8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
[населено място] ,22,04,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на двадесет и пети януари ,през две хиляди и шестнадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1599/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. К. против решение № 2170/25.11.2014 год. по гр.д.№ 2435/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.05.2014 год. по гр.д.№ 11813/2011 год. на Софийски градски съд,в отхвърлителната му част,с която предявеният от касаторката против [фирма] иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, е отхвърлен за разликата между присъдените 30 000 лева и до претендираните 120 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на родител , в причинна връзка с ПТП от 08.09.2006 год., причинено по вина на собственика на застрахован при ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите лек автомобил. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.51 ал.1 ЗЗД – относно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия / 50 % /, както и в противоречие с чл.52 ЗЗД,по отношение приетия за справедлив размер на дължимо обезщетение – 60 000 лева,спрямо който е приспаднато съпричиняване. Сочи се съществено нарушение на съдопроизводствените правила – немотивиране на въззивното решение, в съответствие с всички доводи и възражения на въззиваемата страна и конкретно – по отношение мястото и механизма на настъпване на ПТП,обосноваващи изключителна отговорност на водача на МПС за същото и изключващи наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат.Страната счита,че съдът,при прилагане критерия за справедливост, в съответствие с чл.52 ЗЗД, е демонстрирал неоправдано незачитане на ценността на човешкия живот, влагайки различен от утвърдената съдебна практика по приложението на нормата, смисъл в понятието за справедливост.Не са отчетени в съответна степен изключително близките и топли отношения между ищцата и починалия й родител, предпоставящи различни спрямо приетите, по съдържание и интензитет, болки и страдания от смъртта на последния, а от друга страна са пренебрегнати лимитите на застрахователна отговорност, съгласно пар.27 ал.2 ПЗР на КЗ отм. , като обективен ориентир за социално-икономическите условия,спрямо които следва да бъде определян и размера на дължимото обезщетение.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваването на основания за допускане на касационното обжалване.Счита,че въззивното решение е дало отговор на формулираните въпроси,в съответствие със задължителната съдебна практика и установените по делото фактически обстоятелства.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищцата претендира обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от смъртта на своя баща, настъпила в резултат на причинено по вина на собственика на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил,ПТП от 08.09.2006 година.Исковете са предявени в пасивно субективно евентуално съединение, срещу предпочитан ответник [фирма], а в случай на отхвърлянето им спрямо този ответник – срещу Г. фонд. Предпочитаният ответник е оспорвал иска с довод за съпричиняване на вредоносния резултат, поради внезапното изскачане на пострадалия на пътното платно, лишавайки водача на МПС от възможността своевременно да го забележи и предотврати удара.Исковете се оспорват и като завишени по размер. Ответникът – Г. фонд, спрямо който исковете са оставени без разглеждане,с оглед уважаването им частично срещу предпочитания ответник – е противопоставил идентичен довод за съпричиняване, предвид поведение в нарушение на чл.113 и чл.114 ЗДвП, вкл. и в причинност с обстоятелството, че пострадалият е предприел пресичане на необозначено за тази цел място / не на пешеходна пътека /.
А. експертиза е установила, че към момента на удара МПС е управлявано с не по-малко от 60 км/час.Ударът е настъпил след подминаването на маркирана пешеходна пътека,спрямо която пострадалият е предприел пресичане на отстояние от около 5 метра,след пътеката спрямо движението на автомобила.Опасната зона за спиране на автомобила при тази скорост е от порядъка на 41 метра,а при разрешената за участъка скорост от 50 км/час – 37-38 метра.Експертизата е обосновала извод,че при своевременна и адекватна реакция, шофьорът е имал възможност да предотврати удара, независимо че е шофирал със завишена спрямо разрешената за участъка скорост,тъй като е имал обективната възможност да възприеме пресичащия от разстояние около 47 метра / при скоростта от 60 км/час / или от 39–40 метра / при скорост от 50 км/час/.Заключението е дадено за хипотеза на спокойно излизане на пешеходеца на пътното платно,макар и в промеждутъка между два паркирани автомобила и на установеното отстояние след обозначената пешеходна пътека, спрямо посоката на движение на автомобила.При разпит в съдебно заседание вещото лице е пояснило,че ако пресичането би било предприето не между спрелите автомобили, видимостта за водача на МПС би била още по-голяма, но очевидно и в конкретния случай би била достатъчна за предотвратяване на удара,при адекватност на реакцията на шофьора.
За да уважи предявеният иск за неимуществени вреди до размера на 30 000 лева ,първоинстанционният съд е приел справедлив размер на дължимото обезщетение 60 000 лева и съпричиняване в размер на 50 % , поради пресичане от пострадалия на нерегламентирано за тази цел място / встрани от маркирана пешеходна пътека /. Възражението за внезапното му изскачане на пътното платно съдът е приел за недоказано.Размерът на неимуществените вреди е определен въз основа показанията на свидетелка – дъщеря на ищцата / внучка на пострадалия /,отчитайки близките отношения на обич и привързаност между ищцата и родителя й, както и фактът,че макар и неживеещи в общо домакинство,същите са се подкрепяли и са си помагали взаимно ежедневно, поради което и внезапната смърт на бащата е причинила емоционални страдания не само от загубата на близък човек, но и на морална опора в живота.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите му. Не е изложил собствени мотиви по доводите за недоказаност на съпричиняването, развити във въззивната жалба и основани на възприетата от автотехническата експертиза предотвратимост на удара.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал множество въпроси,предпоставени от довода му за немотивираност на въззивното решение : 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви? 2/ Длъжен ли е сам да разреши повторно материалноправния спор,като прецени истинността на фактическите твърдения на страните, чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти към приложимата материалноправна норма? 3/Липсата на мотиви и необсъждането на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила? 4/ Може ли съдът да основе изводите си на избрани по делото доказателства,без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ? 5/ Длъжен ли е съдът, с оглед служебното начало,да следи и указва на страните необходимостта от представянето на доказателства ? Въпросите са обосновавани в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие със задължителна за въззивен съд съдебна практика, както и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК .
Формулирани са и група въпроси / обобщени до два – основни по съдържание,относими към приложението на материалноправната норма на чл.51 ал.2 ЗЗД, извън конкретната фактология на спора /, касаещи извода за съпричиняване на вредоносния резултат,сочен като неправилен, предвид неотчитане на обстоятелството,че с оглед предотвратимостта на удара, мястото на пресичане на пешеходеца е без каквото и да било значение за съпричиняване на резултата :1/ Може ли да се приеме съпричиняване, при доказаност на факта,че поведението на пострадалия няма никакво значение за настъпване на вредоносния резултат? 3/Достатъчно ли е за приемане на съпричиняване установяването на противоправно поведение на пострадалия / нарушаване правилата за движение /? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 45 по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о. ВКС и реш.№154 по т.д.№ 977/2010 год. на ІІ т.о. ВКС,постановени по реда на чл. 290 ГПК,като се сочи и противоречие с решения, постановени по четири наказателни дела,от състави на наказателно отделение на ВС,както и формално се цитира хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Касаторът формулира и въпроса : Длъжен ли е съдът винаги да намали обезщетението, в съответствие с установеното съпричиняване, след като чл.51 ал.2 ЗЗД сам въвежда диспозитивност, с употребата на модалния глагол „може” ?.Така поставеният въпрос се сочи разрешен в противоречие с реш.№ 511 по н.д.№ 510/2008 год. на І н.о. на ВКС,както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Формулирани са и група въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД, както следва: 1/ Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и прилагането на неотносими такива води ли до неправилно приложение на принципа за справедливост и необосновано присъждане на занижено по размер обезщетение? 2/ Нарушен ли е принципа за справедливост, когато при определяне на обезщетението не са съобразени в достатъчна степен задължителните критерии,въведени с ППВС № 4/1968 година ? 3/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД, с действително търпимите морални вреди и всички факти,имащи значение в тази връзка, при условията на пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа за справедливост при определяне на обезщетението? По така формулираните въпроси решението се сочи постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 год., както и с решение № 93 по т.д.№ 566/2010 год. на ІІ т.о. , реш.№ 111 по т.д.№ 676 / 2010 год. на ІІ т.о., реш.№ 177 по т.д.№ 14/2009 год. на ІІ т.о. ВКС.Сочи се и многобройна казуална практика на въззивни съдилища, в подкрепа на довода,че при идентични хипотези, вкл. по отношение временастъпването на вредоносния резултат и приложимите към същия момент минимални нива на застрахователно покритие,съдилищата са присъдили значително по-високи,кореспондиращи с претендирания от ищцата размер, обезщетения.В тази връзка е формулиран и въпроса: Нарушен ли е материалният закон,ако съдът не е отчел начина на настъпване на увреждането – неочаквана и несвоевременно настъпила смърт, по особено мъчителен за пострадалия начин,както и ако не е отчел лимита на застрахователна отговорност към момента на увреждането, като ориентир относно действителните обществено – икономически условия – критерий при определяне размера на обезщетението? Нарушен ли е материалния закон,ако определеното обезщетение е занижено спрямо определеното при напълно аналогичен случай / реш. по гр.д.№ 2877/2006 год. на СГС/? Досежно лимитите на застрахователна отговорност,съобразими като ориентир спрямо конкретните обществено-икономически условия, преценими при определяне адекватен размер на обезщетението за вреди, касаторът сочи противоречие на въззивното с решение № 83 по т.д.№ 795/2008 год. и реш.№ 66 по т.д.№ 619/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС.Сочи формално и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Приложената казуална съдебна практика в болшинството си не е съпътствана от доказателства за влизане в сила на съдебните решения, с изключение на : 1/ решение по гр.д.№ 2877 / 2006 год. на СГС / по искове за обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на родител в причинна връзка с ПТП от 05.10.2005 год. – уважени до размер от 70 000 лева / ; 2 / решение по т.д.№ 4391/2013 год. на ІІ т.о. на ВКС, с което и след частична отмяна на въззивното решение по гр.д.№ 4749/2012 год. на САС, върховната инстанция е присъдила допълнително обезщетение,съответно е присъдено общо обезщетение в размер от 90 000 лева за претърпени неимуществени вреди от смърт на пълнолетно дете,в причинна връзка с ПТП от 10.06.2004 година; 3/ решение по гр.д.№ 1577 / 2011 год. на САС, с което е уважен иск за обезщетение на неимуществени вреди,търпими от смъртта на пълнолетно дете, в причинна връзка с ПТП от 02.05.2010 год. в размер на 200 000 лева.
Групата въпроси,обусловени от касационния довод за липса на мотиви, от една страна не отчита конкретната хипотеза – на извършено от съда препращане по реда на чл.272 ГПК, при това с потвърждаване, а не с промяна на правния резултат,поради което и мотивите на първоинстанционното решение по приложението на материалноправните норми, се явяват споделени и приобщени като мотиви и на въззивното решение.Досежно съществени нарушения на съдопроизводствени правила от първоинстанционния съд, въззивната жалба не съдържа доводи, останали без разглеждане, в противоречие с чл.236 ал.2 вр. с чл.269 предл. второ ГПК.От друга страна, въззивният съд е изложил и собствени мотиви, а евентуалната им неправилност, с оглед действително установените факти и обстоятелства и обосновимите въз основа на тях изводи,е предмет на преценка в различна от настоящата фаза на производството и съобразно основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК. Част от формулираните в тази група въпроси са и с предмет, по отношение който няма въведени касационни доводи : така въпрос трети – относно несъобразени,събрани по делото доказателства / не се сочат такива, а единствено неправилна интерпретация на установими от доказателствата факти и обстоятелства /,въпрос четвърти – касаещ изключени от преценката на съда доказателства, като недостоверни,без обосноваване мотиви за това, както и пети въпрос – касаещ съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради неприлагане принципа на служебното начало и при разпределението на доказателствената тежест в процеса.
Предвид така изложеното, общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК не се явява обоснован за първата група въпроси, поради което е излишно коментирането на сочените допълнителни селективни критерии.
Въпросите,предпоставени от произнасянето на въззивния съд по възражението за съпричиняване,покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, доколкото и за да приложи чл.51 ал.2 ЗЗД съдът се е позовал единствено на обстоятелството, че пресичането от пострадалия пешеходец е извършено извън маркираната пешеходна пътека, без съобразяване на всички, вкл. установените от автотехническата експертиза, обстоятелства от значение за обосноваването или отричането на причинност между това конкретно нарушение на пешеходеца и увреждането му. В съответствие с правомощията си по ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, въпросите следва да бъдат конкретизирани до общия такъв: Констатирано нарушение на конкретна правна норма / на ЗДвП / достатъчно ли е да обуслови наличието на съпричиняване, без установяване причинна връзка между конкретното поведение на пострадалия, съставляващо нарушението й, и настъпването на вредата ?.Обоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с цитираните решения – № 45 по т.д.№ 525 / 2008 год. на ІІ т.о. ВКС и № 154 по т.д.№ 977/2010 год. на ІІ т.о. ВКС. Последният от въпросите,свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД – с оглед редакцията на разпоредбата, винаги ли съдът дължи намаляване на обезщетението,при установено съпричиняване – не покрива характеристиката на правен : не е бил поставян на въззивния съд, в контекста на конкретно приложими правни последици,в който смисъл е и неясен.Ако се визира вложен в разпоредбата смисъл на изключителна дискреция на съда да приложи намалението,то самото прилагане не съставлява нарушение на материалноправната норма.Ако се визира уредено правомощие на съда служебно да следи за съпричиняване, в който смисъл е налице задължителна съдебна практика, отричаща служебното му съобразяване, то въпросът отново е неотносим, тъй като възражение е направено от всеки от ответниците,в преклузивните за това срокове.Дори да би бил покрит общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,не се явява обоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,тъй като практиката на наказателните съдилища не съставлява задължителна такава в сочената хипотеза.
Формулираните първи и втори въпроси,относими към приложението на чл.52 ЗЗД,също не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Съдържанието им предпоставя отговор за правилността на въззивното решение, по приложението на чл.52 ЗЗД, в съответствие с конкретните обстоятелства по делото,респ. конкретно съобразими от съда критерии за определяне размера на обезщетението, които впрочем ППВС № 4/1968 год. не изброява изчерпателно,а само примерно. Не е индивидуализиран,вкл. в касационната жалба, несъобразен от съда самостоятелен и релевантен към определяне обезщетението за неимуществени вреди критерий, нито пък е индивидуализиран неотносим, макар приложен неадекватно от въззивния съд, такъв. Поради това и въпросите,отнасящи се до неправилно несъобразени или неправилно съобразени критерии са освен фактологични и несъответни на предмета на касационното обжалване и на дължимото,с оглед въведените от ищеца факти и обстоятелства, съдържание на въззивното решение. На практика касаторът се оплаква от неправилната преценка на тежестта на отделните съобразими критерии при формиране извода за справедлив размер на обезщетението, но без да излиза извън действително съобразените,а именно: степента на близост и привързаност между ищцата и починалия, интензитета на общуване и морална подкрепа приживе на родителя, субективната преценка на съдържанието и интензитета на търпимите болки и страдания. Обобщен въпрос по приложение критерия за справедливост,в съответствие с вложения от законодателя смисъл, може да се конкретизира от третия формулиран въпрос,покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Цитираната от касатора съдебна практика – решения по т.д.№ 566/2010 год., по т.д.№ 676/2010 год. и по т.д.№ 14/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС – не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като със същите се обезщетяват съвсем различни по характеристика неимуществени вреди. Различното съдържание на причинените увреждания и търпимите в резултат на същите болки и страдания, най-малкото различният характер на страданието – в случая от загуба на близък човек, а в цитираните казуси – от лично търпими телесни и физиологични увреждания, изключват възможността от цитираната съдебна практика да се обоснове извод за противоречие на въззивното решение с утвърдени в същата принципи на прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.Такава неадекватност, обаче, е изводима от съпоставянето на приложимите към момента на увреждането минимални нива на застрахователно покритие,съгласно пар. 27 ал.2 ПЗР на КЗ /отм./, и определения справедлив размер на обезщетението, вкл.отчитайки нормалния,очакван,а не чрезвичаен обхват и проявление на неимуществени вреди / арг. и от реш. по т.д.№ 4391/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС,в което и при минимално застрахователно покритие – 240 000 лева ,съгласно чл.9 ал.1 т.1 от издадената по чл.77 ал.4 ЗЗ / отм./ Наредба № 4/2003 год. за задължителното застраховане, която разпоредба е в сила до края на 2004 год., за обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на пълнолетен низходящ, към по-ранен от този в настоящия спор момент на непозволено увреждане – 10.06.2004 год. – е присъдено обезщетение от 90 000 лева /. Доколкото съдът формално е съобразил лимитите на застрахователна отговорност,в съответствие със значението им на ориентир относно преценимите икономически условия, въпросът по прилагането им, принципно обоснован с цитираните решения – № 83 по т.д.№ 795/2008 год. и реш.№ 66 по т.д.№ 619/2011 год. на ІІ т.о. на ВКС, не покрива общия селективен критерия по чл.280 ал.1 ГПК. Тъй като формалното съобразяване с този ориентир е останало необосновано с приложения от съда размер, решаващите мотиви на въззивното решение по приложението на чл.52 ЗЗД предпоставят релевантност на третия от формулираните в тази група въпроси,обоснован с ППВС № 4/1968 год. и конкретизиран от настоящия състав до въпроса за „ приложение на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД „ .
Касационното обжалване следва да се допусне по тези два въпроса , свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД.Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2170 / 25.11.2014 год. по гр.д.№ 2435 / 2014 год. на Софийски апелативен съд .
Делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение , за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :