О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 02.08.2017година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 861/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. К. Б. от [населено място] против решение №216 от 24.01.2017 г. по т.д. №4776/2016 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез пълномощниците си- адв. Цв. Ч. и адв. П. А., е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е развил разбиране за недопустимост на съдебният акт, обоснована от него, с това че произнасянето по същество от въззивният съд по първият предявен иск по чл.92 ЗЗД е недопустимо. Страната е поддържала липса на правен интерес от въззивна жалба в тази част, тъй като, според нея, след като първостепенният съд е уважил евентуално съединения иск, правният интерес на ищеца е удовлетворен. Така е изведена недопустимост на „крайният съдебен акт”, обоснована с произнасяне на въззивният състав по частично недопустима въззивна жалба. Касаторът е поставил въпрос, свързан, със задължението на въззивният съд служебно да следи за допустимостта на възивната жалба, който според него бил решен в противоречие с ТР №1/13г. и ТР №1/10г. на ОСГТК и ОСГК на ВКС. С т. ІІ в изложението е обозначено въведеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед наличие на отклоняване на състава от практика на ВКС по чл.290 ГПК, във връзка с допуснати съществени процесуални нарушения. Така е поставен въпросът- „Длъжен ли е възивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада по чл.146 ГПК и дадените указания от първата инстанция”. Страната е обосновала противоречие при разрешаването на този въпрос с изброени решения на ВКС, с оглед направеното оплакване, че в доклада по делото първостепенният съд разпределил доказателствената тежест по отношение възражението на ответника относно установяване факта на нищожност на неустойката, но не разпределил тази тежест по отношение възражението за прекомерност на неустойката, като такова оплакване е било поддържано в подадения от него отговор на въззивната жалба. Поставен е въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба.” По този въпрос страната е уточнила, че съдът не се произнесъл по направеното оплакване за частична недопустимост на въззивната жалба, необосновано и „бланкетно” приел, че ответника не доказал възражението си за противоречие на неустойката с добрите нрави, не преценил предвидимите вреди, съобразно т.3 ТРОСГТК №1/10г., с оглед възражението за нищожност, тъй като не взел предвид, че договора между [фирма] и [фирма] не бил сключен към момента на сключване на договора между страните, като следвало да разгледа размера на възнаграждението на ответника, във връзка с критериите на същото тълкувателно решение. Поставен е въпросът : „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви”. Този въпрос също е поставен, с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържано оплакване за необоснованост на акта и е сочено противоречие с изброени решения на ВКС. Касаторът е поставил въпросът: „Може ли съдът да основе решението си на факти и обстоятелства, които не се съдържат в основанието на исковата молба”. Този въпрос е обоснован с твърдение, че съдът не съобразил, че в исковата молба не били наведени твърдения от ищеца за претърпени вреди, свързани с договора между него и [фирма]. Страната е поддържала и противоречие с практиката на ВКС, във връзка с нарушение на материалния закон. Така е поставен въпросът – „ При направено възражение за противоречие на предявена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивната част на решението си да разгледа и прецени едни или няколко от критериите, посочени в т.3 от ТР №1/10г. на ВКС или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства.” Касаторът е поддържал противоречие по този въпрос с цитиранато в него тълкувателно решение. Поставен е въпросът: „ Може ли при възражение за нищожност на неустойка поради противоречие с добрите нрави да изследва критерия „ размера на паричното възнаграждение на страната, в чийто ущърб е уговорена неустойката”. Посочено е противоречие с конкретно разгледано решение на ВКС. Поставен въпросът –„ Във връзка със служебното задължение на съда да преценява съответствието на неустойката с добрите нрави и морала и може ли съдът да отхвърли такова възражение, позовавайки се единствено на правилата на разпределение на доказателствената тежест, игнорирайки събраните по делото доказателства и неизлагайки собствени мотиви за това”. Поддържано е отклонение на въззивният съд от разрешенията, дадени с ТР ОСТК №1/09г., както и от разрешенията мотивирани с решения на ВКС по чл.290 ГПК. Поставен е въпросът: „Длъжен ли е съдът при тълкуване на договорна клауза да търси действителната, а не предполагаемата воля на страните, да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и с целта на договора и да тълкува неясните и непълни уговорки в съответствие с чл.20 от ЗЗД”.Страната е поставила въпроса във връзка с оплакването си, че след като е въвела възражение за нищожност на неустойката, поради противоречието й с добрите нрави, съдът следвало да изследва целият договор при разглеждане на съотношението на неустойката с предвидимите вреди, като тези вреди, според страната, следвало да бъдат съобразени като „ равни на 0”. Посочено е противоречие с изброени решения на ВКС. Поставен е въпросът: „ Може ли договорна клауза за неустойка да бъде прогласена за нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, когато насрещните неустоечни задължения на страните, предвидени в договор са толкова нееквивалентни, че неустойката на страната, претендираща неизпълнение са практически нулеви”. Посочено е противоречие с решение на ВКС, ІІІ г.о. Страната е поставила въпросът – „ Следва ли въззивният съд при възражения за нищожност на неустойка поради противоречие с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да преценява съответствието на неустойката с добрите нрави и морала, да изследва всички аспекти на валидността на неустоечната клауза, включително и съответствието й с чл.48, ал.1 и ал.3 от Конституцията на Република България при наведено пред първата инстанция такова възражение.” По обосноваване на този въпрос страната е препратила към изложението й, развито в т.ІІ.3. Други доводи не са развити.
С решението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд, след частична отмяна на решение № 1232 от 14.07.2016г.,на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен, предявеният от [фирма], [населено място], [населено място] против М. К. Б. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД -за заплащане сумата от 100 000лв.-съставляваща неустойка предвидена в чл.9.4. от договор от 01.03.2010г. изменен с допълнително споразумение от 01.05.2010г., за неизпълнение на задължение предвидено в чл.2.5 от договора, както и в частта, с която М. К. Б. е осъден на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплати на [фирма], [населено място] сумата 20 000лв., представляваща предвидената в чл.9.4 от договора от 01.03.2010г. неустойка за едностранно предсрочно прекратяване на договора, след намаляването й по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД и по същество е уважил първият предявен иск, като е оставил без разглеждане втория евентуално предявен иск, потвърдил е решението в останалите му части, с които са оставени без разглеждане и други два иска по чл.92,ЗЗД, предявени в евентуално съединение. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за безспорно установен факта на изпълнение на договора между страните до 31.01.2013г., когато ответникът по спора, с едностранно изявление заявил, че прекратява договора, като това едностранно волеизявление нямало за правна последица прекратяване на договорната връзка, тъй като липсвала предвидена възможност за такова прекратяване в полза на артиста –изпълнител. Направен е извод, че условието на чл.9.4 от договора, предвиждащо неустойка и при предсрочно прекратяване на договора от М. Б., следвало, по правилата на чл.20 ЗЗД, да бъде разбирано като превантивна мярка за въздържане от такова действие, а от друга страна като санкция за противоправния, с оглед интереса на продуцента резултат- в случай, че такъв настъпи. Съдът е разгледал първият предпочитан от ищеца иск, който е възприел като основателен и доказан. Приел е, че е налице условието по чл.9.4 за това, че артиста изпълнител не бил изпълнил поетите с чл.5.2 от договора задължения, с оглед безспорно установения, според състава, факт, че ответникът е участвал като водещ на телевизионното предаване „Фронт”, излъчено на 10.02-.2013г., 17.02.2013г., и 03.03.2013г. като част от програмата на „……”. Този извод съдът е извел, с оглед еднозначните експертни заключения, установяващи, че процесното предаване и предаването „ …..” са сходни по смисъла на чл.5.2. Съдът е обсъдил и възраженията на ответника за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави. Приел е, че това правоизключващо възражение е следвало да бъде доказано от ответника, като самата теза на същият била изградена погрешно, тъй като поддържал, че от определящо значение за действителността на оспорената клауза бил неговия интерес, а не съобразил обратното – в случая неустойката е била уговорена за да защити интереса на продуцента. Съставът е посочил, че не било необходимо да се повтарят „пространно постулатите на доктрината, изясняващи правната същност на неустойката” и е обобщил лаконично, че касаторът – ответник по спора не доказал, че така уговорена неустойката излизала извън присъщите й функции. Като недоказани са били възприети и обстоятелствата относими към установяване на разликата между стойността на уговореното възнаграждение на продуцента и стойността за разходите за предаването, т.е. реално настъпилите вреди към датата на изтичане срока на договора, като е прието в заключение, че в доказателствена тежест на ответника било да установи тези факти, които останали недоказани по делото.
Касаторът е направил довод за недопустимост на обжалвания от него съдебен акт, който следва да бъде разгледан служебно, тъй като основателността му е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване – арг. т.1 ТР ОСГТК №1/09г.
Страната е обосновала недопустимост на решението на САС, с това, че произнасянето по същество от въззивният съд по първият предявен иск на ищеца е недопустимо, поради липса на правен интерес на въззивника да обжалва решението на първостепенния съд в тази част, с оглед удовлетворяване на правния му интерес с уважаване на вторият евентуално предявен иск. Така е изведена недопустимост на „крайният съдебен акт”, обоснована с произнасяне на въззивният състав по частично недопустима въззивна жалба.
Доводите са правно необосновани. С право на жалба разполага всяка от страните по първоинстанционното производство, независимо от позицията и в процеса. Правният интерес от иницииране на въззивно производство е налице винаги когато решение на първостепенния съд, рефлектира негативно при разрешаване на правен спор, в правната сфера на някоя от страните. Следователно, постановеният отхвърлителен диспозитив по отношение на иска, респективно по някой от обективно съединените искове, независимо от начина им на съединяване, предпоставя наличие на интерес на ищеца от обжалване, именно, с оглед разрешаване на спорното право, по начин, който не го удовлетворява. В случая, след като съставът на СГС е отхвърлил предпочитания, заявен като първи иск, независимо, че е уважил частично евентуално предявения иск, за ищеца е налице правен интерес от обжалване, именно поради постановения правен резултат – отхвърляне на едни от предявените искове. В тази насока, въззивната жалба на ищеца е породила своят сузпензивен и деволутивен ефект и в тази част валидно е била възобновена висящността на производството, а инстанционният контрол е бил допустим, с оглед валидността на сезирането. Т.е. постановеният от въззивната инстанция съдебен акт е допустим.
Касаторът обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от него първи процесуален въпрос-„ Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада по чл.146 ГПК и дадените указания от първата инстанция” е релевантен, с оглед сочената връзка между него и процедирането на въззивния съд, довело до постановения правен резултат. Този извод следва от фактите по делото – с протоколно определение от 06.06.2013г. СГС в изпълнение задълженията си по чл.146 ГПК е приел доклад по делото, като е указал на ответника, с оглед разпределението на доказателствената тежест, че следва да установи изпълнение на задълженията си по договора от 01.03.2010г., че е предал материалите за предаването за 03.02.3013г., както и да установи фактите, които посочва и с които свързва нищожност на клаузата за неустойка по делото. С отговора на въззивната жалба на ищеца, настоящият касатор, изрично е посочил, че първоинстанционния съд, с доклада по чл.146 ГПК не е разпределил доказателствената тежест по отношение на възражението за прекомерност на неустойката. Такова оплакване и по отношение на възлагане тежестта на доказване за нищожност на неустойката е въведено и с въззивната жалба на М. Б., като същото е било придружено и с изрично искане поради нарушение на чл.146 ГПК от първостепенния съд, въззивният съд да разпредели отново доказателствената тежест. Въпреки така заявените процесуални нарушения, въвзивният съд не се е произнесъл по искането при разглеждане на делото. А както вече бе изложено, е приел недоказаност на възраженията на страната както за нищожност на неустойката, така и за нейната прекомерност. Следователно, поставеният въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.Този извод, следва от това, че в случая е обоснован касационен довод, именно с оглед разпределение на доказателстевната тежест, при решаващ извод за недоказаност на възражението по чл.92, ал.2 ЗЗД и за нищожност на уговорената неустойка,като по този начин е мотивиран и постановения правен резултат от САС.
Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.266 ГПК и соченото от страната т.2 на ТРОСГТК №1/13г., тъй като с цитираната задължителна практика по приложението на чл.266 ГПК е указано, че въззивния съд е длъжен да даде указания до страните относно възможностите да предприемат тези процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, неточност на доклада и дадените указания, а в хипотеза на приложимост на императивна правна норма това задължение на съда е и служебно заложено, без да са налице изрични оплаквания във въззивната жалба. След като решаващият състав, при процедирането си в случая не е съобразил тези задължителни разрешения по приложението на процесуалния закон, то решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият, третият и четвъртият процесуалноправни въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат оплаквания за неправилност на акта, а не са свързани с процедирането на съда довело до постановения резултат. Така например, вторият въпрос изцяло е обоснован с оплаквания за неправилност на решението. Същото е относимо и към третият въпрос, който е поставен, без да бъде отчетено, че съдът е направил своя самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, като е включил в очертаната фактическа обстановка, релевантните според него факти, които е счел за доказани. Несъгласието с тези изводи, съставлява оплакване за неправилност на акта и не е относимо към производството по чл.288 ГПК. Четвъртият поставен въпрос е извън предмета на спор, тъй като ищецът е претендирал договорна неустойка, а не обезщетение за вреди.
Поставеният като първи материалноправен въпрос -„ При направено възражение за противоречие на предявена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивната част на решението си да разгледа и прецени едни или няколко от критериите, посочени в т.3 от ТР №1/10г. на ВКС или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства.” е обобщаващ спрямо останалите поставени материалноправни въпроси, тъй като в съдържанието си обхваща всички предпоставки / в това число и тези въведени от страната, в съдържанието на другите въпроси/, които съдът следва да разгледа във връзка с възражение за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави. Освен това, този въпрос е релевантен, с оглед разгледаните по-горе решаващи мотиви на състава по възражението за нищожност на договорната неустойка. Основателно е и разбирането, че този въпрос е бил решен в противоречие със задължителна тълкувателна практика на ВКС- ТРОСТК №1/09г., с т.3, на което е разяснено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението. Т.е. следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника. В случая, съдът се е отклонил от така посочената тълкувателна практика, което обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по двата разгледани правни въпроса. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2000лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №216 от 24.01.2017 г. по т.д. №4776/2016 г. на Софийски апелативен съд .
УКАЗВА на касатора- М. К. Б. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 2000лв.
След изпълнение на указанието делото за се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: