8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
[населено място], 19.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1059/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Полимери“АД против решение №237/17.11.2017г. по в.т.д.№498/17г. на Варненски апелативен съд , с което е потвърдено решение №445/05.07.2017г. по т.д.№1886/2015г. на Окръжен съд Варна,с което е отхвърлен предявеният от „Полимери“АД /н/,представлявано от синдика И. Б., срещу „Партнърс комерс“ЕООД иск с правно основание чл.26 ал.2 предл.4 ЗЗД – за признаване нищожност поради липса на основание на сключения между тях договор от 30.12.2010г.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност поради процесуални нарушения и необоснованост на въззивния съдебен акт. Искането е за касирането му и произнасяне на Върховния касационен съд по същество с уважаване на иска,както и за присъждане на съдебните разноски за всички инстанции.
Ответникът „Партнърс комерс“ЕООД в писмен отговор на касационната жалба е изразил становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на изложените в нея доводи срещу правилността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съобразно изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което я намира за допустима.
При преценката си за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение настоящият състав съобрази следното:
Прието е за установено от двете инстанции,че на 30.12.2010г. между страните по делото е сключен договор,оформен с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот,с който дружеството „Полимери“АД продава на ответника „Партнърс комерс“ЕООД подробно описани в акта недвижими имоти,като за всеки от имотите,предмет на отчуждителната сделка, е уговорена конкретна продажна цена,а в раздел II от нотариалния акт общата продажна цена от 754167 лв. е определена като „представляваща частично погасяване на дълга на „Полимери“АД към „Партнърс комерс“ЕООД“. Така сключеният договор е определен от първата инстанция като такъв по чл.65 ал.2 ЗЗД – договор за даване,вместо изпълнение. Твърденият от ответника факт на съществувало към този момент вземане на ответника от ищеца, е приет за установен по категоричен начин от събраните по делото писмени доказателства и експертизи,според които са били налице множество правоотношения между страните,възникнали в резултат на извършвани от ответника плащания в полза на трети лица, към които ищецът е бил задължен,като възникващите в тежест на ищцовото дружество задължения за възстановяване на платените суми на ответника са осчетоводявани в счетоводствата и на двете страни,като заем. Наличието на основание на договора,възприето от първата инстанция, с оглед извода му за характера на договора, като погасяване на задължение чрез прехвърляне на собственост, съдът е извел, базирайки се на заключението на вещите лица за установени от тях данни за осчетоводяване на общата сума по издадените от продавача две фактури за продажната цена в счетоводствата и на двете дружества /макар и на различни дати/,с което общият размер на задължението на ищеца е намален в еднаква степен и при двете страни. Допълнителен аргумент за изводите си в тази насока съдът е почерпил и от установения от в експертизите факт на извършено последващо счетоводно намаляване на задължението на ищеца със сума,представляваща дължим ДДС върху продажната цена.
При произнасянето си с крайния акт въззивната инстанция не е споделила дадената от окръжния съд правна квалификация на правоотношението между страните,противопоставяйки съображения,че с договора за даване вместо изпълнение страните постигат съгласие за престиране на нещо различно от дължимото,като даването се извършва с погасителна цел, а предходно уговорената престация се новира. Тълкувайки съдържанието на договора и доколкото в него липсва характерното за договора за даване вместо изпълнение съвпадане на волеизявления на страните,че се сключва по повод конкретно посочено предходно правоотношение между същите страни,индивидуализирано по основание и размер и,че с договора страните постигат съгласие да се престира различно от дължимото,с което последното да се погаси,съдът е приел,че клаузата на раздел II от нотариалния акт е уговорка само за начина на погасяване на задължението за уговорената продажна цена за прехвърленото право на собственост – чрез прихващане със съществуващо задължение. Доколкото с това съдържание на атакуваната сделка страните не биха могли да постигнат директен погасителен ефект за задължения,които не са посочени,а основанието на договора за покупко-продажба на недвижим имот,предмет на иска, е да се придобие право на собственост срещу цена,съдът е достигнал до аналогичен правен извод – че е налице основание на атакуваната сделка,противно на твърдението на ищеца. Във връзка с последното,според съда, липсата реално на парично задължение,което да бъде прихванато срещу насрещното задължение за цената, това е основание да се търси реалното й плащане или да се иска разваляне на договора. Въпреки този извод, въззивният съд е счел за необходимо да посочи,че споделя напълно фактическия извод на първоинстанционния съд относно съществуването на парично задължение на „Полимери“АД към „Партнърс комерс“ЕООД към датата на сделката и то в размер, по-висок от уговорената обща цена на недвижимите имоти.В тази част от решението апхелативният съд е препратил към мотивите на решението на първата инстанция,в които е извършена преценка на събраните доказателства за установяване на това обстоятелство,с което е формирал извод,че дори да се приеме наличието на договор за даване вместо изпълнение,то той не е без основание.
С твърдение,че Варненски апелативен съд не е обсъдил нито един от наведените с въззивната жалба доводи срещу решението на окръжния съд, касаторът счита,че с това си процесуално поведение съдът се е отклонил от установената с решения на ВКС практика по гр.д.№2885/16г. на четвърто г.о., по т.д.№2299/16г. на второ т.о., по гр.д.№3582/15г. на трето г.о. и др. по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна,посочени от жалбоподателя?“. Питането „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да формулира собствени мотиви по съществото на спора дори тогава,когато приема мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 ГПК?“ касаторът прави във връзка с извършеното в решението на ВАпС препращане към фактическите изводи на първата инстанция относно наличието на задължение на ищеца към ответника,което според касатора отново е счетено като противоречащо на разрешенията,дадени в практиката на ВКС,формирана с решения по т.д.№34/13г. на второ т.о.,по гр.д.№3457 на първо г.о., по гр.д.№2885/16г. на четвърто г.о., по т.д.№2299/16г. на второ т.о., по гр.д.№3582/15г. на трето г.о. и др.,както и в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка със същото процесуално действие на съда,но с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, се поставя процесуално-правният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд в хипотезата на чл.272 ГПК да изложи мотиви защо приема мотивите на първата инстанция?“ . Според касатора въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС,обективирана в ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, във връзка и с въпроса „Има ли право въззивната инстанция да променя правната квалификация на спора ако за това няма искане /оплакване/ във въззивната жалба и може ли промяната на правната квалификация от въззивния съд да стане едва с постановеното от него решение?“. Позовавайки се на решения по т.д.№664/11г. и по т.д.№436/12г. на второ т.о. на ВКС касаторът твърди,че решението на Варненски апелативен съд противоречи на дадените с тях разрешения на въпроса „Трябва ли да се докаже,че счетоводните книги са редовно водени,за да може същите да служат като доказателство на лицето,което ги води?“. Като значим за изхода на делото е определен и въпросът „Налице ли е даване,вместо изпълнение,когато продавачът по договор за продажба се съгласи да получи нещо друго,вместо плащане?“,който касаторът счита,че е разрешен от въззивния съд в противоречие с възприетото в решения на ВКС по гр.д.№5105/14г. на четвърто г.о., по т.д.№1601/15г. на второ т.о и по гр.д.№653/12г. на трето г.а. на ВКС. В допълнение в изложението си касаторът се е позовал на основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК,което е обосновано с довода,че въпреки оспорените от въззивната инстанция правни изводи на окръжния съд,тя безкритично и необосновано е приела,че съществува дълг на ищеца към ответника,като е препратила към мотивите на първата инстанция.
Настоящият състав на Върховен касационен съд,Търговска колегия,първо отделение намира за неосъществени предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за селектиране на касационната жалба на „Полимери“АД срещу решението на Варненски апелативен съд.
Доколкото крайният извод за неоснователност на иска е мотивиран със съображения относно характера на договора за даване вместо изпълнение и приложимостта на чл.65 ал.2 ЗЗД спрямо оспореното в производството правоотношение между страните, отречена от въззивния съд, като обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съгласно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,настоящият състав преценява единствено последният от поставените въпроси. Като непокриващи общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК следва да се определят останалите пет въпроса. Във въззивната жалба доводите на касатора са концентрирани около твърденията му за неустановеност на съществуването на вземане в полза на ответника срещу „Полимери“АД към момента на изповядване на оспорената като нищожна прехвърлителна сделка,основани на несвоевременно заявени и поради това преклудирани оспорване на доказателства /ГФО за 2010г. на „Полимери“АД/ и възражения срещу редовността на воденото от ответника счетоводство. Поради това въззивният съд не е имал задължение да обсъжда тези възражения. Необсъждането на доводите, които въззивникът е релевирал по отношение на оспореното от него с допълнителната му искова молба доказателство на ответника – Главната книга на същия не би могло да представлява процесуално нарушение,което да е обусловило крайния изход на спора пред въззивната инстанция, доколкото не процесуалното бездействие на съда,а само евентуално негово позоваване на това доказателство /каквото няма/ би било в обуславяща с негативния за ищеца резултат връзка. Препращането по реда на чл.272 ГПК,което е извършила въззивната инстанция, и то към фактическите констатации и анализ на доказателствата в решението на първоинстанционния съд /което съдебната практика допуска/, е независимо и като допълнение на вече формираното от нея становище за неоснователност на иска, до което същата е стигнала след преценка на характера на оспореното материално правоотношение като изначално възникнало такова по покупко-продажба,а не като новиращо съществуваща предходно уговорена престация /договор за даване вместо изпълнение/,при което липсата на задължение /дори да е налице такава/ не би могла да обуслови извод за липса на основание. Тъй като характерът на направения въз основа на препращането извод за наличие на вземане не е решаващ, поставените от касатора въпроси по приложението на чл.272 ГПК не могат да бъдат определени като обуславящи. Четвъртият въпрос е изобщо неотносим,доколкото промяна на правната квалификация на спора /чл.26 ал.2 предл.4 ЗЗД/ не е извършена от въззивния съд, който е приел да е сезиран и е разгледал същия иск,с който е бил сезиран и по който се е произнесъл и първоинстанционният съд. Това,че е квалифицирал под друга материално-правна норма, която е намерил за приложима според характеристиките му, възникналото между страните и оспорено досежно неговата валидност материално правоотношение, не е основание за извод,че е налице процесуално нарушение,налагащо допускане до контрол и касиране на въззивния съдебен акт,при съобразяване на постановките на т.2 от ТР №1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС. В случая намира приложение възприетото в т.1 от същото тълкувателно решение,където се посочва,че след като основната функция на съда е да осигури прилагането на закона,ограниченията в обсега на въззивната му дейност,очертани с поведението на страните в производството, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора,но не засягат дейността му по приложението на съответната материално- правна норма спрямо установените факти. Не е релевантен и петият от поставените в изложението въпроси.Дори да би било прието въз основа на оспорването,направено едва във въззивната жалба,че счетоводството на ответника е нередовно водено, това не би променило факта на извършените в ГФО за 2010г. на ищцовото дружество „Полимери“АД /заверен от одитор и публикуван в Търговския регистър/,записвания за наличие на задължение по заеми на това дружество към „Партнърс комерс“ЕООД към датата на извършване на процесната сделка. Страната не е оспорила своевременно това доказателство, нито е оборила с други доказателства верността на извършените в него счетоводни записвания. В този смисъл липсата и отказът да се представят на вещото лице първични счетоводни документи от „Полимери“АД не може да се тълкува в полза на тази страна.
По приетия за обуславящ крайния извод на въззивния съд въпрос касаторът твърди да е налице допълнителното основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,чиято приложимост не се констатира от настоящия състав на Върховен касационен съд,първо търговско отделение. В решение №149/16.04.15г. по гр.д.№5105/14г. на четвърто г.о. на ВКС в отговора на правния въпрос,по който е допуснато касационното обжалване, се признава правото на страните в договорната връзка да отменят или изменят обвързаността си,включително да се освободят от дадена престация,като я заменят с друга.В духа на теоретичните разсъждения по приложението на чл.65 ЗЗД съставът на касационната инстанция е приел наличието на предпоставките й в хипотеза,в която при съществуващ договор за наем с определена цена е сключен договор за охрана,при който вместо възнаграждение като насрещна престация се уговаря ползването на наетите с предходния договор имоти. При тези обстоятелства присъждането от въззивния съд на наемна цена е отречено от касационната инстанция да е основателно,по съображения за липса на две паралелно съществуващи правоотношения /респ. отделни престации/,а наличие на замяна,водеща до погасяване по реда на чл.65 ал.2 ЗЗД на предходното.Този извод е основан на липсващо във последващо сключения договор за охрана уговорено възнаграждение,което да би могло да съществува отделно и наред със задължението за плащане на наемна цена и,което да би могло да бъде прихванато с нея. В настоящия казус Варненски апелативен съд не само не се е отклонил в разсъжденията си от обвързващата го в отговора на правния въпрос цитирана съдебна практика,но и е приложил нормата на чл.65 ал.2 ЗЗД в смисъла,който е вложен в конкретната хипотеза от касационния съд при разрешаване на делото,съобразявайки наличието в договора за прехвърляне на собственост не изявление за замяна на предходно възникнала престация,а на отделни уговорки,в които е определена цена за всеки от прехвърляните недвижими имоти,както и общата им такава.Поради това и изявлението в разд.II от нотариалния акт, че с нея се погасява част от съществуващо задължение на продавача, е изтълкувано като начин на плащането й – чрез прихващане,което тълкуване не е в разрез,а в унисон с тълкуването , направено от ВКС.
Останалите две цитирани от касатора във връзка с този въпрос съдебни решения на ВКС също не съдържат различни от възприетите във въззивното решение разрешения по приложението на чл.65 ал.2 ЗЗД, като и в двете се настоява за наличие на конкретно посочено от страните предходно правоотношение,задължението по което да се новира с изрично волеизявление за замяната му с друго при сключването на новото – постановка,с която въззивният съд се е съгласил,но е отрекъл да е налице в разглежданата от него хипотеза.
За да бъде формиран извод за приложимост на последното сочено в изложението на касатора основание за допускане – очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, то следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми,обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и т.н. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не намира обжалваното решение за очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Аргументите на касатора в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт.
Изложеното налага настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
Данни за направени от процесуалния представител на ответника „Партнърс комерс“АД адв.К. разноски за настоящото производство няма,поради което такива не се присъждат,въпреки изхода на спора и направеното с отговора на касационната жалба такова искане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,Търговска колегия състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №237/17.11.2017г. по в.т.д.№498/17г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.