ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 134
гр. София, 04.03.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 966 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на ответниците К. И. и Г. И. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд относно уважения иск на Кооперация „Възраждане София“, предявен по реда на чл. 422 ГПК за установяване на парично вземане в размер на 13750 евро, представляващо главница по договор за заем, сключен с праводателите на жалбоподателите и първоначални ответници, с изложени оплаквания за недопустимост и неправилност.
Ищецът оспорва жалбата.
При постановяване на решението си въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за недопустимостта на иска, основано на твърдението за предмет на същия, различен от предмета на издадената заповед за изпълнение, като е приел, че искът е предявен именно за вземането, предмет на заповедта, произтичащо от договор за заем, материализиран в посочения както в заявлението, така и в исковата молба нотариален акт от 20.12.2012 г.
По същество съдът е намерил за неоснователно възражението за нищожност на договора, основано на твърдението, че същият е сключен в рамките на осъществявана от ищеца банкова дейност без необходимия лиценз. Извода си е обосновал с възможността по чл. 36 ЗК и чл. 4, ал. 1, т. 3 ЗКИ на член-кооператори да бъдат отпускани заеми от учредените към кооперациите взаимоспомагателни каси.
Възражението, че договорът за заем е сключен с председателя на кооперацията, а не с председателя на ВСК, е посочил за преклудирано поради въвеждането му едва с въззивната жалба. Независимо от това е изложил и съображения за неоснователността му в смисъл, че взаимоспомагателните каси не са самостоятелни юридически лица, поради което страна по договорите за заем е именно кооперацията, представлявана от председателя си, който освен това в конкретния случай е едновременно и председател на ВСК.
По възражението за недоказаност сумите във фонда на ВСК да са събрани от платен членски внос съгласно изискването на чл. 36 ЗК въззивният съд е изложил съображения, че същото не следва да се обсъжда като заявено едва с въззивната жалба, както и че така изтъкнатите обстоятелства са без значение за спора.
Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията, че предоставянето на паричните суми по предходни договори за заем (във връзка с уговорката по договора от 20.12.2012 г. този заем да бъде предоставен чрез погасяване на задълженията на заемателите по предходните договори) е било извършено от касиера на ВСК, а не от председателя на кооперацията, същият и на ВСК, след като сумите са били реално получени от заемателите. Приел е също, че извършените плащания в брой, макар и за суми над 10000 лв., не обуславят нищожност на тези договори.
По предявеното възражение за унищожаемост на предходен договор за заем от 10.04.2012 г. поради крайна нужда за заемателите въззивният съд е изложил съображения, че унищожамостта на този договор е без значение за разглеждания спор, произтичащ от сключения на 20.12.2012 г. договор. За неотносими към спора е приел и възраженията за недействителност на ипотеката, учредена със същия нотариален акт.
Допускането на касационно обжалване се обосновава с очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че е налице промяна на предмета на делото, нарушаваща правото на защита на ответниците, тъй като се твърди, че плащането не е станало по договора, сключен с кооперацията, а от ВСК, с която договор не е налице. Поддържа се също, че очевидната неправилност произтича и от отказа на въззивния съд да се произнесе по възражението за нищожност на договора.
Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се посочват въпросите:
– допустимо ли е заповед за незабавно изпълнение да бъде издадена въз основа на документ – договор по нот. акт № 28/2012 г. за заем в размер на 13750 евро, а предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК да бъдат други договори № 197/23.11.2012 г. и 201/17.12.2012 г. с различни суми и различно съдържание, и
– необсъждането и непроизнасянето на съда дали договорът за заем от 20.12.2012 г. по нот. акт № 28/2012 г., сключен между ищеца и първоначалните ответници, е нищожен, представлява ли грубо нарушение на процесуалния закон (чл. 236 ГПК) или представлява отказ от правосъдие.
Във връзка с първия въпрос се поддържа липса на категорична съдебна практика (което обосновава квалификация на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а във връзка с втория въпрос – противоречие с цитирана практика на касационната инстанция (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Не се установяват обстоятелства, които да обосноват извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, вкл. с оглед заявените оплаквания за произнасяне по иск за вземане, различно от вземането по издадената заповед за изпълнение. Видно от исковата молба, исковете, вкл. разглежданият, са предявени на основание договор за заем, отразен в нотариален акт от 20.12.2012 г. Инстанциите по същество са разгледали иска именно на това основание, като съобразно оплакванията във въззивната жалба въззивният съд е изложил и изрични мотиви за съвпадането на предмета на исковото производство с предмета на заповедното. Предходните договори за заем между страните съдилищата са обсъждали в изпълнение на задължението си да обсъдят всички релевантни за спора възражения и доводи, доколкото именно на тези договори ответниците са основали значителна част от възраженията си срещу исковете. Поради това не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл, тъй като въззивното решение нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито разкрива приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Посочените в подкрепа на тезата за очевидна неправилност доводи са неоснователни, доколкото твърдението, че съдът не се е произнесъл по основното възражение за нищожност на договора за заем се опровергава от мотивите на решението, а не е налице и промяна на предмета на делото, съгласно изложеното по-горе във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.
По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с първия поставен въпрос следва да се отбележи, че не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото така формулиран, същият е фактически, а не правен и поради това е от значение за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на настоящата фаза на касационното производство. Независимо от това, дори и въпросът да бъде уточнен съобразно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК в смисъл, допустим ли е установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за вземане, произтичащо от основание, различно от основанието, посочено в заповедта за изпълнение, същият отново не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът не е приел такъв иск с различно основание да е допустим, а е основал извода си за допустимост в конкретния случай на констатацията за съвпадане на предмета на иска с предмета на заповедта за изпълнение. Освен това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по този въпрос е установена последователна практика на касационната инстанция, с която изводът на въззивния съд е съобразен.
Вторият от поставените въпроси също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства на изложените в мотивите изводи на въззивния съд. Съдът е обсъдил всички предявени от жалбоподателите възражения за нищожност, дори и тези, счетени за преклудирани, като е приел част от последните за неоснователни, а друга част – за неотносими към спора.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателите дължат на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 750 лв.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1987/25.07.2018 г. по т. д. № 6439/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Осъжда К. А. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], и Г. А. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплатят на Кооперация „Възраждане София“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за касационното производство в размер на 750 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: