация за имуществото на длъжника, в т.ч. за негови вземания по трудово възнаграждение?; 6.Тече ли давност за вземането в периода,когато изпълнителното производство е спряно по искане на взескателя?; 7. Има ли право въззивната инстанция да установява фактическата обстановка по спора при липса на оплаквания в тази насока с въззивната жалба и при изрично становище в същата,че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка?; 8.Настъпва ли перемпцията в периода,когато изпълнителното производство е спряно по искане на взескателя? Като допълнителен критерий за преценка по предпоставките за допустимост на обжалването касаторът сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По въпроси от 1 до 5 твърди противоречие с т.10 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС; към въпрос 4 допълнително се цитират и решения №10/16.02.2016г. по гр.д.№3231/14г. на трето г.о. на ВКС, №12/02.06.16г. по т.д.№3788/14г. на първо т.о., №325/13.01.16г. по гр.д.№2783/15г. на трето г.о., №451/29.03.16г. по гр.д.№2306/15г. на четвърто г.о. на ВКС; към въпроси 6 и 8 – решение №45/30.03.17г. по т.д.№61273/16г. на четвърто г.о.; по въпрос 7 касаторът се позовава на процедиране на въззивния съд в отклонение от дадените с т.1 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешения.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновани предвидените в разпоредбата на чл.280 ГПК предпоставки за селектиране на касационната жалба. Съгласно посочената норма и във връзка с разясненията , дадени в ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки – формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването от втори до шести, включително, от формулираните в изложението въпроси, поради обвързването им не с решаващи изводи на въззивната инстанция,а с поддържаните от самия касатор твърдения, на които е основана защитната му теза. Така съставът на ВАпС не е приемал,че извършените от ЧСИ действия са валидни , въпреки изтекъл срок, обуславящ приложимост на чл.433 ал.1 т.8 ГПК /въпрос 2/ , а напротив – мотивирал се е защо приема,че този срок не е бил изтекъл в периода 2009г. – 2011г., както е твърдял ищецът и именно поради това е приел последващо извършените действия по принудително изпълнение за валидно осъществени.Посочил е,че всяко от осъществените от ЧСИ изпълнителни действия е прекъсвало теченето на давността при липса на изтекъл срок за перемпция на делото, а липсата на постановен от ЧСИ нарочен акт за прекратяване изобщо не е била и предмет на обсъждане при формиране на мотивите на съда /въпроси 3 и 4/. Посочването в решението на осъществени от ЧСИ изпълнителни действия , между които и такива по събиране на информация за имущество и вземания на длъжника, е част от фактическите констатации за движението на изпълнителното дело и не обуславя конкретни изводи на съда – липсва произнасяне,че именно тези действия са прекъснали срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК или давността /5 въпрос/. Шестият въпрос е контрапункт на изрично приетото от апелативния съд, че спирането на изпълнителното дело по искане на взискателя не прекъсва теченето на давността. Доколкото посочените въпроси не осъществяват общото изискване за допустимост на обжалването пред ВКС, съгласно възприетото разрешение в т.1 на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съставът не дължи произнасяне по сочения в допълнение към тях критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Седмият въпрос е от процесуално-правен характер.Формулирането му е обвързано с оплакването на касатора,че първоинстанционният съд е очертал като установена част от фактическата обстановка по спора /че в подадената от взискателя до ЧСИ молба от 01.10.2010г. не се съдържа искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ и не е внесена съответната за него такса,от което е направил извод,че с нея не е прекъснато теченето на давността и тя не представлява валидно изпълнително действие/, докато въззивният съд,без да е налице съответно оплакване във въззивната жалба, е установил друга фактическа обстановка /възприемайки същата молба като действие,насочено към възобновяване на изпълнителното производство/. Това процедиране на въззивния съд е счетено от касатора като отклоняващо се от възприетото с т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, че „ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма; доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона,тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните,когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон,установен в обществен интерес“. Невъзможността и този въпрос да бъде възприет като обуславящ се основава на констатация за проявено с него неразбиране на касатора за дейността на въззивната инстанция,като такава по съществото на спора, чиято непосредствена цел е да даде повторно разрешение на същия,като осигури правилното приложение на материалния закон. В тази му дейност се включва и самостоятелната преценка на събраните по делото доказателства, като в случая въззивният съд в решението си не е изменил установената от първата инстанция фактическа обстановка /установен факт е подаването на молбата, но не и нейната интерпретация като доказателство,относимо към прилагането на съответната материално-правна норма/. В този смисъл липсва противоречие с дадените в соченото от касатора тълкувателно решение разрешения.
Първият от въпросите, като се изключи частта от него, касаеща давността , както и съдържащите се в контекста му собствени на касатора възприятия за факти – непредприети изпълнителни действия и липса на посочен в молбата за възобновяване на изпълнителното дело номер на същото /каквито констатации и изводи въззивната инстанция не е правила/, може да бъде конкретизиран до относимия към спора въпрос дали молба за възобновяване на изпълнението,в която не е сочено конкретно изпълнително действие, може да прекъсне теченето на срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК.И така формулиран, обаче, въпросът не се явява обуславящ за крайните изводи на въззивния съд, доколкото не държи сметка на това,че положителния отговор на въпроса, даден от въззивния състав, е обусловен от съждението,че взискателят не е имал задължение да сочи нови способи на изпълнение, тъй като, доколкото по посочените с молбата за образуване на изпълнителното дело изпълнителни способи /запор, възбрана, опис и публична продан на имущество на длъжника/ са били предприети от ЧСИ съответните изпълнителни действия преди спирането на производството, но същите са останали неприключени към този момент, това е било достатъчно, за да се приеме,че с подаването на молбата за продължаването им ЧСИ е бил надлежно сезиран да възобнови изпълнителния процес и да се прекъсне теченето на срока за перемиране на делото. Такова разрешение и не влиза в противоречие с мотивите на т.10 от ТР №2/2015г. по тълк.д.№2/13г., на които се позовава касаторът, обосновавайки по този начин приложимост допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,тъй като в тях такава хипотеза не е разглеждана.Възприетото от ОСГТК на ВКС,че взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като „внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия,изграждащи посочения от него изпълнителен способ … ,както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи“, поражда некоментирана ,но явяваща се логично продължение теза,че при предприети, но неосъществени докрай от ЧСИ вече посочени от взискателя и при вече заплатени от него такси и разноски, е достатъчно за поддържането на висящността на процеса да се иска единствено продължаването на изпълнителните действия.
Последният, осми въпрос, съответства на направеното от въззивния съд съждение,че през периода на спирането на изпълнителното производство не тече срокът по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, водещ до перемирането на делото. Доколкото обаче същото е изложено в допълнение към основния му решаващ извод,че теченето на срока е било прекъснато с действия на взискателя, водещи до поддържане висящността на производството, въпросът, поставен във връзка с него, не се явява обуславящ. Не е без значение за произнасянето в настоящото производство и това,че соченият към въпроса допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не е надлежно обоснован, тъй като разрешения в обратен на изложения от въззивния съд смисъл липсват в цитираното като практика решение по гр.д.№61273/16г. на четвърто г.о. на ВКС.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение,с което на касатора бъде отказан достъп до касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция в полза на ответната по касационната жалба страна – Д. К. Ц. следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., за понасянето на които са представени надлежни писмени доказателства с отговора на касационната жалба – фактура и фискален бон.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №153/29.06.2018г. по в.т.д.№258/18г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЕТ“Детелина МИ-91- Марин Иванов“ с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] ул.“Калиакра“№95 да заплати на Д. К. Ц. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] сумата 1000 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.