5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 854
С., 17,11,2015 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 3264/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] срещу решение № 156 от 09.06.2014г. по т. д.39/14г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация- О. ББ АД – [населено място] , чрез пълномощника си е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Изложени са и доводи да неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В представеното в резултат на проведено производство по чл.285,ал. 1 ГПК, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си, са поддържали, че допуснатата от първостепенния съд поправка „ на петитума по иск по чл.422 ГПК след първа размяна на книжа е незаконно действие на съда”, тъй като с определение №178/12г. на ВКС, ІІІ г.о. поправката на искова молба се извършва до връчване на препис в нея.Заявено е, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие по въпроса – „ До кой момент може да се направи поправка в исковата молба”. Поставен под № 2 е въпросът- „ Иск по чл.422 ГПК ли е иск, чиито основания не съвпадат с основанията от заявлението по чл.417 ГПК…” Страната е препратила към изложението в касационната си жалба и лаконично е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите са поставили въпроса- „ За допустимостта на възражения срещу факти, констатирани от допусната по реда на чл.266, ал.3 ГПК експертиза”, за който е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед твърдяно противоречие с решение № 20/11г. на ВКС, ІІ т.о. Касаторите са поддържали и противоречие с т.18 на ТР ОСГТК №4/13г.по въпроса- „Към кой момент е налице предсрочна изискуемост на дълга.”Страната е заявила, че правилният отговор на въпроса „ Какво трябва да се докаже- наличието или липсата на предпоставките за едностранното повишаване от банката на лихвен процент и кой трябва да го направи банката или кредитополучателя”, бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По същото основание са поставени още въпроси – „Необходимо ли е изрична уговорка или достатъчна ли е уговорка за едностранна промяна на лихвата при съобразяване с Юрибор лихвено ниво, за да е ясно, че лихвеното ниво на кредит в евро още първоначално е определено според лихвените нива на Юрибор лихвите и е в зависимост от тях” и – „ От кой момент лихвените нива на тримесечния Юрибор не са картелно определени – от момента на прекратяване дейността на картела през май 2008г. или от момента, в който пазарът чрез саморегулация успява да преодолее картелно определените нива на тримесечния Юрибор …” По тези въпроси обсъжданото допълнително основание е обосновано с липса на практика, като е развито и разбирането на страната по тях. Касаторите са поддържали още, че обжалваното решение „ противоречи на ТР ОСГТК №4/13г.” – по –конкретно на т. 4Г съгласно, която при универсално правоприемство в документа по чл.417, т.2 ГПК трябва да е вписан първоначалния кредитополучател. Така е поставен и въпроса „ако не е вписан решението недопустимо ли е или неоснователно”.
От приложеното изложение, може да бъде изведено оплакване за недопустимост на произнасянето на въззивния съд, с оглед неправомерно допусната поправка в петитума на исковата молба с правна последица неправилно установена пасивна легитимация по спора. Освен това, страната е сочила и друго основание за недопустимост на произнасянето, а именно- разлика в заявеното със заявлението по чл.417 ГПК и исковата молба, инициираща втората фаза на заповедното производство- съдебната. Тези доводи следва да бъдат обсъдени независимо от поддържаното от касаторите за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради това, че недопустимостта на акта формира самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване -арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. Касаторите са поддържали, че първостепенния съд е допуснал поправка в петитума на исковата молба като е заменил едно юридическо лице, срещу което няма заповед за изпълнение с друго, включено в заповедта. И поради това, че процесуалното действие е извършено след размяната на книжа, то съставлява „ незаконно действие на съда”. Доводите са правно необосновани. Страната смесва различни процесуални действия- като поправка в исковата молба и производството по чл.129 ГПК, каквото в случая е инициирано от състава на първостепенния съд с разпореждане от 28.01.2011г., с което е констатирана нередовност на исковата молба, с оглед разликата между посочения от ищеца първи ответник и първия ответник по издадената заповед за незабавно изпълнение. Тази нередовност е обоснована изрично от решаващия съдия, като констатация за противоречие между обстоятелствена част и петитума на исковата молба, във връзка с обстоятелствената част на исковата молба, обосноваваща дължимост на сумите спрямо ответникът срещу когото е издадена заповедта за изпълнение и петитума сочещ друго юридическо лице като ответник по иска. Съобразен е както характера на иска по чл.422 ГПК – като продължение на заповедното производство и пряко свързан с отправеното по реда на чл.417 ГПК искане, така и с разясненията дадени в ТР ОСГТК на ВКС на РБ №4/13г. В резултат на това разпореждане, именно, ищецът е привел исковата си молба в съответствие с правилно дадените указания по нейната редовност. Или поставените въпроси -„ До кой момент може да се направи поправка в исковата молба” и „ Иск по чл.422 ГПК ли е иск, чиито основания не съвпадат с основанията от заявлението по чл.417 ГПК…” не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на предприетите от съда процесуални действия, а са съобразени единствено с оплакванията на страната за неправилност на акта. В тази връзка и соченото противоречие със задължителна практика не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставът не се отклонил от нея, а се е съобразил изцяло с разясненията дадени с ТР ОСГТК №4/13г.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.Първият поставен въпрос за „допустимостта на възражения срещу факти, констатирани от допусната по реда на чл.266, ал.3 ГПК експертиза” не е релевантен, доколкото изцяло е обоснован с доводи за неправилност на приетото от съда по обсъждане на експертното заключение, за което страната е поддържала, че правилно е изслушано от въззивния съд, но неправилно интерпретирано.Освен това, въпросът е неясен, с оглед на липсата на конкретно посочване, както на възраженията, така и на фактите, които не могат да бъдат изведени. Макар и ирелевантно, с оглед липсата на правен въпрос следва да се отбележи, че липсва каквато и да било относимост на цитираното като „противоречиво” решение №20/10г. на ВКС към разглеждания случай.
Вторият въпрос – „Към кой момент е налице предсрочна изискуемост на дълга.” е релевантен, но по него не се обосновава поддържаното по допълнителния критерий противоречие с т.18 ТРОСГТК №4/13г. Доколкото относно предсрочната изискуемост на дълга още първостепенния, а като фактическа обстановка и въззивният съд са констатирали, че е било налице изявление на банката в писма от 15.10.2010г., с които тя е направила кредита предсрочно изискуем преди подаване заявлението по чл.417 ГПК не е налице противоречие на приетото от съдилищата с т.18 ТР ОСГТК №4/13г., а в съответствие с него. Такова противоречие, обаче не е твърдяно от касаторите, а е поддържано като обосноваване на основанието пресмятане на 90 дневен период спрямо дължимата вноска за м. юни 2010г., което не е съобразено с установените факти по спора, свързани със спиране на плащането по дълга още към 30.04.2010г.,поради което и същото не променя направения извод, нито обосновава поддържаното противоречие .
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено като установено от касаторите, изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, съответстващ на критериите по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите- т.4 ТРОСГТК №1 /09г.. С оглед тази очертана със задължителна практика дефинитивност страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието, нито поставянето на хипотетични и ирелевантни въпроси, които не са били предмет на разглеждане от въззивният съд, който във връзка с оплакванията по отношение на дължимия лихвен процент е изложил ясни мотиви, спрямо които не са поставени релевантни въпроси.Не обосновава извод за приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и лаконично изложеното оплакване за неправилност на съдебния акт, свързан със защитната теза на касаторите тъй като то има относимост към основанията по чл.281 ГПК, но е ирелевантно в производството по чл.288 ГПК.
Несъобразен с фактите установени по спора, а поради това и без правно значение за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е и поддържаното, че обжалваното решение „ противоречи на ТРОСГТК №4/13г.” – по –конкретно на т. 4Г съгласно, която при универсално правоприемство в документа по чл.417, т.2 ГПК трябва да е вписан първоначалния кредитополучател. В случая страната неправилно е счела, че това разяснение е относимо към разглеждания случай, като не е съобразила наличието на анекс №1 от 04.12.2008г., с което първият ответник като правоприемник на кредитополучателя, поема всички права и задължения по договора за банков кредит, като след това са сключвани и допълнителни споразумения уточняващи обезпеченията по кредита и спрямо правоприемника.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 156 от 09.06.2014г. по т. д.39/14г. на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: