4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
[населено място], 04.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1853/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса срещу решение №64/04.04.2018г. по т.д.№53/18г. на Варненски апелативен съд,с което е потвърдено решение №117/13.12.2017г. по т.д.№73/17г. по описа на Окръжен съд Силистра,с което касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Тутракан“ЕООД сумата 33 815 лв.,представляваща стойност на извършено лечение от „МБАЛ Тутракан“ЕООД на пациенти по клинични пътеки за м.март 2016г.,ведно със законната лихва и разноски.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивния акт, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и процесуалните правила.Направено е искане за отмяната му по реда на касационното производство и отхвърляне на иска с присъждане на разноски.
Ответното по касационната жалба търговско дружество „МБАЛ Тутракан“ЕООД в писмен отговор на същата е оспорило наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при спазване изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания резултат, Варненски апелативен съд е приел в решението си,че ищецът, в качеството му на лечебно заведение за болнична помощ по смисъла на чл.9 ЗЛЗ, е сключил с НЗОК на 24.02.2015г. договор за оказване на болнична медицинска помощ на основание чл.59 ал.1 ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за 2015г.Очертал е като предмет на делото – стойността на част от дейностите,извършени от изпълнителя през месец март 2016г.,по оказване на спешна и неотложна медицинска помощ.В рамките на този предмет съдът е отделил като безспорни фактите,че дейностите са извършени така,както са заявени пред РЗОК от болничното заведение с искане за заплащане, размерът на цените за медицинските услуги и липсата на плащане при изпълнени предпоставки за надлежно отчитане и заявяване от изпълнителя,а като спорен е определил въпросът дължи ли се такова заплащане от възложителя,с оглед въведеното от него в предмета на спора възражение,че дейностите са извършени извън нормативно и договорно определените месечни лимити,а след 31.03.2016г. липсва нормативно предвидена възможност за прехвърляне на надлимитни дейности към последващ период. Приел е,аналогично на приетото от първоинстанционния съд, че, съгласно нормативната уредба, стойностите на извършваната от лечебните заведения по възлагане на НЗОК медицинска дейност се определят с договори,в които са определени месечни лимити,ограничаващи броя на услугите,извършвани през определения период; до края на март.2016г. въпросът със спешните и неотложни дейности,възникващи и извършвани в рамките на месеца е бил разрешен също нормативно,като се е допускала възможност при надхвърляне на лимита суми от такива дейности да бъдат прехвърляни към бюджета за следващия месец; като на 31.03.2016г. е обнародвано решение на НС на НЗОК от 29.03.2016г.,с което са въведени допълнения в НРД от 2015г. , в което такава възможност не е предвидена. За да отхвърли възраженията на ответника по иска във въззивната му жалба, които са били изцяло основани на посоченото решение и Правилата за условията и реда за прилагане на чл.4 ал.1 и ал.2 ЗБНЗОК за 2016г. към спорното правоотношение, въззивният съд се е мотивирал с неприложимостта на тези актове към претенцията на ищеца,тъй като същите влизат в сила от 01.04.2016г., след приключването на месеца,в който са осъществени медицинските дейности,подлежащи на заплащане , а в разпоредбата на чл.1 ал.2 от правилата изрично е посочено,че те се прилагат за медицински дейности, извършени след 01.04.2016г. Посочил е,че относимата към спорната претенция разпоредба на чл.21 ал.4 от ПМС №57/16.03.2015г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 ЗЗО /неотменена/ предвижда изрично възможност в случаите на спешна диагностика и лечение изпълнителят на медицинската помощ да подаде заявление за увеличение на размера на месечната стойност на разходите за дейностите в БМП за сметка на стойностите за следващите месеци от тримесечието в размер до 5% от стойността за съответното тримесечие или до 5% от утвърдените съгласно правилата по чл.4 ал.4 ЗБНЗОК за 2015г. стойности за следващото тримесечие.Доколкото пред въззивната инстанция ответникът не е оспорил наличието на тези предпоставки за заплащане на надлимитна спешна медицинска помощ,предвидени в посочената разпоредба на чл.21 от постановлението, апелативният съд е намерил претенцията за основателна и подлежаща на уважаване по гражданско-правен ред.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,касаторът е преповторил оплакванията си, изложени в нея, сочейки, че въззивният съд е допуснал неточности при постановяването на съдебния си акт,нарушавайки „основни принципи на правото,залегнали в процесуалния и материалния закон“. Без да се позовава на конкретни такива,касаторът е изложил съображения,основани на твърдението, че независимо от действието на ПМС №57/15г., договорът между страните е бил прекратен на 31.03.2016г.,след което е сключен нов,при различни условия и липсва нормативно уредено основание стойности за дейности по прекратения договор да се прехвърлят към дейности по сключения наново такъв. Въз основа на това е направено искане за допускане на въззивното решение до касационен контрол при предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидната му неправилност.
Настоящият състав намира,че това искане не следва да бъде уважено. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Аргументите на касатора в тази насока не биха могли да се възприемат като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези. Не се сочи кой фундаментален принцип на правото е нарушен с постановеното от апелативния съд решение и по какъв начин е осъществено това нарушение,а такова и обективно не се констатира от състава.Наведените твърдения за прекратяване на договора между страните,освен,че се правят за първи път пред настоящата инстанция, са и свързани с произнасянето по същество,налагащо преценка на доказателствата по делото,извършването на която предполага допуснато касационно обжалване.
С оглед изложеното съставът намира за липсващо соченото от касатора основание за допускане на касационнен контрол на обжалваното въззивно решение, поради което такъв следва да бъде отказан.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №64/04.04.2018г. по т.д.№53/18г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.