ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 73
гр. София, 05.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 701 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. Д. срещу решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника М. Ч. – ЕТ „М. Ч. – Виржиния 94“ иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ответникът оспорва жалбата.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил за основателно предявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като е приел, че в случая от определения в процесния запис на заповед падеж 01.12.2008 г. е започнал да тече предвиденият в чл. 531, ал. 1 ТЗ 3-годишен давностен срок, изтекъл на 01.12.2011 г., т. е. преди образуването на заповедното производство през 2017 г.
По свързания с това основен спорен въпрос за прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, с оглед доводите на ищеца за признаване на вземането от страна на ответника чрез извършените от същия частични плащания, отразени върху самия запис, въззивният съд е приел, че такива признания не са налице.
Този извод въззивният съд е обосновал със съображения за недоказаност такива частични плащания да са били извършвани – съобразявайки заявеното от ответника оспорване в тази насока, отсъствието на счетоводно отразяване на такива плащания в книгите на търговеца и едностранния характер на отразените върху записа изявления на ищеца за получени плащания.
Независимо от това, въззивният съд е изложил и допълнителното съображение, че дори и такива частични плащания да са били действително извършени, то същите могат да бъдат счетени за признание от страна на ответника само относно частите от менителничното вземане, съответстващи по размер на извършените плащания, но не могат да бъдат приети за волеизявления на длъжника за признаване на остатъка от вземането, предмет на разглеждания иск.
Допускането на касационно обжалване се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречащо на посочена от жалбоподателя практика на касационната инстанция произнасяне на въззивния съд по въпросите:
– длъжен ли е въззивният съд, преди да обсъди въведените от страните оплаквания, възражения, твърдения и доводи по предмета на спора, да изложи мотивите си по тях, както и да вземе решение по същество, да се е произнесъл по валидността на решението (в процесния случай относно преклузия на част от правата на ответника и по допустимостта му в обжалваната част, и
– може ли отбелязванията на обратната страна на бланката на записа на заповед относно извършени частични плащания по него да бъдат достатъчно основание за прекъсване на давностния срок по задължението и това да бъде доказано със свидетелски показания.
Касационно обжалване не следва да се допуска.
Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, така формулиран, въпросът не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, видно от които съдът е извършил проверка за допустимост (а следователно и за нищожност) на първоинстанционното решение, след което е разгледал материалноправния спор по същество. На второ място, така поставеният въпрос се свързва с изложените в жалбата и възпроизведени в изложението по чл. 280 ГПК доводи, че след като в срока по чл. 133 ГПК ответникът не е оспорил автентичността и съдържанието на менителничния ефект, е изгубил възможността да стори това по-късно, преклузията е следвало да бъде констатирана от първоинстанционния съд, съответно по тези въпроси е следвало да се произнесе въззивният съд в рамките на дължимата служебна проверка за валидност и допустимост. Преклузията на искания и възражения на страните обаче е въпрос по правилността на първоинстанционното решение, съответно извън обхвата на осъществяваната от въззивния съд служебна проверка за валидността и допустимостта му.
Не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на втория въпрос. Следва предварително да се подчертае, че така, както е формулиран, същият не се отнася до правното положение дали частичните плащания могат да бъдат тълкувани като признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД на цялото вземане, а до конкретния спор дали отразените върху записа на заповед отбелязвания съставляват доказателство за извършени частични плащания като основание за прекъсване на давноста. Следователно въпросът не е правен съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, а фактически, отговорът му зависи от преценка на събраните по делото доказателства и поради това е от значение за правилността на въззивното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, т. е. извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.
С оглед горното касационно обжалване не следва да се допуска. Исканията на страните за присъждане на разноски са неоснователни – на ищеца с оглед изхода на касационното производство, на ответника предвид липсата на доказателства такива да са направени.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 352/07.12.2018 г. по т. д. № 515/2018 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: