7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
[населено място], 19.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2242/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на упражняващите правата на синдик на „Корпоративна търговска банка“АД/н/ А. Н. Д. и К. Х. М. против решение №1169/11.05.2018г. по т.д.№4388/17г. на Апелативен съд София,с което е потвърдено решение № 1483/21.07.2017г. по т.д.№ 3732/2016г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по възражение, подадено от М. С. А. срещу решение № ЗБН 66-347/22.12.2015г. на синдиците на „КТБ” АД /н/, че „КТБ“АД/н/ дължи на М. С. А. на основание чл.421 ал.1 ТЗ сума в размер на 51 234,19 лв., представляваща неплатено задължение до договор за паричен влог,сключен с рамков договор за платежни услуги за потребители от 10.12.2012г. и анекс № 90154/10.12.2012г. към него,което вземане е предявено в производството по несъстоятелност на „КТБ“АД/н/ и е с поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „КТБ” АД /н./ по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН, както и на основание чл.68 ал.3 т.1 ЗБН с вземането е допълнен списъкът по чл.67 ал.2 ЗБН на приетите вземания на кредиторите на „КТБ” АД /н./, обявен в Търговския регистър на 21.08.2015г.
В касационната жалба се твърди,че решението на САС е недопустимо /поради неучастие на надлежна страна в процеса – „КТБ“АД/н/ и постановяването му спрямо лице,което няма качество на надлежна страна – синдиците на банката в несъстоятелност/, необосновано и незаконосъобразно,тъй като е постановено при допуснато процесуално нарушение – липса на осъждане на възразилия кредитор да заплати държавна такса върху отхвърлената част от иска и при неправилно приложение на материалния закон.
Ответникът по касация М. С. А. в писмения си отговор се е противопоставил на допускането на обжалваното решение до касационен контрол,с твърдения за липса на предвидените в закона предпоставки, а по същество е обосновал съображения за неоснователност на релевираните доводи за наличие на основания за отмяна.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Произнасяйки се по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от 10.12.2012г. М. А. е в облигационни отношения с „КТБ“АД/н/ по повод договор за платежни услуги за потребители; с договор от 24.10.2014г., което е след началната дата на неплатежоспособността на „КТБ” АД /н/, М. А. прехвърлила на Ж. Е. А. цялото си вземане по една от откритите в банката нейни сметки в размер на 64 865 евро; със споразумение от 04.11.2014г. страните са уговорили автоматично прекратяване на договора за цесия при настъпване на определени условия, между които под т.4 на чл.1 ал.1 е посочено като такова непредставянето от страна на банката в срок до 31.01.2015г. на писмено потвърждение, че смята за погасени задълженията на цесионера,произтичащи от сключения между тях договор за кредит; с уведомление от 11.11.2014г. цедентът е съобщил на банката за прехвърлянето на вземането, а на 12.11.2014г. цесионерът А. е направил изявление за прихващане на придобитото с договора за цесия вземане с пасивно вземане на банката спрямо него до размера на придобитите вземания; поради осъществяването на посоченото условие на 17.06.2015г. със споразумение,сключено между цедента и цесионера е констатирано настъпването на условието и прекратяването на договора за цесия с обратна сила, с писмо от 18.06.2015г. банката е уведомена за това,като със същото писмо А. е предявила вземането си в производството по несъстоятелност /което е станало в законоустановения срок/; част от вземането й не било прието /в размер на 51 234,19 лв./,а подаденото от нея възражение било оставено без уважение от синдиците. Съобразено е от съда,че с влязло в сила в хода на производството /на 28.12.2016г./ решение по т.д.№ 4128/2016г. по описа на САС е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на банката по иск на синдиците на „КТБ” АД /н/ с правно основание чл.3 ал.3 ЗБН извършеното с изявлението на Ж. Е. А. от 12.11.2014г. прихващане, който факт е предвиден като друго прекратително условие спрямо договора за цесия,посочено в т.3 на чл.1 ал.1 от допълнителното споразумение от 04.11.2014г.
Въз основа на тези безспорно установени и еднозначно възприети от двете съдебни инстанции, като осъществили се, фактически обстоятелства Софийски градски съд е достигнал до правните изводи,че договорът за цесия е сключен под прекратителни условия и след сбъдването на две от тях – тези по т.3 и т.4 от чл.1 ал.1 на допълнителното споразумение от 04.11.2014г., същият е прекратил действието си с последицата на чл.25 ал.2 ЗЗД,приложима на общо основание и към договорите за цесия; поради обратното действие на прекратяването,съгласно посочената норма,е заключено,че цедираното вземане никога не е променяло своя титуляр и е останало в патримониума на влогодателя А., при това за настъпването на прекратяването не е било необходимо длъжникът по вземането да бъде уведомяван; последиците на чл.25 ал.2 ЗЗД не биха могли да бъдат осъществени единствено в случай,че цедираното вземане междувременно вече е било погасено, което в конкретната хипотеза не е осъществено с изявлението за прихващане,отправено от цесионера до банката, доколкото това прихващане е признато със сила на пресъдено нещо за нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността, формирана по предявения иск по чл.3 ал.3 ЗБН, а субективните предели на силата на пресъдено нещо се простират както по отношение на процесуалния субституент /в случая синдиците/, така и спрямо носителя на самото материално право, предмет на иска /банката в несъстоятелност/; тъй като вземането е останало в патримониума на влогодателя А.,то и подлежи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на банката-влогоприемател с ред по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН.
Въззивният съд изцяло е споделил така изложените мотиви на първата инстанция,към които е препратил. При обосноваване преценката си за неоснователност на възраженията по въззивната жалба, с която е бил сезиран, се е позовал на разрешенията,дадени в решението по гр.д.№2193/14г. на четвърто г.о. на ВКС,според които общите правила за договорите, включително това по чл.25 ЗЗД, намират приложение и към договора за цесия, а сбъдването на отнапред уговореното прекратително условие възстановява състоянието отпреди сключването на договора,като всяка от страните е длъжна да върне това,което е получила по сделката. Тъй като произвеждането на този ефект е обусловен от съществуването на вземането в патримониума на цесионера към момента на прекратяването, съдът е приел,че на изследване подлежат настъпилите преди него факти с правопогасяващ ефект – плащане,прихващане и пр. Изявлението за прихващане,направено от цесионера А. преди настъпването на прекратяването на договора за цесия, е намерено за непогасяващо вземането, предвид обявяването му за нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността с влязлото в сила решение по чл.3 ал.3 ЗБН. От това е направен извод,че А. се явява кредитор на несъстоятелността с това вземане, а за прекратяването на договора банката е била изрично уведомена и от цедента,и от цесионера. По мотивите за обратното действие на прекратяването по смисъла на чл.25 ал.2 ЗЗД,водещо до извод,че вземането на възразилия кредитор е съществувало в патримониума й преди постановяването на решението за откриването на производството по несъстоятелност на банката, апелативният съд е отказал да сподели като основателно възражението на въззивника, че същата не попада в кръга на кредиторите на банката, посочени в разпоредбата на чл.4 ал.1 ЗБН.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на приложимост на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по въпросите: 1.С цедиране на вземане по банков влог по силата на сключен договор за цесия и след уведомяване на длъжника – банка при прекратено вече правоотношение по договора за влог между цедента и длъжника в условията на специален надзор и отнет лиценз за извършване на банкова дейност, ще намери ли автоматично приложение текстът на чл.25 ал.2 ЗЗД за обратното действие при прекратяване на договор – при наличието на задължителните правни норми на чл.99 ЗЗД – без обратно цедиране на вземането и без изричното уведомяване от кредитора- цесионер до длъжника с указание на кого да плати?; 2а. Може ли предвидените основания и настъпилите правни последици при прекратяването на действието на договор по смисъла на чл.25 ал.1 и ал.2 ЗЗД да намерят приложение в банковата несъстоятелност – при прекратяване на подписан между цедента и цесионера договор за цесия?; 2б. Ако с прекратяването на договор за цесия се приема,че е налице обратно действие, като прехвърленото вземане в полза на цесионера обратно се реституира като вземане в полза на цедента при условията на прекратена цесия, какво би следвало да е предвиденото условие,за да се приложи обратното действие на текста по чл.25 ал.2 ЗЗД по смисъла на изискването в ал.1 на същия член,съгласно който текст условието се счита за сбъднало се ако страната е имала интерес от несбъдването му и е действала недобросъвестно?; 3. Може ли да се приеме,че при прекратена цесия в банковата несъстоятелност правата на цедента автоматично се възстановяват и той придобива наново качеството си на вложител на банката в несъстоятелност, ако към датата на изготвянето на списъка с приети вземания в сроковете по чл.63 ал.1 ЗБН цедентът не е притежавал вземането поради цедирането му,а при условията на прекратена цесия в този период цесионерът не притежава вземането поради извършено от него прихващане и няма как обратно да го върне на цедента?
Поддържа се в обосноваване допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК противоречие на въззивния акт с решение от 01.07.2005г. по гр.д.№1046/2004г. на второ т.о. на ВКС.С наличието на последното и на постановеното по гр.д.№2193/2014г. от четвърто г.о. на ВКС решение, поради различно,според касатора, разрешаване на повдигнатите въпроси в тях, се твърди да е налице и предпоставката на т.3 от чл.280 ал.1 ГПК.Хипотезата на ал.2 на чл.280 ГПК само е цитирана,без да са изложени твърдения и доводи,обосноваващи очевидна неправилност на въззивното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изпълнение на служебната ангажираност на съда да следи за допустимостта на съдебния акт,подлежащ на инстанционен контрол /в т.см. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, съставът не намира основания за изводи обжалваният от касатора въззивен акт да е вероятно недопустим, поради неучастие на надлежна страна или поради постановяването му срещу ненадлежна такава. Разпоредбата на чл.68 ал.1 ЗБН сочи изрично страните, участващи в производството по разглеждане на възражения срещу приети/неприети вземания в производството по несъстоятелност на банка и това са синдикът, кредиторът с оспорено вземане и кредиторът,направил възражението,а решението има установително действие за банката и всички кредитори на несъстоятелността /чл.69 ал.2 ЗБН/. Въззивното решение е постановено с участието на изпълняващите функции на синдик на банката в несъстоятелност, което е в съответствие с посочените законови разпоредби и поради това извод за неговата недопустимост на това основание не може са бъде направен.
Поставените въпроси,така,както са формулирани от касатора, нямат характер на обуславящи.Мотивите,въз основа на които съдилищата са достигнали до обжалвания резултат, най-общо се свеждат до това,че договорът за цесия на вземане срещу банка се подчинява на общите разпоредби на ЗЗД,включително,когато е сключен с модалитет; когато последният представлява прекратително условие,сбъдването му заличава с обратна сила последиците от сключването на цесията, освен когато вземането е погасено преди настъпването на условието за прекратяване – чрез плащане, прихващане или чрез друг способ и, след като в случая изявлението на цесионера за прихващане е признато по съдебен ред за нищожно спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката, то следва да се считат ненастъпили погасителните му последици, респ. обратното действие на прекратяването на договора за цесия – настъпило , а вземането – останало в патримониума на цедента.
Първият от въпросите съдържа твърдения,некореспондиращи с установените по делото факти – за прекратен договор за влог /няма данни за преустановяване на договорната връзка между влогодателя и банката и закриване на сметката, а е прехвърлено единствено вземането за главницата и част от договорната лихва/ и за липса на изрично уведомяване от цесионера за прекратяването на договора /такова е извършено с писмено заявление, изходящо общо от цедента и цесионера/. Хипотезите на чл.25 ал.2 ЗЗД /в която вземането се счита непрехвърлено/ и тази на обратно цедиране на вземане,което вече е било придобито по реда на чл.99 ЗЗД, са различни,а обстоятелства във връзка с втората не са били въвеждани в предмета на спора, поради което и изводи,произтичащи от разглеждането им и обуславящи крайния резултат,няма обективирани във въззивното решение.
Последното важи и по отношение на въпрос 2б, доколкото твърдения за недобросъвестно поведение на някоя от страните по договора за цесия липсват,а позоваване на фикцията на чл.25 ал.1 изр.2 ЗЗД може да прави само добросъвестната по договора страна, каквато синдика на банката в несъстоятелност не е. Третият въпрос също не е намерил конкретно разрешаване нито в обжалвания въззивен акт,нито в мотивите на първоинстанционното решение, към които апелативният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК.Същият включва съждения на касатора,които не са били релевирани своевременно като негова защитна теза въз основа на установените по делото факти.
Като относим, след известна корекция и уточнение, би могъл да се счете единствено първият от втората група въпроси, доколкото, за да разгледа като осъществени предпоставките на чл.25 ал.2 ЗЗД в конкретния случай, съдът се е позовал на приложимостта на тази обща разпоредба и по отношение на договора за цесия, имащ предмет – прехвърляне на вземане срещу банка в производство по несъстоятелност. Не е обоснован по отношение на такъв въпрос нито един от сочените от касатора допълнителни критерии. В решението от 01.07.2005г., постановено по гр.д.№1046/2004г. от второ т.о. на ВКС, се съдържа анализ на характеристиките на договора за цесия и се приема,че след прехвърляне на вземането договорът за цесия не може да се прекратява нито по взаимно съгласие,нито едностранно.Решението не засяга въпроси,свързани с приложимост на разпоредбата на чл.25 ЗЗД спрямо случаи на сключени договори за цесия при условия на банкова несъстоятелност. Поради това предпоставката на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК е неприложима.
Не е налице основание да се приеме и, че въпросът би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в съответствие с разясненията,дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото страната не е обосновала необходимост от тълкуване с цел преодоляване на противоречива съдебна практика. Соченото решение №291/18.11.2014г. по гр.д.№2193/14г. на четвърто г.о. на ВКС /на което се е позовал въззивният съд, за да приеме,че разпоредбата на чл.25 ал.2 ЗЗД намира приложение и към договора за цесия/ не представлява практика,постановена в противоречие с разрешенията в решението по гр.д.№1046/2004г. на второ т.о. на ВКС. Решението на състава на четвърто г.о. е произнесено по реда на чл.290 ГПК при допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /ред. преди изменението с ДВ бр.86/2017г./ – за преодоляване именно на съществуваща противоречива практика по въпроса може ли възмезден договор за цесия да бъде развален по взаимно съгласие на страните по него, като в него се визира и решението на състава на второ т.о. С решението по чл.290 ГПК е прието по обвързващ съдилищата начин,че всеки действителен двустранен договор,който не е прекратен на друго основание,включително и възмездният договор за цесия, може да бъде развален,тъй като нормалното развитие на облигационното правоотношение е изпълнение,чрез което съдържанието му се изчерпва и то се погасява, респ. до настъпването на този момент договорът може да бъде развалян и прекратяван. Въззивното решение е съобразено с така установената практика на ВКС. Касаторът не сочи конкретна законова разпоредба в ЗБН, която поради неяснота или непълнота да създава съмнение и колебания относно приложимостта на общата разпоредба на чл.25 ал.2 ЗЗД спрямо договорите за цесия, свързани с хипотези на открито производство по несъстоятелност на банка и поради това да налага тълкуване и формиране на съответна съдебна практика с оглед точното приложение на закона, което да е от значение за развитието на правото.
Поради това на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение.
Така мотивиран , съставът на Върховен касационен съд, Търговска колегия,първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1169/11.05.2018г. по т.д.№4388/17г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.