6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 02.08.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и седемнадесета, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1015/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. С. К. и [фирма], [населено място] и касационна жалба на И. П. С. и И. Л. С. срещу решение №19 от 26.01.2017г. по гр.д.711/16г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на Г. С. К. и [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощниците си – адв. Н. Г. и адв. С. М. са посочили, че с обжалваното решение са били разрешени няколко процесуалноправни въпроси- „Кога е налице задължително другарство в процеса. Налице ли е задължително другарство в процеса между страните по сделка по чл.129 ТЗ и дружеството, дяловете от капитала, на които са предмет на сделката. При противоречие между законова уредба и задължителна практика на ВКС кои правила се прилагат.” Страната е посочила, че въззивното решение противоречи на закона, като е разгледала разбирането си, за това, че задължително другарство в процеса може да има само когато „ законът повелява това”. Касаторите са поддържали още, че хипотезата на чл.74 ТЗ била относима и сравнима с разглеждания случай. В тази връзка е разгледан характера на иска по чл.74 ТЗ, с оглед постановките на ТР ОСТК №1/02г. Направени са и сравнения по отношение на задължително другарство с други институти на правото- като процесуална субституция, съдебна делба и др., като е изведено, че в случая съдът неправилно е приел, че е налице пасивна процесуалноправна легитимация по исковете по чл.26 е чл.27 ЗЗД, а съобразяването на съда с решение на ВКС №234/15г. на ВКС, І т.о. било довело до „ накърняване на процесуалния закон и постановяване на неправилно решение”. Посочено е, че това решение на ВКС противоречало на т.12 на ТРОСТК №1/02г.Разгледан е отново иска по чл.74 ТЗ и легитимацията на лицата оторизирани да го предявят и участват в производството. Посочено е, че решението, на което се е позовал въззивният състав -№234/14г. на ВКС, І т.о. противоречи на решение № 123/15г. на ВКС, І г.о., с което била определена дефинитивно задължителността при другарството. Страната е изложила разбирането си по тълкуване на тази дефинитивност, изразено в несъгласие с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС. Направен е извод, че е налице противоречива практика на ВКС, което според страната било основание за „касационна ревизия” на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Такова противоречие е намерено от страната при сравняване на решение № 123/15 на ВКС, І , г. о и решение №135/11ВКС, ІІ т.о.Страната е посочила още, че налице било и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка е поддържано, с оглед развитото в изложението разбиране, че задължителното другарство е „форма на съвместна процесуална легитимация, която законът предписва”, макар да нямало изрична правна норма това се извеждало от цялостната „ уредба на относимите правни институти”.Отново са разгледани цитираните решения на ВКС, като е посочено, че отговорите на поставените въпроси били от значение за развитие на правото, тъй като касаели „ точното приложение на закона” и „преодоляването на вече възприети правни разрешения” по цитираните съдебни актове, които отново са изброени. Други доводи не са развити.
Касаторите, не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият и третият поставени въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като първият въпрос е общ и се съдържа в конкретно посочената хипотеза на втория въпрос, а третият е хипотетичен и обоснован с оплаквания и твърдения на страната, а не с решаващите изводи на въззивният съд. Вторият поставен въпрос е релевантен и обосновава наличие на общо основание, тъй като е свързан с мотивите на въззивният съд, довели до поставения правен резултат. Страната по него обаче, не обосновава допълнителен критерий, като и не излага конкретни доводи за наличие на едно от основанията визирани в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В тази връзка липсва конкретно разглеждане на хипотезите на този текст спрямо така поставения въпрос. Страната е разглеждала своето разбиране и съответно несъгласието си, както с приетото от съда, така и с решението на ВКС, на което съставът се е позовал във връзка с решаващият си извод. Така например развитото разбиране че обжалвания съдебен акт бил поставен в противоречие със закона е ирелевантно спрямо настоящето производство, тъй като съставлява изложено оплакване за неправилност на акта т.е. относимо към основанията по чл.281 ГПК, а не към тези по чл.280, ал.1 ГПК. Спрямо поставения релевантен въпрос без правно значение е разгледаното подробно разбиране, както по отношение на иска по чл.74 ТЗ / в какъвто смисъл не е зададен правен въпрос и какъвто иск не е бил предявен в случая/, така и спрямо общо теоретичните съпоставки на института на задължителното другарство и други институти на правото. Не се обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване и с оплакването, че решение № 234/14г. на ВКС, І т.о. противоречало на ТР ОСТК№2/02г. Освен, че този извод е необоснован и фактически неверен, тъй като с тази тълкувателна практика предмета на разглеждане на решението на ВКС не е бил разясняван, то и тези оплаквания са без правно значение за настоящето производство. Предмет на касационно обжалване е решението на въззивния съд, а не решението на ВКС, поради което е и без правно значение за основанията по чл.280, ал.1 ГПК изложеното несъгласие на касаторите с това решение, както и доводите за неговата неправилност.
Не обосновават довод за допускане на касационно обжалване и изложените твърдения на страната, за това, че била налице противоречива практика на ВКС по чл.290 ГПК. Правно необосновано касаторите считат , че това тяхно твърдение съставлява установеност на основание по чл.280, ал.1 т.2 ГПК, тъй като същото не е съобразено изобщо, както с изискването на нормата, така и с определената със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на основанието, а именно – наличие на противоречие между обжалваният съдебен акт при разрешаване на правен въпрос, разрешен с влязъл в сила акт на съдилищата по същият правен въпрос, при идентична фактическа обстановка. – арг. т. 3 ТРОСГТК №1 /09г. Извън това, че решенията по чл.290 ГПК, цитирани от страната формират задължителна практика на ВКС по различни правни въпроси, то те са постановени и във връзка с различни искове и нито едно от тях не дава отговор на поставеният от касаторите релевантен въпрос, освен решение №234/14 ГПК, което е цитирано от възивният състав и което е възприето изцяло от него и съответно съобразено. Тук следва да се отбележи, че поддържаното, в контекста на оплакването за неправилност на изводите на съда е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК, тъй като е относимо към оплакванията по чл.281 ГПК, които не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство.
Основанието по чл. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага, че касаторите следва да установят, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото оплакване за неправилност на акта, нито развитите разбирания на касаторите. Освен това нормата на чл.216, ал.2 ГПК е достатъчно ясна и по нея е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, установяваща предпоставките по приложението на нормата, а освен това е налице и такава по чл.290 ГПК, която отговаря еднозначно на поставения от касатора релевантен въпрос, от която практика въззивният съд не се отклонил.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК поради което решението в обжалваната от касаторите част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на И. П. С. и И. Л. С.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са очертали подробно предмета на спор, разгледали са производството по прекратяване на исковете по чл.26 и чл.27 ЗЗД спрямо дружеството – посочен ответник в исковата молба. Разгледали са и мотивите на обжалвания съдебен акт, като са заявили, че „оспорват доводите на Пловдивски апелативен съд”. Посочили са още, че „намират практиката на ВКС цитираната от възивният съд за „неправилна”. Така в заключение са стигнали до извод, че са мотивирали основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано единствено с това, че считат, че обективираната в соченото решение на ВКС практика следва да бъде преодоляна. Страната подробно е развила разбирането си за института на необходимото другарство, като е разгледала и неговите проявни форми – факултативно и задължително. Разгледали са и оплакванията си за неправилност на решението в контекста на тяхното разбиране за участието на дружеството като ответник по исковете за нищожност и унищожаемост на сделката за прехвърляне на дялове от О..
С това изложение страната не обосновава довод за наличие предпоставки за касационно обжалване. Същата не е поставила правен въпрос, който съставлява общо основание и съответно задължителна предпоставка за допускане на решението до касационен контрол. Освен това страната не е развила и доводи относими към посоченото от нея основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като, с оглед разгледаната по-горе дефинитивност на това основание, разяснена със задължителна тълкувателна практика – ТР ОСГТК №1/09г. касаторите не са посочили нито един относим към хипотезите на това основание довод. Такъв не е нито изложеното по развитието на правния спор, нито оплакванията за неправилност на акта, а още по-малко изразеното несъгласие с практика на ВКС.
Касаторите са посочили, че не само въпросът дали дружеството е необходим другар бил съществен, такъв бил и въпросът относно съединяване на иск за обявяване нищожността на договора за прехвърляне на дружествени дялове / предявен срещу страните по договора с иск за несъществуване на вписано обстоятелство по чл.29 ЗТР.Изложили са разбирането си за неправилност на извода на въззивният съд, „ че е без значение факта, че на същите фактически основания ищците твърдят несъществуване на вписано обстоятелство и мотивирайки се с нищожността на договора за прехвърляне на дялове искат заличаване на вписването на основание чл.29 ЗТР”.Страната е поддържала, че съдебната практика приемала за недопустим иск по чл.29 ЗТР, предявен единствено срещу съдружниците, а не и срещу дружеството.Така е направен извод за неотносимост на цитираната от въззивният съд практика на ВКС, тъй като в решение №234/14г. нямало съединяване на установителния иск за нищожност на сделката с иска по чл.29 ЗТР. Това разбиране на страната е доразвито и подкрепено от актове на съдилищата, като е поддържано наличие на противоречива практика по „този въпрос”, преценено като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Така е поставен и въпросът- „Дали дружеството, чиито дружествени дялове са прехвърлени е задължителен необходим другар/ ответник/ в производството по иска за обявяване на недействителност на договора за прехвърляне на дялове и то ако в същото производство срещу дружеството е предявен иск по чл.29 ЗТР”.
Така поставен въпросът не е свързан с решаващите мотиви на състава обусловили постановения правен резултат.За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е мотивирал необходимо участие на дружеството в производството по исковете по чл.26 и чл.27 ЗЗД, с оглед правната рефлексия на недействителността на сделката по чл.129 ТЗ изразена в правните последици от тази недействителност върху функционирането и органната структура на дружеството, както и по отношение легитимното участие на дружеството в търговския оборот. Така е направен извод, след подробните мотиви, свързани с необходимостта дружеството да бъде ответник по тези искове, че участието му като самостоятелен ответник по исковете по чл.29 ЗРТ в производството не може да преодолее липсата на съвместна пасивна легитимация по исковете по чл.26 и чл.27 ЗЗД. Следователно, така формулиран въпросът не е релевантен. Но дори и да бъде приет за такъв, то страната не е обосновала и допълнителен критерий . Както бе посочено вече основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК изисква фактически идентитет при разглежданите хипотези по формирана практика по същият правен въпрос. В случая, цитираните определения по чл.288 ГПК, както и тези на съдилищата изобщо не формират практика и са ирелевантни към соченото от страната основание – арг. т.3 ТР ОСГТК №1 /09г. Решение №72/10г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.303 ГПК, разглежда съвсем различна хипотеза – при която физическото лице- молител не е бил страна в производство, развило се между придобилата дяловете срещу самото дружество. Решението №136/09г. също не обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК_/ към което е относима практиката формирана по чл.290 ГПК/, тъй като формира практика по въпроса за обусловеността на иска с правно основание чл.431 ГПК / отм./от иска по чл.26 ЗЗД, доколкото резултатът по втория иск дава отговор на въпроса съществуващо или несъществуващо е обстоятелство въз основа, на което е извършено атакувано с първия иск вписване. С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Съобразно изложеното от страните по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т1-3 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №19 от 26.01.2017г. по гр.д.711/16г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: