О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
[населено място], 07.03.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари , през две хиляди и седемнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2535 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Д. против решение № 202/08.08.2016 год. по т.д.№ 338/2016 год. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 209/ 04.04.2016 г. по т.д.№ 458/2015 год. на Варненски окръжен съд и са отхвърлени предявените от А. Б. Д. против [фирма],в качеството на универсален правоприемник на [фирма] обективно съединени искове : с правно основание чл. 82 вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД – за осъждане ответника да заплати сумата от 123 950,48 евро – обезщетение за пропуснати ползи, настъпили от неизпълнение на задължение по договор за кредит № 369 -34/23.12.2009 год., състоящо се в сключване от кредитодателя – ответник на застраховка върху живота на кредитополучателя – Д. Д. , по който договор ищцата има качеството на солидарен длъжник , к а к т о и с правно основание чл.124 ал.1 ГПК – за признаване установено между страните, че клаузата на чл.10.8 от така сключения договор за кредит е неравноправна и като такава – нищожна,на основание чл.146 ал.1 З..Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.20 ЗЗД и чл.147 от З. , при тълкуване клаузата на чл.2.1 от договора за кредит и възприемането й като сключена изцяло в интерес на кредитодателя.Оспорва изводите на съда за установена забава на кредитополучателя в представянето на документи, необходими за сключване на въпросната застраховка. Бездействието на банката, според касатора , е квалифицируемо като неполагане грижата на добрия търговец по отношение делата на клиентите.Неправилно приложен се сочи и чл.143 ал.1 т.2 З., за отхвърляне установителния иск за нищожност на клаузата на чл.10.8 от договора за кредит, тъй като защитата по З. е по-висока и специална спрямо даваната от ЗЗД защита, доколкото съдът се е позовал на нормата на чл.94 ЗЗД.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Счита,че формулираните въпроси съдържат лични интерпретации на касатора, без отношение към действителните правни изводи, а цитираната съдебна практика е неотносима към отговор на същите. Необоснован, според страната , е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищцата,в качеството на солидарен длъжник, ведно със съпруга си Д. Д., в качеството на кредитополучател, са сключили с [фирма] / с универсален правоприемник настоящият ответник / договор за кредит „Домът „ , за закупуване на недвижим имот, в размер на 143 000 евро, погасим на равни месечни вноски от по 1 379,97 евро, за срок от 180 месеца.Ищцата твърди, че с клаузата на чл.2.1 от договора кредитодателят е поел задължение да сключи застраховка върху живота на кредитополучателя Д. Д. , в своя полза,за сумата от 143 000 евро,за изпълнението на което кредитополучателят е представил всички необходими, съгласно чл.2.3.1.1 от договора, документи. На 01.11.2014 год. кредитополучателят Д. починал, като едва тогава ищцата разбира, че застраховка върху живота на съпруга й банката не е сключвала. Позитивната, търпима от това неизпълнение вреда, ищцата съизмерява с размера на дълга, с който биха били намалени нейните задължения към 01.01.2014 год., с което обосновава и правният си интерес от предявения осъдителен иск. Установителният иск е предявен с оглед опасността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, като освен чл.10.8 от договора за кредит, страната е претендирала нищожност , като неравноправни, и на други договорни клаузи / множество обективно съединени установителни искове /, в която част, обаче, производството е прекратено и определението на съда – влязло в сила. Клаузата на чл.10.8 от раздел ІІ „ Стандартни условия по кредита „ се сочи в противоречие с чл.82 от ЗЗД,тъй като ограничава отговорността на банката до вреди, причинени само при груба небрежност и умисъл.Независимо от това конкретно противоречие с различен от З. закон, формално и за всички посочени договорни клаузи,се сочи, че същите са договорени в противоречие с принципа за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, тъй като налагат санкции на потребителя, независимо от неизпълнението на кредитодателя и поради липса на реципрочност в правата на двете страни.
Ответникът е оспорил исковете, като твърди , че сключването на застраховка върху живота на кредитополучателя е право ,а не задължение на банката,доказателство за което сключването му в полза на банката и срещу платими от същата застрахователни вноски, както и липсата на санкционираща клауза в договора по отношение на кредитора.При това сключването е било възможно само при представяне на необходимите за това документи, в изрично предвиден до 22.01.2010 год. срок / чл.2.3.1.1 от договора /,за което твърдят надлежно неколкократно уведомяване на кредитополучателя и за неизпълнение на което задължение е предвидена санкционираща за последния клауза в договора.Страната твърди, че не са получили документи образец 3 – необходими документи от медицински изследвания / освен резултат от лекарски преглед / , за приемане на кредитополучател за застраховане,съгласно Договор за групова застраховка „Живот„ на кредитополучателите на ипотечни кредити , сключен между ЗАД [фирма] и кредитодателя – добавък 4 от 07.02.2007 год. – допълнително договаряни условия за кредити над 250 000 лева. Предявените, по същество множество обективно съединени установителни искове за прогласяване нищожност на договорни клаузи, ответникът е оспорвал като недопустими,вкл. поради липса на правен интерес, в евентуалност – неоснователни , тъй като противоречие с норми на З. не е налице. Счита, че приложими в случая са изключенията на чл.144 З..
В допълнителна искова молба ищцата е посочила, че документите, съгласно образец 3 към договора за групова застраховка, на основание чл. 2.2.1 от същия, са дължими само по преценка на застрахователя, като такава,съответно сведена до знанието на кредитополучателя от кредитодателя , за конкретен необходим документ, не е установено да е направена. Оспорва се получаването изобщо на уведомления от кредитодателя , досежно необходимостта от представяне на допълнителни документи, още повече ,че отправената от същия кореспонденция също не сочи конкретен документ. На последното ответникът противопоставя договорната клауза на чл.10.4.2 от договора за кредит относно предпоставките,при които е налице надлежно връчване на кореспонденция между страните.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 82 вр. с чл. 79 ал.1 ЗЗД , въззивният съд е приел, че сключването на застраховка върху живота на кредитополучателя е правна възможност , а не задължение на банката по договора за кредит – уговорено е в нейна полза и за нейна сметка,като не съставлява елемент от правоотношението по договора за кредит. Съгласно уговорките в договора, упоменаване сключването на застраховката е възприето от въззивния съд, в качеството на допълнително обезпечение за кредитодателя, за изпълнение на което кредитополучателят е следвало да представи съответните документи и за неизпълнение на което именно задължение, за последния е предвидена санкция – обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Последното е в пряка причинна връзка с лишаване банката от визираното допълнително обезпечение по застраховката, като резултат от бездействието на кредитополучателя. Съдът е приел, че към момента на сключване на договора за кредит,същият е бил уведомен за дължимата от него медицинска документация, поради което е ирелевантно недоказаното достигане до знанието му на отправените от банката последващи уведомления , във връзка с чл. 2.3.1.1 от договора за кредит.По същество, съдът, без да посочи съотношение между двата , е мотивирал , паралелно с горния си извод – за право, а не за задължение на банката за сключване на застраховка върху живота на кредитополучателя – извод, че самият кредитополучател е бил в неизправност, досежно задължението си по чл.2.3.1.1,която именно неизправност е препятствала банката за сключването на договора за застраховка.Очевидно е, че този паралелен извод се явява евентуален, спрямо първия – логически допустим само в случай ,че в тежест на банката би се вменило задължение за застраховане, като съществен елемент от сключването на договора за кредит. По установителния иск – за прогласяване нищожност на клаузата на чл.10.8 от раздел ІІ на договора за кредит – като неравноправна , съгласно чл. 143 З. – съдът е приел, че ищцата е потребител на финансова услуга, съгласно пар.13 т.12 от ДР на З. и няма данни клаузите на договора за кредит,конкретно – „ Стандартни условия на кредита „, да са индивидуално уговорени, поради което изключението на чл.144 З. е неприложимо. Възприел е като относима към обосноваването на иска за конкретната клауза – чл.10.8 – нормата на чл.143 т.2 З. , според която уговорка,която изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, при пълно или частично неизпълнение на договорните задължения, е нищожна. Съдът е счел, че визираното от ищцата противоречие е с нормата на чл.94 ЗЗД, а не със З., защото именно същата изключва – приложимо за всички облигационни правоотношения, каквото е и настоящото – ограничаване отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност. Само на това основание – необяснимо намирайки за идентични по съдържание нормата на чл.94 ЗЗД и клаузата на чл.10.8 от договора – въззивният съд е обосновал извод,че последната не може да се приеме за ограничаваща правата на потребителя при договорно неизпълнение .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Следва ли потребителят да се счита обвързан с договор при общи условия, за който няма данни да му е бил предоставен, независимо че върху самостоятелен бланков документ е подписал текст за информирането си с тези условия ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , със съображения досежно последващо изменение на З. /обн. ДВ бр. 61 от 2014 год. / – чл.147а / нов / ; 2/ Допустимо ли е преценката дали да изпълни есенциална уговорка от значение за икономическите последици от договора, да бъде предоставена на едноличната дискреция на търговеца ? – обосноваван в идентична хипотеза, с други последващи за процесния спор изменения на З. /обн.ДВ бр.57 от 28.07.2015 г./; 3/ Допустимо ли е да бъдат уговаряни клаузи в договори при общи условия, които изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон по отношение на търговеца при пълно/неточно изпълнение на договорните задължения? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие на въззивното с реш.№ 81 по т.д.№ 204/2012 год. и реш.№ 177 по т.д.№ 1008 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Първият от въпросите е обусловен от извода на въззивния съд, че знание за дължимите, за сключване на застраховката от кредитодателя , медицински документи, кредитополучателят е манифестирал , с подписването на съгласие образец 1 към договор за кредит / лист 270 / , в което изрично декларира, че е запознат с условията на застраховката. Мотивирането на въпроса,доколкото и препраща към последващо,спрямо възникване на настоящото правоотношение , приетата норма на чл.147а от З.,изхожда от тезата на касатора за липсата на доказателство за предоставянето на тези условия на потребителя, независимо от формалното деклариране на запознаване с тях. Така поставен въпросът е ирелевантен, тъй като възражение за непредоставянето им и съответно доказване на същото, не е въведено в предмета на спора и липсва решаващ мотив на въззивния съд в отговор на така поставения въпрос. Същият по начало е относим към преждеквалифицирания, единствено като евентуален, решаващ извод на съда , отговор на който, дори в позитивен за касатора смисъл,сам по себе си не би бил достатъчен за промяна на правния резултат. Решаващ , главен извод на въззивния съд е този, че не се касае за уговорено в чл.2.1 от договора задължение за кредитодателя / изрично и в чл.9.2.4/, респ. че от несключването на договора за застраховка върху живота на кредитополучателя, банката не е в неизпълнение на поето спрямо последния и солидарния длъжник – ищцата задължение, за което да отговаря.Отделно, дори да би бил удовлетворен общия селективен критерий,се явява напълно необоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която предпоставя, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, посочването на непълна, неясна или противоречива норма, чието тълкуване е породило противоречива съдебна практика, съответно също посочена, или обосноваването на предпоставки за преодоляване, като неправилна, на формирана еднозначна практика по тълкуването й, с оглед изменение на законодателството или промяна в обществените условия. Във всеки от случаите,обаче, е наложително , съответната правна норма да е приложима към процесното правоотношение, каквато не е нормата на чл.147а З., в сила от 25.07.2014 година.Същата, освен това, не е неясна, непълна или противоречива и касае обвързаност с общи условия на страните по правоотношение, спрямо регулирането на което общите условия са приложими.В случая, с общите условия на застрахователя се явява или би се явил обвързан единствено кредитодателят, като сключил групова застраховка „Живот„ и ако би сключил конкретната застраховка върху живота на кредитополучателя, при допълнително уговорени условия.Декларираното знание на кредитополучателя е единствено с оглед даденото съгласие за сключване на застраховката с бенефициент – банката, без със същото да става страна по договора за застраховка, и относно поетото от кредитополучателя, необходимо от негова страна съдействие, за сключването му от кредитодателя, в качеството на допълнително обезпечение по договора. Следователно, и да би била в сила към момента на сключването на договора за кредит, нормата на чл.147а З. би се явила неотносима, с оглед страните по договора за застраховка.
Вторият въпрос е неадекватно формулиран.Изплащането на застрахователно обезщетение не е пряка икономическа последица на договора за кредит , а в случай на сключване на договора за застраховка отново не би било бъдещо и сигурно събитие, доколкото се предпоставя от допълнителен факт – смъртта на кредитополучателя.Въпросът включва предпоставка, отречена от въззивния съд, а именно – че сключването на застраховката е поето, като съществен елемент от договора за кредит,задължение на кредитодателя, поради което се явява и неотносим към преждекоментирания главен решаващ извод за неоснователност на иска по чл. 82 вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. Въпросът, дали съответна договорна клауза,в случай на неяснота, с оглед общото съдържание на договора, целта му и обичаите в практиката, въвежда задължение за страна по същия, е винаги фактологичен въпрос, на който не би могъл да се даде еднозначен и общоважим отговор. И тук важат съображенията за необоснованост на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, още повече че дори не се цитира подлежаща на тълкуване, според касатора, правна норма.
Третият от въпросите практически интерпретира разпоредбата на чл.143 ал.1 т.2 З., но във въпросителна форма. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий. Въззивният съд не е потвърдил наличието на неравноправна, по смисъла на чл.143 ал.1 т.2 З. клауза, отказвайки да зачете нищожността й при произнасянето си по установителния иск. Действително, в тази му част, решението е неясно и необосновано, доколкото съдържанието на чл.94 ЗЗД и това на чл.10.8 от договора за кредит са напълно различни : първата разпоредба не допуска ограничаване или изключване на отговорността на длъжника при груба небрежност и умисъл, т.е. и при наличие на такава клауза, длъжникът отговаря при тези форми на вина.Клаузата на чл.10.8 от договора за кредит,напротив, съдържа воля кредитодателят да отговаря с а м о при груба небрежност и умисъл. Съдът не е изложил изобщо мотиви във връзка с приложението на чл.143 ал.1 т.2 З. , доколкото с тази именно норма е свързал твърдяната неравноправност на клаузата на чл.10.8. Липсата на мотиви, както и необосноваността, предпоставят процесуално правен въпрос по необходимото и задължително съдържание на съдебното решение, какъвто страната не е формулирала. Нещо повече, самата ищца изначално твърди, че разпоредбата на чл.10.8 е в противоречие с чл.82 от ЗЗД, която норма не изключва никоя форма на вина за отговорността при неизпълнение, единствено градира отговорността – с оглед обхвата на вредите ,подлежащи на обезщетяване – при недобросъвестност. Правният интерес от установителният иск, с предмет клаузата на чл.10.8, за прогласяване нищожността й, като неравноправна ,е обосноваван от ищцата с оглед ревизиране предпоставки за обявяване кредита за предсрочно изискуем, каквато обективна връзка с чл.143 ал.1 т.2 З. ,е неустановима. Дори да се приеме, че като относим към нормата на чл.143 ал.1 т.2 З., чието приложение е въведено в спора, въпросът е релевантен, не се явява обоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Р..№177 по т.д.№ 1008/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС е задължително за въззивния съд по съвършено различен правен въпрос – за наличието или липсата на предпоставки за последваща корекция на сметка на потребител на електрическа енергия, от страна на доставчика, съдържащи се в издадени от последния общи условия, и то действащите такива към конкретно визиран във въпроса период. Дори в каузалната му част, както и в реш.№ 81 по т.д.№ 204/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, не се коментира и дава отговор по приложението на нормата на чл.143 ал.1 т.2 З..
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 202/ 08.08.2016 год. по т.д.№ 338 / 2016 год. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Б. Д. , на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 и 8 ГПК, да заплати на [фирма] разноски,в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, съгласно ЗИДГПК / обн.ДВ бр. 8 / 2017 год./ – пар.2 .
Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :