ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 214
гр. София, 02.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1177 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Понсстройинженеринг“ АД срещу въззивно решение, с което, след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, Софийският апелативен съд е признал и допуснал до изпълнение решение на нотариус от Република Северна Македония относно парични вземания на ищеца „Стево-Буба Транс Ирина внос-износ“ ДООЕЛ, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ищецът не изразява становище.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 119 вр. чл. 117 КМЧП за признаване и допускане на изпълнението на решение на нотариус, с което е постановено ответникът, в лицето на регистрирания на територията на Северна Македония клон, да заплати на ищеца парични суми – главница по посочени фактури, лихви и разноски.
Приел е за установено, че решението е представено във вид на препис, заверен с апостил, и е придружено от удостоверение за влизане в сила, с което са спазени изискванията на чл. 119, ал. 2 КМЧП.
Приел е също, че според вида си представеното решение подлежи на признаване и допускане на изпълнение съгласно чл. 123 КМЧП – в качеството на официален документ, удостоверяващ вземане, изпълняемо в държавата по местоиздаването.
Съдът е изложил и съображения, че са налице условията по чл. 117 КМЧП, в частност тези по чл. 117, т. 1. Във връзка с приложението на тази норма е приел, че същата урежда международната компетентност за издаване на изпълнявания акт и след като в разглеждания случай спорът (като такъв между търговци по изпълнението на сключен между тях договор) не е от изключителната компетентност на българските съдилища, а компетентността на македонския нотариус се обосновава не само със седалището на ищеца, но и със седалището на регистрирания в Северна Македония клон на ответника, не е налице предвиденото в чл. 117, т. 1 КМЧП изключение като основание за отказ. Доводите на ответника, че по смисъла на чл. 117, т. 1 издалият решението нотариус не е бил компетентен съгласно българския закон, тъй като последният не предвижда компетентност на нотариуса да издава актове от вида на процесния, е намерил за неоснователни със съображенията, че съгласно чл. 117, т. 1 (съобразно възприетия от въззивния съд смисъл на нормата) предмет на преценка съобразно българския закон е международната компетентност, а не и местната и родовата компетентност на съответния орган, която се урежда от правото на държавата на последния.
Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с доводите, че изводът на въззивния съд, че документът, издаден от македонския нотариус, установяващ вземания, подлежащи на принудително изпълнение, има белезите на съдебно решение, е в противоречие с цитирана практика на касационната инстанция – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На второ място, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради произнасяне на въззивния съд по същия въпрос (дали издаденият от македонския нотариус документ има белезите на съдебно решение), явяващ се от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложени са съображения, че практиката на ВКС в областта на допускането на изпълнение на чуждестранни решения е силно ограничена, а в случая приложимите норми на чл. 117 КМЧП са тълкувани по различен начин от двете съдебни инстанции и от страните по делото. Твърди се също да е приложима и нормата на чл. 20, т. 2 от Договора за правна помощ по граждански дела между двете държави, съгласно която издадените от нотариус в Македония решения не са предвидени като актове, подлежащи на признаване и допускане до изпълнение на територията на България.
Касационно обжалване не следва да се допуска.
Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът не е основал решението си на съображение, че издаденото от нотариус решение представлява съдебно решение по смисъла на чл. 117 КМЧП, а на констатацията, че това решение е официален документ (т. е. извън кръга на съдебните решения) по смисъла на чл. 123 КМЧП, към което правилата по чл. 117 и сл. се прилагат по силата на препращането по чл. 123 КМЧП.
Независимо от това, не са налице и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Цитираното от жалбоподателя решение по т. д. № 510/2007 г. е изцяло неотносимо като практика към настоящия случай, доколкото предмет на разглеждане в същото е друг вид документ (изпълнителен лист), за който е отречено да се обхваща от правилото по чл. 123 КМЧП.
Също така не са изложени съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК аргументи за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.
Различното тълкуване на дадена норма от първата и въззивната инстанции в рамките на едно и също производство не е равнозначна на противоречива практика, създадена поради неточно тълкуване, която да обоснове основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1.
Що се отнася до довода по чл. 20, т. 2 от Договора за правна помощ, поддържаната теза за приложимостта на това правило също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Действително тази норма не включва в приложното си поле и издаваните от нотариус решения (аналогични по същността на заповедите за изпълнение по чл. 410 ГПК). Предвид по-широкия кръг на актовете, предвидени като подлежащи на признаване и изпълнение в чл. 117 и сл. КМЧП, за да е приложима в разглеждания случай, тази норма от договора следва да бъде тълкувана като установяваща забрана за признаване и изпълнение на актове извън посочените в самата нея и поради това изключваща и приложението на чл. 117 и сл. КМЧП. Такъв въпрос обаче от жалбоподателя не е поставен.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 43/04.01.2019 г. по т. д. № 4077/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: