8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
[населено място], 24.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1216/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Р. Г. Д. и К. Т. Ф. срещу решение №111/20.11.2017г. по в.гр.д.№282/17г. на Бургаския апелативен съд в частта му, с която след частична отмяна на решение №20/12.06.17г. по гр.д. №195/16г. на Ямболски окръжен съд, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Решбуле Чида ГмбХ“ А. сумата 44 725 евро /от 49 725 евро,предявени като частичен иск от общо задължгение от 99 450 евро/,представляваща обезщетение за причинени на дружеството имуществени вреди от непозволено увреждане,ведно със законната лихва от датата на увреждането – 15.11.2007г. и разноски за двете инстанции.
В касационните жалби са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивния акт в тази му част,поради допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационните жалби „Решбуле Чида ГмбХ“ А. е заявил становище за липса на обосновани от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в тях оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и при спазване изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирани да обжалват страни с правен интерес и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по предвидения процесуален ред,съобрази следното:
Ямболски окръжен съд е бил сезиран от „Решбуле Чида ГмбХ“ А. с искова молба,в която е твърдял,че през 2006г. между негов представител и ответниците, представили се в качеството на изпълнителни директори и собственици на капитала на „Съндайл Уайнъри“ ЕООД, били проведени преговори и на 15.08.2006 г. – сключен договор с посоченото дружество, по силата на който чуждестранното дружество се задължило и впоследствие доставило на българското растения – лозови пръчки за вкореняване, като цената следвало да бъде платена на два пъти по равни части до 01.06.2007г.; тъй като задължението за плащане не било изпълнено след допълнителни разговори между страните,в които ответниците многократно уверявали представителя на ищеца,че ще платят, бил сключен на 16.08.2007г. анекс,с който срокът за плащане бил предоговорен и удължен до 15.02.2008г.; плащане отново не последвало,а поведението на ответниците станало смущаващо /криели се,не отговаряли на телефонните обаждания или затваряли телефона/,което провокирало ищеца да извърши проверка на състоянието на търговеца-купувач,при която било установено, че по отношение на дружеството – купувач е открито производство по несъстоятелност /със съдебно решение от 19.07.2007г./ с изтекъл срок за предявяване на вземанията,респ. вземането на продавача било погасено поради непредявяването му. Настъпилите с оглед на това вреди за продавача /в размер на неполучената цена на доставените насаждения/ ищецът е счел,че се дължат изцяло на недобросъвестното, умишлено и противоречащо на добрите нрави поведение на двамата ответници, изразяващо се във въвеждане в заблуда на контрагента по сделката,че те са представителите на договарящия търговец,каквито всъщност не са; умишлено укриване на обстоятелства,свързани с изпадането на дружеството „Съндайл Уайнъри“ЕООД в състояние на неплатежоспособност и откриване на производство по несъстоятелност; преговаряне и подписване на анекс за отсрочване на плащането,въпреки знанието,че дружеството не може да плати , поради наложения запор върху имуществото му и при несъобразяване на ограничението на чл.635 ТЗ; подписване /след изтичането на срока за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност и преклудиране на правата на ищеца/ на извънсъдебно споразумение с останалите кредитори на дружеството /в по-голямата си част – представляващи свързани с длъжника лица/ и последващи действия,с които чрез изкупуване на дяловете на едноличния собственик на капитала на „Съндайл Уайнъри“ЕООД,физическите лица са станали собственици на това дружество,в чиито ДМА са останали неплатените насаждения. Поради това и при липса на друга правна възможност дружеството е поискало да защити правата си при условията на института на непозволеното увреждане,за провеждането на който счита,че са налице предвидените в закона предпоставки.
За да формира извод за неоснователност на така предявения в условията на солидарност частичен иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за причинени вреди от непозволено увреждане срещу ответниците Ф. и Д. първоинстанционният съд се е позовал на влязла в сила присъда на Ямболски районен съд,с която ответникът К. Т. Ф. е признат за невиновен за извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал. 1 НК и на прекратено наказателно производство по отношение на ответника Р. Г. Д..Въз основа на това е заключил,че доколкото твърденията на ищеца и установените по делото факти са за извършено престъпление, чиито елементи не са установени от наказателния съд, при съобразяване разпоредбата на чл. 300 ГПК гражданския съд, разглеждащ последиците от престъплението, е задължен да отхвърли иска.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца,при произнасянето си по съществото на спора Бургаски апелативен съд не е споделил тези изводи на първоинстанционния съд. Съобразил е обстоятелството,че с наказателната присъда е прието единствено, с оглед предмета на обвинението, че към момента на сключването на сделката по продажбата обвиняемият не е създал и поддържал у представителя на чуждестранното дружество заблуждение, че е собственик на дружеството, тъй като реално към този момент е бил негов търговски пълномощник и,тъй като към същия този момент не е имало наложени запори и възбрани върху имуществото на „Съндайл Уайнъри“ЕООД,дружеството е функционирало,плащало на контрагенти и сключвало и други договори и,поради това, обвиняемият не е имал умисъл, че поетото в тежест на представляваното дружество задължение не би могло впоследствие да бъде изпълнено. Досежно поведението на Ф. след подписването на договора и получаването на втората доставка от лозовия материал наказателният съд е посочил,че тези действия нямат отношение към престъплението измама, поради което те не са обсъждани при постановяването на присъдата. С оглед на това въззивният съд е приложил императива на чл.300 ГПК само по отношение на частта от твърденията за увреждащи действия на този ответник, съответстващи на предмета на оправдателната присъда,а по отношение на последващите след сключването на договора негови действия е заключил,че могат да бъдат предмет на разглеждане и установяване в гражданското производство.Доколкото спрямо втория ответник Д. липсва влязла в сила присъда,съдът е приел да разгледа всички заявени от ищеца като деликтни негови действия,но е намерил да липсват доказателства за каквото и да било поведение на този ответник във връзка със сключването на договора. Основавайки се на валидно събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания,въззивният съд е приел за установено,че след неплащането на падежа на втората вноска по договора между ищеца и „Съндайл Уайнъри“ЕООД – 01.06.2007г. и след заплаха,отправена им от ищеца,че ще се свърже с адвокат, двамата ответници са предприели действия по преговаряне за отлагане на плащането при наличие на висящо производство,образувано по молба за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството-купувач, при наложени запори върху банковите му сметки; сключили са анекса,с който е отложено плащането, след като е било постановено и влязло в сила решението на съда за откриване на производство по несъстоятелност,от който момент е започнал да тече и срокът за предявяването в това производство на вземанията на кредиторите на дружеството.Тъй като през този период ищецът вече е бил обвързан с уговорката за отсрочване,същият е изчаквал и поради това пропуснал срока,с което вземането му се е погасило по силата на чл.739 ТЗ и за него е настъпила вреда,изразяваща се в невъзможност да получи цената от контрагента си. В изследването на останалите елементи от състава на непозволеното увреждане съдът е формирал извод за наличие на вина у двамата ответници, на базата на фактите,че същите са били търговски пълномощници на дружеството-купувач,едновременно с това – и кредитори на представляваното от тях дружество /чрез друго юридическо лице/,и негови гаранти по ползван банков кредит,участвали са в извънсъдебно сключеното споразумение между длъжника и кредиторите в производството по несъстоятелност,а впоследствие и са изкупили всички дялове от капитала на „Съндайл Уайнъри“ЕООД.От тези установени безспорно по делото обстоятелства и при наличието на необорена от ответниците презумпция за виновност при деликтната отговорност, съдът е заключил, че през целия период на разглежданото им поведение те са съзнавали , че с действията си създават очакване у контрагента на дружеството за получаване на плащане и го мотивират да изчаква във времето,пропускайки единствената възможност да реализира правата си в производството по несъстоятелност,като същевременно са желали той да не получи уговорената цена,уговаряйки срок за плащане след срока за предявяване на вземанията. Това поведение на ответниците съдът е определил като противоправно /непозволено/, тъй като е в противоречие с основни правни принципи – за справедливост, за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения, за предотвратяване на облагодетелстване за чужда сметка. Направен е извод и за наличие на причинно следствена връзка между вредата,понесена от ищеца с неполучаването на цената, и противоправното поведение на ответниците, който е обоснован с това,че ако последните,като представляващи дружеството –купувач, не бяха водили преговори и сключили анекс за отсрочено плащане,въпреки знанието им,че плащане е невъзможно да бъде извършено, ищцовото дружество би предприело действия по проверка на състоянието на длъжника си, респ. би установило наличието на производството по чл.625 и сл. ТЗ по отношение на него,с което би могло да предприеме действия по осуетяване погасяването на вземането му. Допълнително,като извънсъдебно признание на втория ответник Д. за наличието на основание за ангажирането на деликтната му отговорност е възприето от съда представеното по делото споразумение между него и ищеца,с което се е съгласил да заплати на последния сума,представляваща „половината от причинената на дружеството вреда“ , предмет на разследване по досъдебното производство,прекратено впоследствие по отношение на този ответник.Съобразено е и направеното от ищеца признание /неоспорено от ответниците/, че в хода на производството е получил от тях сума в размер на 5000 евро,която е приспадната от търсената с исковата молба сума.
В приложеното към касационната жалба на К. Т. Ф. писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди произнасяне на въззивния съд по въпросите : 1. Обвързва ли оправдателната присъда гражданския съд относно деянието, дееца причинната връзка и вредата, задължен ли е гражданският съд да зачете задължителната сила на присъдата по отношение на деянието, вината, причинната връзка и размера на имуществените вреди, когато те са посочени в диспозитива на присъдата и когато в исковата молба е описано изпълнителното деяние, което е било предмет на наказателното производство?; 2. Допустим и основателен ли е иск по реда на чл. 45 и сл. от ЗЗД срещу физически лица, представители на търговско дружество, когато претендираната сума за вреди е резултат на неизпълнение на договорно правоотношение между търговци, включително и когато търговецът е пропуснал да защити правото си по производство по несъстоятелност или в последващо търговско дело? и 3. Допустимо ли е съдът да приема,че вредите са настъпили в резултат на деликтна и договорна отговорност,каквито обстоятелства са изложени в оспорваното съдебно решение на стр.3 и стр.8 от мотивите към него? Сочи се произнасяне на апелативния съд по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС,установена с решения №175/22.1009г. по т.д.№312/09г. на второ т.о., №22/11.04.17 г. по т.д. №50310/16 г. на четвърто г.о., № 105/06.07.17г. по гр.д. № 2604/2016 г. на четвърто г.о. , №547/31.07.10г. по гр.д.№1025/09г. на четвърто г.о., №188/15.06.12г. по гр.д.№1122/11г. на трето г.о., №178/22.06.17г. по гр.д.№3690/16г. на четвърто г.о., №22/05.05.11г. по т.д.№368/10г. на първо т.о., №75/23.03.16г. по гр.д.№6298/15г. на четвърто г.о., №3421/80г. по гр.д.№1366/79г. на първо г.о., №478/89г. по гр.д.№478/89г. на четвърто г.о. и №2759/81г. по гр.д.№2095/81г. на първо г.о. /т.1 от чл.280 ал.1 ГПК/ и в хипотеза на тяхната значимост за правилното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3 от същия член и алинея/.
В изложението на касатора Р. Г. Д. е формулиран въпросът Непредявено вземане при открито производство по несъстоятелност,което не е било платено на своя падеж, представлява ли пречка да се води осъдителен иск впоследствие,тогава,когато делото по несъстоятелност е прекратено с решение,постановено по реда на чл.740 ТЗ,какъвто е настоящият случай?,който касаторът счита,че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,обективирана в решение №1150/04.11.1999г. по гр.д.№106/99г. на трето г.о. и решение №41/25.06.12г. по т.д.№138/11г. на първо т.о.Евентуално на соченото допълнително основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът се позовава и на т.3 на същия член и алинея.
Върховен касационен съд,Търговска колегия,състав на първо отделение намира за необосновани предвидените в закона и сочени от касаторите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му част.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до обжалване пред касационната инстанция е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на възприетата от него фактическа обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването вторият и третият от въпросите по изложението на касатора Ф.,както и този,поставен от касатора Д.. Първият от тези три въпроса,освен,че не е коментиран от съда, е зададен неясно и некоректно,поради което и не може да предположи отговор,който да би позволил благоприятен за страната резултат. Предпоставките за допустимост на който и да е иск са известни в теорията и практиката и в нито един момент от развитието на производството не е повдиган въпросът за наличие на отрицателна или липса на положителна такава,препятстваща завеждането и разглеждането на предявения иск за непозволено увреждане. В изпълнение на служебната му ангажираност съставът на Върховния касационен съд и не констатира данни, създаващи съмнение относно допустимостта на същия. По основателността на конкретния иск съдът се произнася след преценка на събраните по делото доказателства и при съобразяване на предметните предели на спора.Доколкото в контекста на въпроса касаторът поставя под съмнение правния интерес на ищеца да води иск за непозволено увреждане при наличие на търговско правоотношение с трето,неучастващо в спора лице, твърдейки, че „търговецът е пропуснал да защити правото си“, следва да се посочи,че подобно възражение нито е било въвеждано в предмета на спора,нито би могло да обуслови целените последици,поради игнорирането във въпроса на факта,че соченият пропуск е заявен от ищеца като дължащ се именно на противоправното поведение на ответника по иска с правно основание чл.45 ЗЗД. Другият поставен от касатора Ф. въпрос е изцяло фактически и освен това – неверен. Недопустимо е с въпроса да се цели произнасяне по правилността на решението,съгласно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,а твърдението в него,че съдът е приел,че вредите са настъпили в резултат и на деликтна,и на договорна отговорност показва единствено неразбиране на изложените в него мотиви. Въпросът , поставен в изложението на касатора Д. не е свързан с очертания от страните предмет на спора ,по който съдът е дължал и е осъществил своето произнасяне. Довод в смисъла на въпроса – че ищецът е могъл да защити правата си директно срещу дружеството-купувач след прекратяването на производството по несъстоятелност по реда на чл.740 ТЗ, този касатор не е навеждал с отговора си на исковата молба,поради което и произнасяне по него липсва във въззивното решение.Освен това и цитираната в изложението практика на ВКС не съдържа разрешения,относими към настоящия случай при аналогични хипотези на разглеждане.
Като обуславящ може да се приеме единствено първият от поставените в изложението на Ф. въпрос,доколкото в мотивите на въззивното решение е съобразявана задължителната сила на наказателната присъда ,съобразно правилото на чл.300 ГПК. Не е налице обаче твърдяното противоречие на направените в тази връзка изводи на апелативния съд с разрешенията,дадени в цитираната от касатора съдебна практика на ВКС за наличие на тъждество между деянието,предмет на присъдата и твърдяното пред гражданския съд деяние. Съобразявайки съдържанието на влязлата в сила присъда, съдът е установил такова тъждество единствено по отношение на действията на ответника,касаещи сключването на договора от името на „Съндайл Уайнъри“ЕООД,към който момент наказателният съд е преценил,че Ф. не е въвел в заблуждение представляващия дружеството-продавач,че договаря валидно от името на дружеството- купувач и,че не е имал намерение то да не плаща цената на закупената стока. Поради това и по отношение на тази част от твърденията за противоправно поведение на този ответник,изложени в исковата молба,съдът е приложил разпоредбата на чл.300 ГПК. Доколкото останалите твърдения – за наличие на действия на този ответник, следващи сключването на договора, са останали извън обхвата на наказателната присъда,тъй като наказателният съд е приел същите за неотносими към състава на измамата,въззивният съд основателно е приел да се произнесе като прецени тяхната значимост за ангажирането на деликтната отговорност на дееца. Съобразяването на решението с практиката на ВКС е основание да бъде отречена приложимостта на сочения от касатора допълнителен критерий за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,а наличието на съдебна практика ,разрешаваща поставения въпрос сама по себе си изключва приложимостта на другия релевиран допълнителен критерий – по т.3 на същия член и алинея.
Изложеното обосновава постановяване на определение,с което да бъде отказан на касаторите достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Бургаски апелативен съд.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационните жалби следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 1993,21 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №111/20.11.2017г. по в.гр.д.№282/17г. на Бургаския апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА К. Т. Ф. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.1 вх.Б ап.4 и Р. Г. Д. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място][жк]бл.11 вх.Е ап.24 да заплатят в полза на „Ребшуле Чида ГмбХ“ ФН 122327 в с адрес К. №1, А-7143 А., А. сумата 1993,21 лв. разноски за производството пред ВКС,представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.