8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
[населено място] ,23.10.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1236/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Депосито„ ЕООД против решение № 273/30.01.2018 г. по т.д.№ 4792/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1378 по т.д.№ 6304/2015 г. на Софийски градски съд.С потвърденото решение е уважен предявеният от „ Комфорт 04” ЕООД против касатора осъдителен иск, за присъждане сумата от 14 008 евро – обезщетение за неизпълнение на задължение за доставяне на товар по превозен договор,удостоверен с CMR товарителница № СА 30-76 КР/С2887ЕР от 22.10.2014 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане.Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца да претендира процесното обезщетение, след като не е товародател – изпращач по товарителницата , нито са налице доказателства да е договорил превоза, т.е. поради недоказано превозно правоотношение между страните по спора. В евентуалност касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR Конвенцията /, предвид извода на съда, за установено качество на ищеца като „правоимащ „ , по смисъла на чл.20 от Конвенцията, въпреки липсата на доказателства да е собственик на получаваната стока. Аргумент за недоказана собственост, въпреки представена от ищеца фактура за сключена с германско дружество покупко-продажба на превозвания товар, касаторът извежда от правилата за носене на риска, съобразно чл.67 пар.1 от Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки.Твърди съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по въведени с въззивната жалба доводи на страната, конкретизирайки единствен такъв: за липса на съществен елемент от договора за превоз – договорено възнаграждение за превозвача, предвид което ответникът е оспорил товарителницата, вкл. по отношение липсата на предвидените от чл.6 на Конвенцията реквизити. По начало касаторът намира вътрешно противоречиви и неубедителни мотивите на въззивното решение, което от една страна приема за недоказано съществуването на превозно правоотношение между страните по спора, а от друга страна намира за основателно ангажирането на отговорността на ответника, в качеството на превозвач. Касаторът оспорва и правилността на извода на съда, че липсата на товара не е резултат от случайно събитие / непреодолима сила /, предвид неположена от превозвача достатъчна грижа за опазването му от кражба. В тази връзка се позовава на събрани доказателства в образуваното за кражбата досъдебно производство – протоколи от разпити на свидетели, несъобразени от въззивния съд, кредитирал единствено, според страната, показанията на свидетели на ищеца, при това допуснати след изтичане на преклузивния срок за ангажирането им.
Ответната страна – „Комфорт 04„ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулиран правен въпрос в раздел 1, необоснован допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – в раздел ІІ от изложението по чл.284 ал.3 ГПК, както и поради необоснована „очевидна неправилност „ на въззивния акт , в съответствие с формираната практика на ВКС по приложението на чл.280 ал.2 ГПК, в раздел ІІІ-ти от изложението.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Ищецът твърди, че по устна / формата уточнена с допълнителната искова молба / заявка – практика, установена с оглед дългогодишни търговски взаимоотношения между страните – е възложил, а ответникът се съгласил да осъществи превоз на стоки от Германия до България , на обща стойност 14 008 евро. Твърди, че стоките са негова собственост , а за превоза е издадена CMR товарителница № СА 30-76 КР / С2887ЕР от 22.10.2014 г.. Ответникът не доставил товара, оправдавайки се с кражбата му от паркинг, находящ се в [населено място], България,където е оставено да домува превозното средство. Тъй като товарът не е бил доставен в уговорения срок, на основание чл.20 пар.1 от Конвенцията, ищецът претендира стойността му, като за изгубен товар, рекламация за което е предявил на 08.08.2015 г., останала без отговор. Към исковата молба са приложена товарителницата и рекламацията.
Ответникът е оспорил иска с възражение, че няма сключен с ищеца договор за превоз / ищецът не е посочен като изпращач – товародател / и след като не е страна по такъв договор същият няма право да претендира обезщетение за липсващ товар. Ако пък се приеме, че ищецът е страна по договор за превоз, то договорът се твърди нищожен, поради неуговорено възнаграждение за превозвача : липсва посочено в товарителницата , а и няма доказателства за заплащане на такова възнаграждение. Страната счита, че не се явява достатъчно качеството на ищеца като „получател” по товарителницата , без представени доказателства за собственост върху товара, каквото оспорва, че е представената фактура за покупко-продажбата. В тази връзка цитира чл.67 пар.1 от Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, според който, ако договорът за продажба на стоки налага превоз на стоката и продавачът не е длъжен да я предаде на определено място, рискът преминава върху купувача, когато стоката бъде предадена на първия превозвач, за изпращане на купувача. Намира, че по аргумент за противното, когато продавачът е длъжен да я предаде на определено място, рискът не преминава към купувача до предаването й на същия. Противопоставя възражение, че липсата е резултат от действието на непреодолима сила / случайно събитие / и превозвачът не носи отговорност за това, тъй като е положил необходимата грижа за съхраняването на товара : превозното средство с товара е оставено на охраняем паркинг , където се намира и офиса на ответника , оборудвано с GPS устройство и заключено.
Първоинстанционният съд е уважил иска, а въззивният потвърдил решението. Счел е, че обстоятелството по недоказано сключен между страните договор за превоз, при това с конкретно договорено възнаграждение, е ирелевантно, тъй като се претендира не навло, а обезщетение за липсващ товар. Същевременно, от факта на безспорното съгласие на ответника да превози стоката, материализирано в товарителницата и от фактическото осъществяване на превоза, се обосновава извод за съществуване на превозно правоотношение , по което ответникът – превозвач отговаря за липсата на товара, независимо от това кой е сключил договора за превоз като възложител – ищеца или немското дружество – товародател. Легитимацията на ищеца да предяви иска за обезщетение, според съда , се основава на качеството му на „правоимащ”, по смисъла на чл.20 пар.1 от Конвенцията,изводимо от качеството му на „получател„ по товарителницата / чл.13 пар.1 пр.2 от Конвенцията /. Независимо от последното е приел за доказано и качеството му на собственик на товара. Липсата на договорено навло в товарителницата не обосновава недействителност на превозния договор, тъй като договарянето и размерът му може да се установява с всички доказателствени средства, доколкото договорът за превоз е неформален, консенсуален договор и товарителницата не е форма за действителност / чл.4 от Конвенцията /. Дори да не би била договорена цена, според съда е приложима цената, която обикновено се плаща за подобни превози , а при трайни търговски отношения, каквито твърди ищецът – цената, която обикновено се договаря между страните / аналогия с чл.326 ал.2 ТЗ /. Възражението за освобождаване ответника от отговорност, поради причинност на липсата с действието на непреодолима сила, e счетено за неоснователно, съобразявайки обстоятелството, че охраната на паркинга, на който е било оставено превозното средство, не е имала задължение да пази и осъществява контрол върху паркираните превозни средства, да проверява режима им на движение и качеството на лицата, които ги управляват. Не са ангажирани, според съда, убедителни доказателства за положена от ответника дължимата грижа на добрия търговец , за опазване на възложения му за превоз товар. Следователно, предпоставки за освобождаването му от отговорност, съгласно чл.17 пар.2 от Конвенцията, съдът е приел, че не са налице.
В изложението по чл.284 ГПК, касаторът формулира следните въпроси , всички обосновавани с формално цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК :1/ Следва ли съдът да приеме, че CMR Конвенцията се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на стоки , без значение дали е срещу заплащане или без ? ; 2/ Заплащането на превоза на стоки, явява ли се основание за сключване на договора за автомобилен превоз и част от фактическия състав по смисъла на Конвенцията ? ;3/ При липса на договор за превоз между получателя на стоката и превозвача от една страна и при липса на договор между получателя на стоката и товародателя , вкл. при липса на заплащане на превоза от който и да било / товародател или получател /,следва ли да се приеме, че е налице валидно възникнало превозно правоотношение , по което превозвачът носи отговорност спрямо получателя на стоката, посочен в товарителницата ? ;4/ При липса на доказателства, установяващи заплащане на стоката от получателя на стоката , вкл. кога и как преминава собствеността в полза на получателя на стоката, следва ли да се приема, че получателят се явява правоимащо лице по смисъла на чл.20 от Конвенцията ? Може ли да се прилага разширително чл.20 от Конвенцията по отношение на всяко лице, без същото да се легитимира, като собственик на стоката ? ;5/ Ако получателят на стоката не представя доказателства за договор за превоз с превозвача или същите са отхвърлени от съда , следва ли съдът да приема, че искът му по прилагане на чл.17 пар.1 от Конвенцията подлежи на разглеждане, а впоследствие може да бъде основание за осъждане на превозвача ? ;6/ Ако ищецът не е страна по договор за превоз, може ли да черпи права от този договор ?
Претендира се допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение,по чл.280 ал.2 ГПК.Същата се твърди в обстоятелството, че искът е уважен, въпреки недоказаност на сключен превозен договор между ищеца и ответника и недоказано заплащане по същия. Твърди се и очевидна неправилност, предвид допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила : неразгледани доводи на ответника във въззивната му жалба , вкл. за неправилно приети и съобразени от първоинстанционния съд доказателства, въпреки настъпила процесуална преклузия за допускането и събирането им. Навеждат се доводи и за несъгласие с кредитирането на показанията на свидетелите на ищеца.
Въззивният съд не е отрекъл наличието на превозно правоотношение изобщо, а приел за доказано такова със страна превозвач – ответника, с оглед материализираното му съгласие за осъществяване на превоза / не е оспорил авторството си върху товарителницата / и фактическото му извършване / също безспорно /. Приел е, че съдържанието на това превозно правоотношение, досежно уговорено възнаграждение за превозвача, би било релевантно в спор между страните по превозния договор / независимо дали възложител е ищеца или трето лице /, когато спорът касае дължимостта и заплащането му, но по отношение отговорността за изгубване на товара е релевантно и достатъчно установяване качеството на ищеца, като „получател” по товарителницата, съответно „правоимащ„, съгласно чл.13 пар.1 пр.второ вр. с чл.20 и чл.17 от Конвенцията. Въззивният съд не е счел за необходимо за нуждите на конкретния спор да установява съдържанието на иначе безспорно сключен от ответника превозен договор, вкл. размера на възнаграждението по същия, каквото и да не би било уговорено, ще се дължи, считайки приложима по аналогия нормата на чл.326 ал.2 ТЗ. Ответникът не е противопоставял възражение за липса на сключен превозен договор изобщо, т.е. и с трето лице, евентуално изпращача – товародател или продавача на стоката, за което е следвало да оспори автентичността на подписа на представляващото го лице и печата върху товарителницата. До доказване на противното, въззивният съд е приел, че товарителницата го обвързва като превозвач по действителен превозен договор, с получател на превозвания товар – ищеца. Следователно: в преобладаващата си част / трети, пети, шести / формулираните въпроси са несъответни на възприетото от въззивния съд, който не е обвързал отговорността на превозвача, въпреки установена липса на сключен изобщо договор за превоз, по който последният е страна, а при прието за безспорно установено от товарителницата наличие на такъв договор, по който превозвач е ответникът. Приел е,че възнаграждение се дължи, дори да не би било уговорено, предвид качеството на страните – търговци, по аналогия с чл.326 ал.2 ТЗ, а не, че договорът за превоз е безвъзмезден. Впрочем, самият ответник противопоставя довода за неуговорено възнаграждение само в хипотеза на установено сключен между него и ищеца договор за превоз и като основание за нищожност на същия. Следователно и въпроси първи, втори и пр. първо от четвърти въпрос, не кореспондират,с това си съдържание, с решаващ извод на съда в същия смисъл. Решаващият извод на въззивния съд е основан на качеството на ищеца – като „получател” на превозвания, независимо по възлагането на превоза от кого, товар и независимо от качеството му на „собственик„ на товара, макар че и последното съдът е приел за доказано. Поради това и второто предложение на четвърти въпрос не удовлетворява изискването за правен въпрос.Дори да би се приел за такъв, напълно необоснован се явява допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.Не е представена противоречива съдебна практика по приложението на чл.20 пар.1 вр. с чл.13 пар.1 пр.2 от Конвенцията, досежно понятието „правоимащ„, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна, но явяваща се неправилна съдебна практика, с оглед изменение на обществените условия или промяна на законодателството. Формалното цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява обосноваването на допълнителния селективен критерий в тази хипотеза.
Не е налице и „ очевидна неправилност” , по смисъла на чл.280 ал. 2 ГПК. Същата,в случая, се обосновава с противоречие на решението с материалния закон, тъй като отговорността на ответника била ангажирана въпреки установена липса на сключен договор за превоз / твърдение, некореспондиращо с мотивите на въззивното решение /, както и с непроизнасяне по доводи във въззивната жалба, вкл. по отношение процесуални нарушения на първоинстанционния съд, но счетени за решаващи, с оглед формирането на различен правен извод. Като такава, обосновката съставлява довод за неправилност, поради процесуално нарушение, съобразно основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ГПК.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения.Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод.Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
Непроизнасянето по доводи във въззивната жалба съставлява нарушение на чл.269 пр.второ ГПК, но неустановимо пряко и единствено от мотивите на въззивния акт. От друга страна, кореспондиращ касационен довод за нарушение на чл.269 пр. второ ГПК касационната жалба не съдържа / освен за непроизнасяне на съда по довода за правните последици относно действителността на превозния договор, при недоговорено възнаграждение за превозвача,съображения за ирелевантността на което се изложиха по-горе, тъй като съдът не е приел за доказано сключен безвъзмезден договор за превоз /. В касационната си жалба страната се позовава основно на превратно и неправилно интерпретиране на доказателства.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 273/30.01.2018 г. по т.д.№ 4792/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ Депосито „ ЕООД , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на „Комфорт 04„ ЕООД разноски за настоящата инстанция , в размер на 1 620 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: