Върховен касационен съд, І т. о., определение по т. д. № 646/2019 г., стр. 6/6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 150
гр. София,10.03.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 646 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
І. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на енергетиката, срещу решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Дайрект петролеум България“ ЕООД иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ответникът оспорва жалбата.
ІІ. Предявен е частичен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 200000 щ. д., като част от неустойка в общ размер от 2000000 щ. д. – на основание договор за търсене и проучване на суров нефт и природен газ, сключен на 26.04.2007 г. въз основа на решение по чл. 27 от Закона за подземните богатства и поради неизпълнение на задължение за извършване на търсещо сондиране с минимални разходи в размер на 2000000 щ. д.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, като е споделил мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че с решение от 12.03.2007 г. по реда на чл. 50 ЗПБ Министерският съвет е дал разрешение на ответника да извърши за своя сметка и риск търсене и проучване на нефт и газ за срок от три години, въз основа на което бил сключен и процесният договор. С решение от 14.06.2010 г. срокът на разрешението бил продължен с две години, до 26.04.2012 г., във връзка с което било подписано и допълнително споразумение от 22.07.2010 г.
С решение от 18.01.2012 г. Народното събрание наложило забрана върху използването на технологията „хидравлично разбиване“ при проучване или добив на нефт и природен газ.
Във връзка с това на 08.03.2012 г. ответникът уведомил МИЕТ, че наложеният мораториум представлява непреодолимо препятствие за извършване на сондирането и е поискал продължаване на срока на разрешението до края на 2012 г. С решение от 11.06.2012 г. МС продължил срока на разрешението с 93 дни, считано от изтичането на първото продължение 26.04.2012 г. С решение от 14.06.2012 г., в сила от 22.06.2012 г., Народното събрание внесло изменения в мораториума, прецизирайки наложената забрана.
Въз основа на заключенията на техническата експертиза съдът е приел, че наложеният мораториум не е препятствал извършването на дължимите сондажни работи, доколкото това е било възможно посредством използването на посочените от експертизата методи, необхванати от забраната.
От правна страна въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния, че независимо от експертните заключения, между страните не е налице спор (както в хода на производството, така и преди това, в рамките на разменената между тях кореспонденция), че наложената с решението на НС забрана е представлявала непреодолима сила по смисъла на уговорката по чл. 30.2 от договора и чл. 306, ал. 2 ТЗ.
По-нататък въззивният съд е приел, че действието на договора е било прекратено с изтичането на срока по първото продължение, т. е. 26.04.2012 г. Този извод съдът е обосновал със съображенията, че периодът на действие на непреодолимата сила съгласно чл. 306, ал. 4 ТЗ и уговорката по чл. 30.1 от договора продължава единствено сроковете за изпълнение на отделните задължения по договора, но не е от естество да продължи общия срок на действие на договора, доколкото същият, като установен с даденото от МС разрешение и подчинен на императивните ограничения по чл. 31 ЗПБ, не подлежи на продължаване. Поради това е приел, че действието на договора е било прекратено с изтичането на срока на разрешението на 26.04.2012 г., а ново продължаване не е налице, независимо от последващото решение на МС от 11.06.2012 г., което не е породило действие предвид липсата на сключено между страните допълнително споразумение. Оттук е приел, че след като към момента на прекратяване на договора 26.04.2012 г. е действала установената от НС забрана в първоначалния й вариант, приета от страните за непреодолима сила, то неизпълнение от страна на ответника не е налице, поради което претендираната неустойка не се дължи.
Независимо от горното, съдът е приел, че дори и да е възникнало, претендираното вземане е погасено по давност с оглед предявеното от ответника възражение в този смисъл. Приел е, че давностният срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД е започнал да тече от 26.05.2012 г. (с изтичане на предвидения в договора 30-дневен срок за плащане, считано от изтичането на срока на договора), а евентуално от 28.08.2012 г. (в случай, че се приеме, че продължаването на срока на договора с 93 дни съгласно решението на МС от 11.06.2012 г. – до 28.07.2012 г.), поради което е изтекъл към момента на подаване на исковата молба 23.10.2015 г.
ІІІ. В касационната жалба е изложено общо твърдение за недопустимост на въззивното решение, както и подробно аргументирано оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че непреодолимата сила не обуславя продължаване на срока на действие на договора, определен с издаденото от МС разрешение за търсене и проучване.
Допускането на касационно обжалване е обосновано на първо място с очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК по съображения, изведени от нормите на чл. 31, ал. 3-4 ЗПБ (относно основанията за продължаване на срока на разрешението) и чл. 71 ЗПБ, препращаща към нормите на ТЗ и ЗЗД за неуредените случаи по сключването, изпълнението и прекратяването на договорите.
Въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с произнасяне на въззивния съд по въпроса относно началния момент на тригодишната погасителна давност за вземането за неустойка, дължима вследствие на неизпълнение на задължение, когато срокът на забавяне или спиране в резултат на непреодолима сила е добавен към определения срок на договора.
Поддържа се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона с излагане на подробни доводи за поддържаната от жалбоподателя теза, че периодът на действие на непреодолимата сила продължава общия срок на действие на договора за търсене и проучване.
ІV. Не са налице основания да се приеме вероятност въззивното решение да е недопустимо.
Липсва основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Не се твърди въззивният съд да е приложил норма на закона в противоположен на действителния смисъл, нито да е приложил несъществуваща или отменена норма, нито грубо да е нарушил правилата на формалната логика. Изложеното от жалбоподателя по съдържанието си представлява обосноваване на неправилност на въззивното решение поради неправилно приложение на материалния закон, което обаче, като въпрос по правилността на решението, не се обхваща от предмета на настоящата фаза на касационното производство.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставеният от жалбоподателя въпрос относно началния момент на погасителната давност за вземането за неустойка при продължаване на срока на договора в резултат на непреодолима сила, макар и значим за спора, не отговаря на специалното изискване на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Началният момент на давностния срок се определя съобразно ясните и непротиворечиви разпоредби по чл. 114 ГПК, в частност приложимата в случая с оглед характера на неустойката и уговорения срок за плащането й норма на ал. 1 на чл. 114 ЗЗД. По приложението на тези разпоредби е установена последователна практика на касационната инстанция, с която решаващият извод на въззивния съд относно началния момент на давността в посочените от него варианти е съобразен. Наличието на такава практика и при липсата на аргументация за необходимост от изменение или осъвременяване на практиката съгласно изискването на т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК изключва допускането на касационно обжалване по този въпрос.
Следва също да се отбележи, че така, както е формулиран, въпросът съдържа в себе си като предпоставка положителния отговор на въпроса подлежи ли на продължаване с периода на действие на непреодолима сила срокът на действие на договор за търсене и/или проучване на подземни богатства, съвпадащ със срока по чл. 31 ЗПБ на разрешение за търсене и/или проучване, издадено от Министерския съвет по реда на чл. 50 ЗПБ. Уточнен съобразно правомощията на касационната инстанция (т. 1 от ТР № 1/2009), този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с него обаче не е налице специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Представеното от жалбоподателя изложение отразява единствено поддържаната от него правна теза за допустимост на това продължаване, обоснована с доводи, извлечени от чл. 31, ал. 1, т. 1 и чл. 66, ал. 1 ЗПБ и съответното становище за неправилност на изводите на въззивния съд.
Тези доводи обаче, като отнасящи се именно до правилността на въззивното решение, остават извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, доколкото не отговарят на разяснените в т. 4 от ТР № 1/2009 изисквания за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последното предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба.
Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че не е и налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. От нормите на чл. 31 и чл. 67, ал. 2, т. 1 ЗПБ ясно следва, че действието на договора се прекратява с изтичане на срока на разрешението, представляващо индивидуален административен акт, което означава, че действието на договора може да бъде продължено само с нов такъв акт. Изключена е възможността действието на самото разрешение да бъде продължено по право при наличието на непреодолима сила, доколкото това разрешение в качеството на индивидуален административен акт е самостоятелно и независимо от договора, поради което спрямо него нормите на ТЗ, в частност чл. 306, не се прилагат. Още по-малко срокът на действие на разрешението като индивидуален административен акт може да бъде обусловен от уговорки, съдържащи се в сключения въз основа на него договор (като тук следва да се прави разграничение между уговорки от значение за действието на вече издаденото разрешение – продължаването на срока по право при настъпване на непреодолима сила и уговорки, предвиждащи условия за продължаване на срока с нов административен акт – чл. 31, ал. 3, изр. 1 ЗПБ, каквито обаче не са предмет на разглеждания спор).
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2571/06.11.2018 г. по т. д. № 3690/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: