4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
София, 25,05,2016 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело №714/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 80 от 11.01.2016 г. по ч.гр.дело №5379/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Подаден е и отговор обосноваващ неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е възпроизвел текстово чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Поставил е въпросът – „ Наличието на арбитражна клауза в документ по чл.417, т.3 ГПК отнема ли възможността на Кредитора да удовлетвори вземането си по реда на чл.417 ГПК и ако не – компетентен ли е съдът, сезиран с установителния иск по чл.422 ГПК, да се произнесе по установителния иск като единствена възможност за продължаване на започналото производство по реда на чл.417 ГПК.”По основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК страната е сочила две определения на ВКС, с оглед, които счита, че е налице разрешение дадено от касационните състави в отклонение, на което е постановен акта на въззивния съд. Поддържано е и основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, като е посочено, че е налице противоречива практика на съдилищата – цитирани са актове във връзка с втория поставен въпрос – „Приложима ли е задължителната практика на ВКС, обективирана в определение №585/21.07.2011г. по ч.т.д. №457/11г. на І т.о.на ВКС и определение №938/25.11.2011г. по ч.т.д.№874/2011г.на ІІ ТО на ВКС, за случаи, при които арбитражната клауза няма директно приложение и по-конкретно Споразуменията по чл. 417, т.3 от ГПК, в които е включена”. Страната, в тази връзка е направила извод, че след като този въпрос бил решен противоречиво от съдилищата, то налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разгледани са приложените определения накратко. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване. Първият поставен от него въпрос е релевантен, доколкото е свързан с предмета на спор и решаващите изводи на въззивният съд. Налице е общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване, обаче, следва да са установени предпоставките на едно от лимитивно очертаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяната от касатора хипотеза на т. 1 на цитирания текст, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определения и поставен от касатора правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената задължителна за съдилищата практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по конкретни съдебни актове.Страната е сочила наличие на противоречие между обжалваното определение и определение № 585/11т. на ВКС, І т.о., от което е възпроизведена част. С така сочената задължителна за съдилищата практика, страната не обосновава допълнителен критерий по поставения въпрос, тъй като сравняваните съдебни актове третират съвсем различна фактическа обстановка, предполагаща различни правни изводи. С цитираното определение, състав на ВКС, І т.о. е формирал задължителна за съдилищата практика по въпроса – допустимо ли в производството по чл.422 ГПК да се правят искания и възражения, които се основават на данни, стоящи извън самото изпълнително основание. Отговорът на този въпрос е даден в хипотеза на претенция за установяване на задължение по менителничен ефект, предявен по реда на чл.417 ГПК, по отношение на който е поддържано в производството по чл.422 ГПК, наличие на каузално правоотношение между страните, което записа на заповед обезпечава и което е съдържало арбитражна клауза. При тези фактически данни, съставът на ВКС, І т.о. изрично е приел, че основание за дължимост на процесното вземане е не договорът, съдържащ арбитражна клауза, а менителничния ефект, който като абстрактна сделка е различно и самостоятелно основание. Или с това определение не е разгледан поставеният от касатора въпрос, както и въпросът, по който се е произнесъл ВКС не е разглеждан от въззивния съд. Същото е относимо и към другото сочено определение на ВКС, ІІ т.о., третиращо аналогичен случай на подадено заявление по документ по чл.417, т.9 ГПК. Т.е. сочената практика на ВКС не е относима към случая, поради което е ирелевантна за наличие на допълнителен критерий и не установява, поддържаното като установено от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващ извод на състава. Тъкмо обратното въззивният съд е приел, че така посочените определения не са относими към случая и е формирал решаващите си изводи без да ги обсъжда. Т.е. същият не е формирал решаващите си изводи, с оглед приложение на тази практика, поради което и така поставения въпрос, независимо от разрешаването му, не променя крайният извод, респ. постановения правен резултат. Това обстоятелство обосновава и липса на общо основание. Поддържаното от страната, относно различното тълкуване давано от съдилищата на определенията на ВКС не променя горният извод, тъй като самото противоречие по съобразяване или не на практика на ВКС не е достатъчно за да се допусне касационно обжалване, а следва да бъде поставен релевантен въпрос, свързан с разрешаване на спора – арг. т.1 ТРОСГТК №1/09г.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 80 от 11.01.2016 г. по ч.гр.дело №5379/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: